— Това отделение също е било изпразнено — докладва Смит. — Доста празни чекмеджета и дори подплънките са били извадени от седалките.

— Сигурно са взели всичко налично за оцеляване, както и всяко нещо, което би служило за изолация. Там, срещу предната преграда, трябва да има и голяма електронна конзола.

— Ето я — потвърди Смит. — Шаситата са напълно изтръгнати.

— Това е локационната станция на радиометриста. Частите й са им били нужни — загадъчно завърши Валентина.

— Освен това в предната преграда има две кръгли врати или изходи — един над друг. По-големият долен изход е затворен с херметически люк. Към горния води къса алуминиева стълба.

— Долният люк се отваря към задния бомбен отсек. Там няма да има нищо, освен резервоари с гориво. На теб ти трябва горният изход. Това е проходът, по който екипажът пълзи. Минава над бомбените отсеци и свършва в предната част.

Смит прекоси кабината и надникна в тунела с алуминиеви стени. Беше проектиран достатъчно широк, за да може човек в обемисто зимно летателно облекло да се справи, затова той не трябваше да има проблем със защитния си костюм.

— Продължавам.

Той стъпи с върха на ботуша си върху стълбичката и се вмъкна в тунела, като тромаво се изтегляше и избутваше по пътя си към кръгчето бледа светлина в далечния му край.

Пълзенето на разстояние метър и половина по хлъзгавата от леда тръба му се стори цяла вечност. Отчупените ледени кристали валяха около него на всеки сантиметър, който изминаваше. Стресна се, когато най-накрая пъхна главата си в сравнително по-широкото пространство на предната част.

Остатъците от външната светлина чезнеха през астрокупола на навигатора и полусферичния, покрит с лед нос на стария бомбардировач и Смит отново се смая колко е запазено всичко. Самолетът беше застинал във времето, както и в температурата. Върху контролните уреди, които не бяха помръдвали от десетилетия, имаше обков от ледени диаманти, които проблясваха върху наредените измервателни прибори, замръзнали в последните си стойности.

— В пилотската кабина съм — докладва той на микрофона пред устните си, като леко се задъхваше от усилието.

— Много добре. Там има ли много повреди от сблъсъка?

— Няма поражения, Вал. Изобщо не е зле. Някои от прозорците в долната извивка на носа са били сплескани. Около позицията на бомбардира има натрупан малко сняг и лед. Около носа, изглежда, се е образувала пряспа. Освен това всичко друго е в доста добро състояние, макар че някое неприятно копеле е прибрало стълбата от тунела. Един момент, нека да сляза оттук.

Смит се обърна по гръб и използва перилото, монтирано над входа, за да се измъкне от тръбата.

— Добре, на пода съм.

— Отлично, Джон. Преди да проучиш бомбения отсек, може ли да провериш едно-две неща заради мен?

— Разбира се, стига да не отнеме много време.

— Не би трябвало. Първо, искам да огледаш мястото на бордовия инженер. Това трябва да е обърнатата назад седалка и конзола зад мястото на помощник-пилота.

— Добре. — Смит пак включи фенерчето си. — Тук е много по-просторно, отколкото си представях.

— В стандартния Ту-4 много от пространството в носовата част ще бъде заето от арматурата на предната връхна оръдейна кула. Тези оръжейни лафети бяха извадени от американските бомбардировачи.

— Да. — Смит вдигна качулката си от лицето. — Виждам шарнирната основа на кулата отгоре. Пак виждам опразнени чекмеджета и меката част на седалките, както и парашутите ги няма. Като погледна напред към носа, има нещо от лявата ми страна, което прилича на навигационната маса, а отдясно пак са изтръгнати електронни шасита.

— Това е била станцията на радиооператора. Подозирам, че екипажът на самолета си е построил спасителен лагер някъде наоколо, на място, което би им дало малко повече защита от корпуса на разбития самолет. Би трябвало да са пренесли там всичко, необходимо за оцеляване, както и радиооборудването заедно с резервния електрогенератор на самолета.

— Лагерът ще е следващото нещо, което ще търсим. — Смит се затътри към мястото на бордовия инженер и прокара лъча на фенера по измервателните уреди и панела, покрит с ключове. — Добре, намирам се на мястото на инженера. Какво да търся?

— Добре, там трябва да има три блока с по четири лоста по дъното на конзолата — голям, среден размер и един малък — татко мечок, майка мечка и меченце. Големите са дроселите. Те трябва да са издърпани изцяло назад, предполагам, до позиция затворено. Другите са контролите върху пропелерите и смесването на горивото. В каква позиция са те?

Смит потри лице и тихо изруга към мъглата, когато се оказа, че мъглата е и вътре. — И двете някак си са по средата.

— Много интересно — размишляваше историчката по радиовръзката. — Не е имало причина да се занимават с тях след сблъсъка. Добре, има още един лост, който искам да провериш, Джон. Той би трябвало да се намира на контролния пулт, встрани от мястото на пилота. Няма начин да не го забележиш. Дръжката на края му ще има форма, подобна на крило.

Смит се обърна на пътеката между уредите за контрол на полета и мъчително се втренчи над гърба на пилотската седалка.

— Търся го… Има ужасно много лостове по цялото това нещо… Добре, намерих го. Целият е нагоре, напред, както там се казва.

— Това е контролът на задкрилките — измърмори Валентина. — Това се връзва… Почва да звучи смислено… — По канала за момент настъпи мълчание, после историчката внезапно продължи: — Джон, внимавай! Антраксът още е на борда на самолета!

— Откъде си сигурна? — попита Смит.

— Дълго е да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Екипажът така и не е изхвърлил резервоара на биологичното вещество. Още е вътре!

— Тогава по-добре да го погледна. — Смит се изправи и се върна към входа на предния бомбен отсек.

В огледален образ на задната част, това беше кръгъл, вдлъбнат херметически люк с кръгъл прозорец в средата и се намираше точно под тунела за пълзене. Смит коленичи.

— Добре, намирам се при бомбения отсек — докладва той. Спря за момент, за да си поеме дъх, и посегна към незаключения лост. — Отварям лю… — Думите му заглъхнаха.

— Джон, какво има?

— Ето защо е преместена стълбата от тунела. Някой е бил тук, Вал, и то скоро. Всичко тук е покрито със скреж. Всичко освен дръжката за отваряне на люка. Избърсана е. Мога да видя пръстовите отпечатъци.

Смит се изви и рязко освети с фенерчето пилотската кабина. Сега, след като знаеше какво търси, можеше да забележи петната и драскотините върху заскрежената обвивка от движението на друг из кабината.

— Влязъл е през прозореца от страната на пилота.

— Ходил ли е в бомбения отсек?

— Ще знаем след секунда.

Смит хвана заключващия лост и го завъртя. Люкът се отключи и увисна отворен с обезкуражаваща лекота. Като приклекна още по-ниско, Смит надникна в тъмния отвор.

Дъхът му заседна в гърлото му.

Изпълваше цялата горна половина на бомбения отсек: голям стоманен контейнер с ромбовидна форма, прикрепян от мрежа носещи опори и скоби, а заледеното му тяло проблясваше. От вътрешността му нашепваше потенциалната смърт на цели градове, милиарди и милиарди смъртоносни спори на болестта дремеха в ледено бездействие, чакаха да се събудят, чакаха да ги освободят.

Да се сблъсква с подобни ужаси беше част от професията на Джон Смит, но още му се налагаше да потиска потръпването.

— Вал, ти беше права. Тук е. Дай ми майор Смислов. Ще имам нужда от него.

Докато чакаше руснакът да дойде на линия, той претърси вътрешността на отсека с лъча на фенера, като оглеждаше за повреди по тялото на контейнера или за смъртоносно издайническо сивкавокафяво петно от протекли спори. След известно време филтрираният глас на Смислов изпълни слушалките.

— Разбрах, че имаме улов, подполковник.

— Със сигурност, майоре — отвърна Смит. — Сега оглеждам резервоара. От тази страна поне изглежда, че добре е понесъл сблъсъка. Вратите на бомбения отсек са частично огънати, но обшивката не изглежда да е засегната. Стойките и скобите също вероятно са непокътнати. Вал каза ли ти, че поне един човек си е пъхал носа в самолета?