— Не е ясно, Джон. Бреговата охрана е намерила зона с плуващи отломки на мястото, където е паднала чесната, но тела не са открити. Би трябвало още да са в самолета, а той е на дъното на пролива Кенеди. Като се имат предвид дълбоките води и бързите течения, ще мине известно време, ако изобщо успеят да засекат и да извадят останките.

От безсилие Смит чукна с пръст върха на конзолата. Дори Аляска беше включена в конспирацията.

— Още нещо води към руснаците. Майор Смислов смята, че военната електронна система, използвана да повреди радиото ни, е произведен в Русия военен комуникационен заглушител.

Смит наклони стола си назад до пантите и леко настръхна от пронизителното скърцане.

— Но защо, по дяволите, руснаците ще искат да ни спрат? Те започнаха това!

— Има руснаци и руснаци — меко отвърна Клайн. — Ние работим с федералното правителство. А друг може би не. Служителите на ФБР в Анкоридж казват, че им прилича на руската мафия или нещо подобно, но това е само инстинктивна реакция от тяхна страна и няма с какво да я докажат. Руските връзки може да са чисто съвпадение или да са местни наемници, прикриващи някой друг.

Които и да са, изглежда, имат достъп до широк спектър от източници. Този заблуден куршум, намерен във вашия хеликоптер, беше патрон калибър 7.62 — натовски стандарт, а полицейската лаборатория на щата Аляска идентифицира нарезните полета по гилзата като изстреляни от американската армия — от картечница M-60.

Боже, Смит се подсмихна на себе си. Едва тази сутрин казваше, че в тази работа не би трябвало да има стрелби.

— Какво ще наредите, сър?

— Разговарях с президента, Джон. Смятаме, че мисията и нейните секретни протоколи още са необходими, сега дори повече от преди, ако някой друг се интересува от антракса. Освен това все още сме на мнение, че твоят екип е най-доброто средство, с което разполагаме, за да се свърши работата. Въпросът е какво мислиш ти по въпроса.

Смит разглеждаше сноповете с кабели над главата си цели десет секунди. Ако беше забравил как се командва, значи беше забравил и за тежестта, която носеше със себе си това командване. Сега живо си спомни за нея.

— Съгласен съм, сър. Екипът още е добър и операцията още е в сила.

— Много добре, Джон — в гласа на Клайн пропълзя малко топлота. — Ще предам за това на президента Кастила. Той е заповядал да ви се осигури известна подкрепа. Специален въздушнодесантен отряд командоси е разположен във военновъздушната база „Айлсън“ близо до Феърбанкс. Ще бъдат в готовност да долетят на остров Уензди, ако имате нужда от тях. Освен това работим по идентифицирането на вашите нападатели.

— Много добре, сър. Има още един въпрос: нашата връзка, майор Смислов.

— Проблем ли има с него, Джон?

— Не със самия човек. Днес той ни спаси. Но след днешните събития съм напълно убеден, че той не ни смята за обикновена групичка военни лекари и правителствени служители на договор. И ако трябва да бъдем честни, пределно ясно е, че майор Смислов не е най-обикновен руски офицер от военновъздушните им сили.

Клайн сухо се засмя.

— Мисля, че може спокойно да зарежете тия предположения, Джон. Операцията става опасна и вече имате общ враг. Може да е в реда на нещата да сложите още няколко карти на масата. Като ръководител на екипа оставям това на твоята преценка. Топката е в теб.

— Благодаря, сър. Има ли нещо друго?

— В момента не, Джон. Ще те държим в течение. Късмет.

Връзката на сателитния телефон се разпадна.

Смит пусна телефона обратно в гнездото му и се навъси. Можеше да се приеме, че Съединените щати и Русия наистина имат общ враг в тази история. Но това правеше ли ги непременно приятели?

— Добре, началник, за малко ти се махам от главата — каза Смит, докато излизаше от апаратното.

— Няма проблеми, сър — толерантно отвърна радистът на вахта. Старецът вече беше дал тихите си разпореждания. Военният и хората му трябваше да се смятат за много важни особи и не биваше и да помислят да им задават въпроси.

Смит се спусна едно ниво под палубата в каюткомпанията и тръгна към кърмата по боядисан в сиво коридор. Бяха минали няколко години, откакто за последно беше усещал трептящите полутонове на истински кораб в морето, бръмченето на въздуха през тръбопроводите, туптенето на двигателите и постоянното скрибуцане на корпуса, който се носеше по вълните. Не след обучението към морската пехота на борда на болничния кораб „Мърси“. Пътуването, на което годеникът на Ранди…

Той рязко изтръгна съзнанието си от тази мисъл. Миналото беше мъртво и нямаше време за съживяване. Той и неговият екип имаха задача.

Смит се приведе и влезе през вход със завеса в каюткомпанията на „Хейли“, малко жилищно пространство с надраскана, имитираща дърво ламперия на преградите и колекция от износени тръбни мебели с кожена дамаска. Ранди седеше свита наполовина на едно от канапетата с крака, подвити под нея.

— Добър вечер, подполковник — каза тя, като вдигна поглед от книга с меки корици на Джаки Колинс и така му напомни за присъствието на човек, който нямаше нужда да знае, че си говорят на малко име.

Другите двама обитатели на каютата седяха на голямата обща маса в средата: Валентина Метрас и мъж на средна възраст във войнишки пуловер от дебела вълна и плътни карго панталони, а пред тях бяха разпръснати отворени папки.

Заоблените рамене на мъжа го правеха по-скоро нисък, отколкото набит, а лекият скреж от посивяваща коса върху черепа му контрастираше с прецизно подстригана, примесена с черно и бяло брада. Върху чертите му беше изписано изражение на инстинктивна раздразнителност, а в погледа му — автоматично неодобрение, и носеше непретенциозните си дрехи като че ли бяха зле скроен костюм.

— Подполковник Смит, не мисля, че сте имали възможност да се запознаете с моя колега учен, доктор Розен Троубридж. Доктор Троубридж, това е ръководителят на нашия екип, подполковник Джон Смит — Зад думите на професор Метрас прозвуча преднамерена приветливост.

Смит любезно кимна. Той също беше уловил и отбелязал вибрациите, които този човек излъчваше. — Добър вечер, докторе. Още не съм имал възможност да ви се извиня за внезапната промяна в часа на отплаване. Надявам се, че не ви е причинила прекалено неудобство.

— Всъщност ми причини, подполковник — Троубридж изрече чина на Смит с отсянка на отвращение. — И, честно казано, не съм доволен, че не се консултирахте с мен за това. Експедицията на остров Уензди беше най-щателно планиран изследователски проект и засега той е успешен за участващите университети. Нямаме нужда от никакви усложнения на този късен етап.

Смит извади подходяща съчувствена усмивка.

— Напълно ви разбирам, професоре. Самият аз също съм участвал в редица изследователски проекти.

„Достатъчно, че да си ми ясен, приятелю“ — продължи наум Смит, скрит зад усмивката си. „Искаш да кажеш, че твоите хора на терен са направили добро проучване, докато ти си седял в топличкия си кабинет, подписвал си документите и си трупал похвали от бюрократичната машина. Сега може би си уплашен до смърт, че някой ще ти обърка плановете, преди да успееш да пробуташ името си в заключителния доклад.“

— Прав сте, докторе — Смит се настани на един стол срещу Метрас и Троубридж. — Трябваше да ви се обадя, но въпросът не търпеше отлагане. Има известна тревога за климатичните условия, с които може да се сблъскаме на остров Уензди. С приближаването на зимата изглежда, че колкото по-бързо стигнем до острова, толкова по-добре. Сметнах, че като спестим малко повече време и отплаваме по-рано от базата, разследването на моя екип при мястото на катастрофата е по-малко вероятно да попречи на изтеглянето на вашите хора и тяхното оборудване.

— Е, в това има известен смисъл, подполковник — отвърна Троубридж, недоволен, че го успокояват. — Но все пак още много можеше да се желае от начина, по който беше направено това. Бих искал да се допитвате до мен, преди да предприемате други промени.