Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.

— Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.

Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.

Мина цяла вечност, а може би само секунда.

Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни — меки, топли, живи — се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.

Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух — студен и чист — се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.

Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.

— Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре — отбеляза удивен глас с акцент.

— Само проверявам — отвърна втори, по-весел глас.

Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.

Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.

— По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?

И двете вежди се повдигнаха.

— Че се наслаждавам на работата си?

— Нямам това предвид! — възкликна той, като се мъчеше да стане. — Този самолет е опасна зона! Има зараза…

— Полека, Джон, полека — отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. — Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.

— Вярно е, полковник — кисело се намеси Смислов. — Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.

Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.

— Тогава какво, по дяволите, стана с мен?

— Предпазил си се почти до смърт. — Смислов вдигна качулката на защитния костюм. — Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.

Валентина кимна.

— Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.

Смит се върна към своите проясняващи се спомени.

— Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…

— Знаем какво мислеше — меко каза Валентина. — Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.

Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.

— Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.

Смит направи физиономия.

— Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.

— Аз не бих се чувствала така, Джон — сериозно отвърна Валентина. — Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. — Историчката тръсна глава в крайно отвращение. — Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.

— Няма да споря по въпроса — усмихна й се Смит. — Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.

Той протегна покрай нея ръка към Смислов.

— Благодаря и на теб, майоре.

Руснакът здраво я стисна.

— Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник — цитира той, все още ухилен.

Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.

— Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…

Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.

— Слава Богу поне за това — продължи да бърбори тя. — Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.

— Да… мисля, че това ще е добра идея — отвърна Смит. — Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?

Смислов сви рамене.

— Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.

— Прекрасно! — каза Валентина, като подаде ръка на Смит. — Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.

Смит пое ръката й и се надигна от пода.

— Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.

Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.

— Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.

Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.

— Винаги става така, нали? — с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. — Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.

— Между нас и станцията има цяла планина.

Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.