Кастила повдигна филигранните си очила.

— Моля, заповядайте.

Баранов потупа една от снимките.

— Какво научи правителството на Съединените щати за този самолет?

— Научихме, че това не е американска „летяща крепост“ — отвърна Кастила, като отпи глътка от чая си. — Архивите и на американските военновъздушни сили, и на гражданската авиация бяха внимателно проучени. Макар че наистина сме изгубили малък брой бомбардировачи В-29 и техните производни В-50 над Арктика, всички тези свалени самолети са били локализирани. Всъщност всичките „Боинг В-29“, водени на служба в инвентара на Щатите, са ликвидирани.

Кастила остави чашата си.

— Осемдесет и седем „летящи крепости“ са били предоставени и на Великобритания през 1950 година. Кралските военновъздушни сили ги наричат „Вашингтон“. Консултирахме се с британското Министерство на отбраната и стана ясно, че никой от техните самолети „Вашингтон“ не е бил изгубен, нито пък изобщо е летял над канадска Арктика и в края на краищата всички бомбардировачи са били върнати в Съединените щати.

Кастила погледна косо през масата.

— Това отговаря ли на въпроса ви, генерале?

Дълго време Баранов не вдигаше очи.

— За съжаление отговаря, господин президент. Освен това трябва с неохота да ви уведомя, че този самолет най-вероятно е наш. Най-вероятно е руски. И ако е така, възможно е да представлява категорична заплаха за нашите две нации и за света като цяло.

— Как така, генерале?

— Този самолет може би е „Туполев Ту-4“, стратегически бомбардировач, с кодово име „Бик“, дадено от НАТО. Това е летяща крепост, много… подобна на вашата В-29. Използвани са от нашите авиационни сили с голям радиус на действие или по-скоро от съветските авиационни сили през първите години на студената война. На пети март 1953 година един такъв бомбардировач с радиопозивна „Миша 124“, изчезва по време на тренировъчно упражнение над Северния полюс. Съдбата на този самолет не ни беше известна. Беше изгубен всякакъв радио и радарен контакт с бомбардировача, а останките така и не бяха локализирани.

Баранов си пое въздух дълбоко и бавно.

— Опасяваме се, че този мистериозен самолет може да е онзи „Миша 124“.

Кастила се навъси.

— И защо съветски бомбардировач, изгубен на тренировъчно упражнение преди повече от петдесет години, трябва да се счита за нещо повече от реликва от студената война?

— Защото „Миша 124“ не е бил обикновен бомбардировач; бил е стратегическа платформа за биологични оръжия и по време на изчезването си е бил изцяло въоръжен.

Независимо от топлия ден и студения чай, който беше изпил, Кастила усети да го полазват ледени тръпки по гърба.

— Какво е било веществото? — поиска да разбере той.

— Антракс, господин президент. Под формата на биологично оръжие. Като се имат предвид неотдавнашните тревоги на вашия народ по този въпрос, сигурен съм, че разбирате катастрофалния изход.

— Съвсем ясно, генерале — намръщи се Кастила. Мегаломанът с примитивната биологична лаборатория и илюзии за божественост; облачето прах, което се пръсва от отворения плик — такива картини често витаеха в мислите на президента.

— „Миша 124“ е оборудван със суха аерозолна разпръскваща система — продължи Баранов. — Биоагентът е пренасян в запечатан резервоар от неръждаема стомана, монтиран в бомбения отсек в предната част на самолета. Ако по време на полет се случи нещо непредвидено, стандартната процедура за действие е резервоарът да се изхвърли в открито море или, в този случай, върху полярния паков лед. Но от снимките, с които разполагаме, е невъзможно да се определи дали тази процедура е била проведена успешно. Резервоарът и неговият агент още може да са в разбития самолет.

— И още да представляват опасност?

Баранов вдигна безпомощно ръце.

— Много е вероятно, господин президент. Като се има предвид полярната среда с нейните отрицателни температури, възможно е спорите днес да са толкова смъртоносни, колкото и по време на зареждането им в самолета.

— Мили Боже.

— Спешно искаме съдействието на Съединените щати по този въпрос, господин президент. Първо, за да се убедим дали този… проблем наистина съществува, и после, ако е така, за да се справим с него.

Ръцете на руснака се заровиха из снимките на масата.

— Господин президент, вярвам, че разбирате защо моето правителство счита секретността по този въпрос за наложителна. Разкритието, че на северноамериканския континент е намерена активна и опасна система за биологично оръжие на бившия Съветски съюз, може още повече да обтегне отношенията между Руската федерация и Съединените щати в този критичен момент.

— Меко казано — потъна в мрачни мисли Кастила. — Съвместният руско-американски пакт за противодействие на тероризма може директно да се разпадне. Освен това всяка терористична група или враждебна нация на планетата, щом научи за катастрофата на „Миша“, ще подскочи при възможността да се сдобие с арсенал от биологично оръжие просто като го вдигне от земята. И между другото, генерале, за какво количество активен агент говорим? За колко фунта или по-скоро килограма?

— Тонове, господин президент — Изражението на руснака беше смразяващо. — „Миша 124“ е носел два метрични тона зареден антракс.

Хеликоптерът „Мърлин“ на морската пехота с ръмжене се отдалечи над короните на дърветата, за да върне генерал Баранов в Руското посолство във Вашингтон, а Самюел Адамс Кастила бавно се върна в „Аспен Лодж“. Неговият охранител от тайните служби го покриваше отдалеч. За ръководителя на екипа беше ясно, че президентът на Съединените щати желае единствено компанията на собствените си мисли.

Край масата на верандата седеше нова фигура: възнисък мъж на около шейсет години, с прошарена коса и заоблени рамене. Анонимна личност, която работеше упорито зад своята анонимност, Натаниел Фредерик Клайн изобщо не напомняше на класическия тип супершпионин. В най-добрия случай можеше да го сбъркаш с оттеглил се от активна дейност бизнесмен или гимназиален учител. Но той беше и закален в службата си ветеран от ЦРУ, и директор на секретна група за разузнаване в западното полукълбо.

По-рано, в първия си мандат, президентът Кастила се беше сблъскал с така наречената програма „Хадес“, безжалостна биотерористична кампания, която беше причинила смъртта на хиляди хора по света и която беше на косъм да унищожи милиони. Когато правеше оценка на инцидента след кризата, Кастила стигна до определени зловещи заключения за способността на Америка да се справя с подобни заплахи.

Американските разузнавателни и контраразузнавателни части, в пълния потенциал на своята отговорност, ставаха все по-тромави и обременени от бюрокрация. Жизненоважната информация излизаше през „комина“ и не успяваше да стигне до предназначението си. Дребнави боричкания между отделите създаваха излишни спънки, а все по-голям брой професионални политически чадъри задушаваха оперативната инициатива, отслабвайки способността на Америка да реагира на рязко променящата се ситуация в света.

Администрацията на Кастила винаги е действала с необичайни методи и също толкова необичаен беше отговорът му на инцидента „Хадес“. Беше избрал Фред Клайн, стар и доверен семеен приятел, да създаде изцяло нова агенция, изградена с малко, лично подбрани специалисти — военни и цивилни — извън постоянната общност на националното разузнаване.

Тези оперативни агенти бяха внимателно подбрани заради изключителните си, необичайни умения и поради липсата на лични пристрастия и обвързване. Те отговаряха само пред Клайн и Кастила. Финансиран от националните „черни“ авоари извън общоприетата бюджетна примка на Конгреса, Първи секретен отдел беше личният механизъм за действие на президента на Съединените щати.

Ето защо Кастила държеше Клайн наблизо по време на разговора си с руския генерал.

Близо до масата беше придърпана количка с питиета, а от двете й страни бяха поставени две чашки, едната пълна с кехлибарена течност, а другата с вода.