— Да, подполковник.

— Идвал е и тук. Върху предната част на резервоарната обшивка, точно срещу мен, има табелка с инструкции. Скрежът върху нея е бил изтрит. Виждам символ на съветските военновъздушни сили, емблемата със сърп и чук и много яркочервени надписи. Не съм добър в четенето на кирилица, но предполагам, че е предупреждение за биоагента.

— Съвсем точно, полковник. То казва на любопитния всичко, което трябва да знае за заряда.

— В такъв случай мисля, че намерихме мястото, от което е изтекла информацията. Сега, майоре, контейнерът и системата за разпръскване на антракса са ваши продукти. Обяснявай ми какво да търся.

— Много добре, подполковник. Ако обшивката е непокътната, тогава трябва да провериш тръбопровода на системата за разпръскване, за да се уверим, че ръчните клапани на контейнера върху херметизираните канали още са затворени и запечатани. Клапаните не би трябвало да се отварят и системата да се зарежда, докато бомбардировачът не достигне целта, но…

— Наистина но. От схемите, които ми показа, тези клапани на контейнера трябва да са точно над главата ми.

С глава и рамене, пъхнати в бомбения отсек, Смит внимателно се обърна по гръб и се озова с лице под плетеница от стоманени тръби с голям диаметър.

— Добре, гледам нагоре към разклоненията на тръбопровода. Виждам два големи клапана с лостове точно над мен. Последователността на клапаните, изглежда, просто е отбелязана с червени и зелени зони.

— Точно така. Това са предните клапани на контейнера. В какво положение са те?

— Лостовете са обърнати изцяло наляво или надясно и стрелките им сочат към зелените зони. Оказа се, че и на двата клапана има непокътнати метални пломби, а полепналият скреж не е бил докосван.

— Много добре — с облекчение прозвуча гласът на Смислов. — Клапаните на контейнера още са затворени. Системата никога не е била зареждана за пръскане. Сега, точно от дясната ти страна, като погледнеш назад, близо до входния люк, трябва да видиш още два лоста, маркирани и запечатани като горните клапани. Те контролират клапаните на разпръсквателните вентили в задната част на резервоара.

Смит се завъртя и се подпря на лявото си рамо.

— Добре, виждам ги. Поставени са вертикално, към зеленото, и металните им пломби още са на мястото си.

— Отлично! — възкликна Смислов. — Всичките са ножови клапани „метал към метал“ с еднократни оловни уплътнения. Нищо не преминава през тях. Резервоарът още е пълен.

— На теория. Влизам в бомбения отсек, за да направя инспекция на цялата система със собствените си очи, за да сме сигурни.

В другия край на връзката последва тупкане и мърморене, а после гласът на Валентина заглуши този на Смислов:

— Джон, мислиш ли, че това е разумно?

— Трябва да се направи и ако го направя сега, няма да ми се налага да се връщам по-късно — Смит се опита да звучи безцеремонно по темата.

Всъщност не беше сигурен, че може да си наложи да се върне пак втори път. Да пълзиш по корем в смразяващата тъмнина под толкова концентрирана масова смърт беше изключително трудно. Трябваше да го направи още сега, веднага, иначе щеше да получи нервен срив.

— Влизам в отсека — кратко каза той.

Като извади заднишком раменете си от входния люк, той пъхна краката си вътре и тупна върху намачкания метален под на отсека. Застана ниско на ръце и колене и почна да се върти из бомбения отсек, като плътно притисна дясната си страна в преградата, за да се възползва от пространството, освободено от извивката на контейнера.

Дори и по този начин пълзенето беше крайно клаустрофобично и се усложняваше от смачкания при удара алуминий на вратите на отсека. Смит трябваше внимателно да планира всяко движение, докато минаваше над разкъсания метал, и се бореше да опази защитния си костюм. Не можеше да не потръпва всеки път, когато рамото му се опреше в надвисналата маса на пълната със спори обшивка.

Лицевата част на качулката пак се запотяваше и му пречеше да вижда и донякъде Смит трябваше да опипва пътя пред себе си. Посегна напред… и замръзна. Много бавно вдигна глава, като се опитваше да наднича по ръбовете на шлема.

— Майоре — каза предпазливо той. — Дясната ми ръка се оплете в жица. Жицата е свързана със серия правоъгълни метални кутии, закрепени с нещо като метална скоба отстрани на резервоара. Кутиите са с размери около трийсет на десет на осем сантиметра. Виждам и още шест, поставени върху близката до мен част от обшивката. Не мога да кажа дали друга такава серия е монтирана симетрично от другата страна. Не изглеждат като неразделна част от резервоара. И кутиите, и жиците са покрити със скреж и недокосвани. Стоят си така от известно време.

— Напълно си прав, полковник — кратко отвърна Смислов. — Напълно си прав. Това са термични запалителни заряди. Те са част от аварийното оборудване на бомбардировача. Били са предназначени да унищожат антракса, за да предотвратят залавянето му, ако самолетът бъде свален на вражеска територия.

— Хубаво. Какво да правя с тях?

— Нищо не трябва да правиш, полковник. Зарядите са стабилни. Би трябвало да се запалват чрез магнитно-електрическа кутия или от акумулаторна батерия, но ако има някакви акумулатори на борда, те отдавна са изтощени от студа.

— Благодаря, че ми каза — Смит измъкна ръката си и спря задъхан за момент.

— Това е странно — каза Смислов. — Екипажът на бомбардировача трябва да е прикачил запалителните устройства след кацането с намерението да унищожи бойния заряд. Чудя се защо не са ги задействали.

— Ако бяха го направили, щяха да спестят много неприятности на всички.

Смит продължи да пълзи към задната част на отсека. Не страдаше от клаустрофобия, но бомбеният отсек го влудяваше, и то страшно. Студените метални стени все повече го обгръщаха и му се струваше, че диша все по-трудно. Освен това почваше да го боли главата, а ударите на сърцето му пулсираха в слепоочията. Насила трябваше да се съсредоточи върху проверката на обшивката, обстойно, сантиметър по сантиметър, за пукнатини или други повреди, или за изтичане на спори.

Преодоля последния метър от задната част на отсека, за да провери и от другата страна резервоара и разклоненията на тръбопровода. Стъклото на шлема му все повече се замъгляваше, а светлината на фенерчето, изглежда, отслабваше. Главата му изведнъж сякаш се взриви и той опита да си поеме въздух, като тихо изруга. Това не беше хубаво! Трябваше да се маха оттук!

— Джон, какво има? — пак се обаждаше Валентина.

— Нищо. Добре съм. Просто… тук е тясно. Контейнерът не е засегнат. Тръгвам обратно.

Той се опита да се завърти и да се обърне в ограниченото пространство. Изглежда, нямаше да може. Продължаваше да се закача за неща, които преди ги нямаше там, и паниката, която беше потискал, внезапно се разгоря. Изпусна фенерчето и щом то се търкулна далеч, Смит пак изруга.

— Джон, добре ли си? — този път думите на Валентина бяха резки, изискващи.

— Да, по дяволите! — Той се отказа да търси фенерчето и опита да се изтегли към неясната пролука светлина в далечния край на отсека.

В очите му пареше студена пот, а ръцете му сякаш бяха обвити с втвърдяващ се бетон. Дъхът му свистеше през стиснатите зъби. Заповяда на тялото си да се движи. Само че то отказа да се подчини.

И тогава в помътнения му ум изникна мисъл. Не беше добре. Беше мъртъв.

— Махайте се от самолета! — извика изнемощял той и дробовете му изведнъж се подпалиха.

— Джон, какво има? Какво става?

— Самолетът е опасен! Заразих се! Тук има нещо друго! Не е антракс! Прекратете мисията! Махнете се оттук!

— Джон, чакай! Обличаме костюмите. Идваме при теб!

— Не! Костюмите не са добри! То прониква! Антибиотиците също не го спират!

— Джон, не можем просто да те оставим! — Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.

— Забравете! — Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. — Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!