Вечеряхме на открито в малък ресторант близо до университета. Помня, че обсъждахме традиционните близкоизточни еврейски общности като възможен мост между европейските евреи и арабските култури. Току-що бяха сервирали яденето ни на масата. Бях си поръчала бифтек и вдигах ножа си, когато елегантно облечената арабска двойка на съседната маса стана и започна да убива хората.

Смит слушаше и изучаваше неуловимите емоции, които пробягваха по лицето на Валентина. Усещаше, че тя не си припомня страха или прелома, а прави поредно абстрактно проучване на решителен момент от живота си. Време и място, на което тази жена преди се беше връщала много пъти.

— Чух изстрели, бях опръскана от кръвта и мозъка на човека, с когото вечерях; беше уцелен с куршум в главата. После терористката бутна пистолета си в лицето ми и изкрещя „Бог е велик…“

Гласът на историчката заглъхна.

Смит нежно сложи ръка на гърба й и остави жестът да прерасне в ласка.

— А после?

Валентина дойде на себе си.

— А после стоях над накълцаните тела на двамата хамаски терористи. Бях потънала в кръв, без да съм проляла своя, а онзи нож още беше в ръката ми. На професионален жаргон бях „натиснала копчето“ — с грандиозно представление, макар да нямам спомен как е станало. Изследванията ми вече не бяха абстрактни, а в голяма степен приложени на практика.

Сега Смит разбираше искрата, която беше прехвръкнала между тях; подобните се бяха разпознали. Той беше преживял своите решителни моменти, своите мигове, в които е натискал копчето.

— Как се чувстваше след това?

— Там е работата, Джон — размишляваше тя. — Нищо не „чувствах“. Те бяха мъртви, а аз бях жива и бях много доволна от този изход. Единственото, за което съжалявах, беше, че не съм реагирала достатъчно бързо, за да спася своя приятел и другите хора в ресторанта. Казаха ми, че притежавам ума на перфектния стрелец. Мога рационално да се отделя от емоционалната травма на физическото насилие.

Тя сви рамене и направи физиономия.

— Във всеки случай, ако поработя малко над това.

— И този инцидент насочи вниманието на Първи секретен отдел към теб?

— Този и два поверителни проекта за проучване и придобиване, които бях изпълнила за министерствата на отбраната и правосъдието. Господин Клайн, изглежда, мислеше, че моите доста езотерични дарби може да се окажат полезни за малката му организация. Така и стана. Сега смятам, че вървя по стъпките на баща си. Аз съм служител по контрола над дивеча и ликвидирам подивелите животни и човекоядците от джунглата на нашето общество. Може би накрая ще компенсирам това, че действах бавно онази вечер в Тел Авив.

— Фред Клайн знае как да подбира хората си — усмихна й се Смит. — Радвам се, че ви познавам, професор Метрас.

— Благодаря, сър — кимна тя. — Удоволствие е да те оценят. Някои мъже почват да се оглеждат за чесън и светена вода, след като се поровят малко по-дълбоко в миналото ми.

Смит се усмихна, без да му е смешно, и погледна над цевта на SR-25.

— Не твърдя, че имам морално превъзходство.

— Това е облекчение. А сега, полковник Джонатан Смит, какво ще кажеш за себе си?

— За мен?

— Имам ясна представа как си дошъл при господин Клайн, но всъщност кой си ти? Откъде идваш?

Смит присви очи към небето. Облаците надвисваха все по-плътно и ниско.

— Моята биография изобщо не е толкова интересна колкото твоята.

— Лесно се впечатлявам.

Докато Смит обмисляше отговора си, от ръба на козирката се търкулна малка бучка откъртен сняг и леко тупна пред тях.

— О, Боже — промърмори Валентина, а очите й се разшириха.

Смит моментално сви крака под тялото си. После се втурна стремително и се изстреля навън от гърлото на пещерата. Приземи се по корем, завъртя се по гръб, като изви дългата цев на автомата си в дъга, за да покрие скалната повърхност над пещерата.

Войникът от спецназ в полярен камуфлаж беше като блед израстък върху набраздения от лед базалт. Той крадешком се беше промъкнал по почти несъществуващата издатина до положение на около метър над гърлото на пещерата. Пръстите на едната му ръка, покрити с ръкавици, бяха вкопчени в една скална пукнатина, а пръстите на другата здраво стискаха предмета, който носеше.

Щом погледна надолу и видя внезапното изникване на Смит от пещерата, устата на руснака се отвори да извика. Звукът от крясъка беше заглушен от монотонното трещене на SR-25, докато Смит изстрелваше половин дузина патрони калибър 7,62 колкото бързо можеше да дърпа спусъка, а куршумите с медно покритие изблъскаха врага от лицето на скалата.

Безжизненото тяло на руския войник падна почти върху Смит, като рухна на половин метър от лявата му страна с размекнат, глух звук на мъртво месо. От дясната му страна се чу второ, по-леко тупване. Смит се обърна и видя, че до главата му лежи ръчна граната с плътна обвивка от подобен на маджун пластичен експлозив, обвит около сферичното й тяло, за да усили взривния ефект.

За секунда сърцето на Смит спря да бие; после той разбра, че иглата на гранатата и предпазната халка още са на мястото си.

Миг по-късно беше забравил ужаса от гранатата.

Разхвърча се натрошен лед — автоматичните оръжия почнаха да обстрелват глетчера около него. Мъртвият войник от спецназ спаси живота на Смит. В гротескни гърчове пое куршумите, предназначени за него. Валентина крещеше нещо и той чу пронизителните изстрели на модел 70, докато тя отвръщаше на огъня.

Невидими неща зловещо се устремяваха към Смит, докато той се виеше по корем и се изтегляше обратно към пещерата като уплашен омар. Успя да се скрие зад ниската снежна стена напречно на входа. Обгърна с ръка Валентина и я придърпа до себе си. Двамата се притискаха един към друг, докато бушуващата стрелба за отмъщение искреше и пищеше по стените на тунела.

Отвън на глетчера пълнителите се изпразниха и оръжията замлъкнаха. Върна се глухото, призрачно стенание на вятъра.

— Вал, добре ли си?

— Не съм улучена. Ами ти?

Смит забеляза едно-две разкъсвания по отпуснатия плат на камуфлажния си комбинезон.

— За малко, но никой не спечели пурата.

— Кубинска без съмнение — Валентина се изви да се освободи и леко погледна над снежната стена. — Да му се не види, колко са добри тези! Изобщо не ми хрумваше, че са там, докато не се активизираха и не видях блясъка на дулата им. Държат ни на прицел от поне шест различни позиции.

Смит беше получил живо доказателство за това. Гърлото на пещерата беше покривано от пълен огневи сектор. С неизбежното спускане на нощта, докато търпеливите, смъртноопасни мъже допълзяваха през леда все по-близо, този сектор щеше да се стеснява. Връхната точка щеше да е концентрирана и съкрушителна вълна от мощни експлозиви и автоматичен взрив, връхлитаща входа на тунела.

Двамата с Валентина можеха да се оттеглят по-дълбоко в пещерата, но просто щяха да се превърнат в плъхове, които навлизат все по-дълбоко в капана, за да бъдат методично изличени с ръчни гранати. Да се предадат, изглежда, също не беше изход.

Трябваше да има друг начин. Трябваше да има!

— Можеш ли да удържаш крепостта за малко, Вал? Искам да вляза и да проверя няколко неща.

— Мога да се справя — отвърна тя, докато зареждаше с палец магазина на пушката си. — Не мисля, че засега ще са в настроение да си правят повече шеги. — Тя кимна към трупа, проснат пред входа на пещерата.

— Така е.

Той й остави своя SR-25 и лентата с патрони и тръгна към извивката на тунела на четири крака. Зад извивката спря и включи джобното фенерче. За момент взе предвид генераторното устройство и руската радиостанция, после отхвърли идеята. Акумулаторите се бяха изтощили преди десетилетия, а наличното гориво се беше превърнало във восък и лустро. Дори да успееха да задействат устройството, на кого щяха да се обадят, за да промени нещата? Единственият изход от тази бъркотия беше да се справят сами.

Смит се спусна в главната кухина и с усилие се запъти към малкото светло петно, идващо от свещта, която беше оставил запалена.