Сега Кропоткин коленичеше до леглото и ръцете му бяха върху гърдите й, като ги стискаше и мачкаше с грубо детинско нетърпение.

— Сега нещата стоят различно, нали, мис Ръсел? — Той изрече злобно името й като обидна дума. — Дължиш ми обезщетение за много неща. За много. Можеш да почнеш да ми се молиш за извинение по всяко време. Дано те чуя.

Тя успяваше да различи силуета му в ивицата светлина, която проникваше през ръба на вратата, и да види червените искри, които проблясваха в очите му. Тя заговори директно на тези искри с тих шепот, доловим само за него:

— Просто да си знаеш, все пак ще те убия.

Кропоткин изплю истинска ругатня в отговор на ледените тръпки, които пропълзяха по гръбнака му. Той се изправи и смъкна дрехите си. Щеше да развали магията, която тази смъртноопасна, красива вещица беше направила на душата му, като я опозори.

В следващия момент той я разсъбличаше, смъкваше скиорския й панталон, термобельото и бикините до глезените. Без да си прави труда да маха дебелите дрехи през ботушите й, той беше съгласен да я чука и с тях. После избута пуловера на Ранди и горната част на дългото бельо над главата й и остави стегнатото й бледо тяло голо, с изключение на сутиена. Него разкъса с гневен, болезнен замах и не остави нищо върху нея.

Тя пак не проговори, не опита да се съпротивлява, дори и в най-малка степен. Просто гледаше в лицето му, а тъмните й очи просветваха. Сякаш онова, което щеше да й причини, просто нямаше значение. Сякаш нямаше нищо общо, сякаш вече беше мъртъв, изчезнал.

Но макар че това го плашеше, то му действаше и възбуждащо. Щеше да накара кучката да го забележи. Щеше да я подчини, да я пречупи, щеше да я накара да крещи и да плаче. Застана на леглото върху нея, прегърбен под пружините на горния матрак, и влезе в нея, усещайки как гръбнакът й се изви от болката на сухото проникване. Тя или щеше да се пречупи, или да умре.

Ранди преодоля първоначалния, яростен пристъп на болката. Можеше да чуе как Стефан Кропоткин диша със свистене през стиснатите си зъби; чуваше също смеха и съветите, с които се провикваха другите контрабандисти на оръжие само на няколко метра от другата страна на тънката като хартия врата. Усети как ръцете на Кропоткин се придвижват от натъртените й гърди към гърлото.

Над главата й веригата на белезниците изтрака, щом заседна в плитката бразда на тръбната подпора, и пръстите на лявата й ръка се вкопчиха в дрехите, втъкнати около дясната й китка, за да може да освободи дясната си ръка.

Кропоткин безжалостно се заби в нея, а болката и яростта й достигнаха връхната си точка и експлодираха. Кожата й се разкъса, когато измъкна дясната си ръка от разхлабения пръстен на белезниците.

Изгубен в чувствената мекота на поваленото тяло под него и в жестокостта, че го изнасилва, Кропоткин не разбра какво означаваха конвулсивните движения на Ранди. Тя напълно се освободи от пуловера и горната част на бельото си и ги остави да паднат на пода. После лявата й ръка, още пламтяща от белезниците, рязко замахна и сграбчи провисналата коса на Кропоткин, като отметна главата му назад.

— Казах ти.

Този шепот беше последното нещо, което той чу. После опакото на дясната й ръка с все сила замахна косо под носа на Кропоткин, заби синусовия хрущял в предните дялове на мозъка му и моментално го уби.

Ранди усети бликналата кръв върху ръката си и предсмъртния спазъм, който разтресе тялото на Кропоткин. Тя го избута на пода, като го сграбчи в непохватна прегръдка, за да притъпи звука от строполяването. Да се освободи от белезниците и да убие така наречения си изнасилвач не беше голям проблем. Но да се измъкне след това, с половин дузина въоръжени мъже само на някакви си метър-два зад паянтовата незаключваща се врата, беше проблем. Бе само въпрос на време, съвсем малко време, преди да разберат, че нещо в спалното не е наред. Тя имитира обиден, скимтящ вик, за да си спечели още малко секунди, докато бършеше кръвта от ръката си. Припряно нахлузи дрехите си. Нямаше достатъчно облекло за навън. Без съмнение на закачалката до вратата имаше и друга екипировка, но нямаше време да рови из нея в тъмното.

В основното помещение смеховете заглъхваха и някой, може би Кретек, се провикна с въпрос към Кропоткин.

Ранди вече трябваше да се маха. Кропоткин беше облечен в дебела фланелена риза и върху нея пуловер с качулка. С привикналите си към нощно виждане очи тя успя да различи къде ги беше захвърлил на пода. Трябваше да свършат работа. За част от секундата тя се замисли дали да вземе няколко от спалните чували на леглата. По-добре не. Бяха прекалено обемисти. Щяха да я забавят в първите няколко критични минути от бягството.

Въпросът от другата стая се повтори по-настойчиво. Ранди грабна дрехите на Кропоткин и посегна към дръжката на портативния касетофон върху шкафчето. Като го размаха с всичка сила, тя строши тежкото термостъкло на прозореца в спалното.

Столовете около общата маса изтрещяха на пода.

Ранди хвърли ризите над долния ръб на прозоречната рамка като защита срещу острите стъкла и се прехвърли отвън. Зад нея вратата на женското помещение с трясък се разтвори.

Тя усети как хвърчащите ледени игли се забиват в лицето й и външният студ я връхлетя. Сега всичко зависеше от този студ. Ако през нощта снежната кора беше достатъчно здраво замръзнала, за да издържи на тежестта й, тя щеше да живее. Ако кората се пропукаше и Ранди затънеше в пряспа, щеше да умре. Тя пропълзя и се изправи на крака, здраво вкопчена в ризите, и хукна, за да може тъмнината да я спаси.

Чу разярени викове и започна да лъкатуши и да заобикаля встрани, докато бягаше. Лъч от фенер прониза въздуха зад нея и някой изпразни пистолет през прозореца. Долитащите куршуми разпръсваха снега под краката й. Молеше се никой да не е взел автомат!

Върхът на ботуша й проби през снежната кора и в един момент тя с ужас се препъна; после се задържа и продължи да бяга. Извън обсега на светлината тя рязко смени посоката и тръгна наляво. Автомат „Аграм“ затрещя бясно като пишеща машина, но стрелецът се целеше на сляпо и като обезумял засипваше мрака.

Ранди пак свърна встрани и се отдалечи от лагера, а светлините на хижите бързо се стопяваха в снежната вихрушка. Беше свободна! Спря задъхана и почна да се бори с откраднатите блузи — разплете ги, изтърси счупените стъкла и ги нахлузи, като увеличи топлите си дрехи. Вече чувстваше попарващия студ. Те нямаше да й осигурят достатъчна защита за през нощта навън. Изобщо не бяха достатъчни.

Тя разпори края на фланелената риза и я уви около лицето си като специална снежна маска и вмъкна вече изтръпналите си от болка ръце в прекалено дългите ръкави на блузите. Огледа се наоколо в суровия, почти катранен мрак. Вятърът щеше да й служи за компас. Щеше да върви на север и да се опита да намери Джон и Валентина.

Единственият начин, по който Ранди трябваше да действа, единственият й шанс беше да продължи да се движи и да открие другите. Щеше да разчита на предположението, че са слезли от мястото на сблъсъка и са видели станцията на остров Уензди окупирана. При това положение по-нататък щеше да приеме, че ще се отклонят и ще покрият централния хребет на острова, където можеха да намерят и подслон, и да държат лагера под наблюдение. Доколкото познаваше Джон, той щеше да опита да се приближи през нощта, за да установи самоличността на кацналата група и да научи какво е станало с нея и Троубридж.

Шансовете не бяха добри. Ако нейните хора не бяха слезли от мястото на катастрофата или ако не успееше да ги намери, значи щеше да умре преди съмване. Но смъртта тук, навън, изглеждаше по-чиста и по-достойна, отколкото онази вътре. Ранди се загърна, за да опази телесната си топлина, и започна мъчителния преход през засилващата се виелица.

Студът нахлу през счупения прозорец и изпълни спалното помещение като смъртно докосване. Под яркия бял пламък на газовия фенер голото тяло и окървавеното, съсипано лице на Стефан Кропоткин изглеждаха изключително противно и уродливо. Кретек смъкна спалния чувал от леглото и покри племенника си.