Смит се поколеба. Щеше да е много лесно да остърже малко сняг с върха на ботуша и да я зарие и просто да продължи. Но от друга страна — неведението беше в сърцето на тази криза още от самото начало. Преднамерено да поощрява незнанието сега вече нямаше никакъв смисъл. Смит прехвърли оръжието си в лявата ръка и вдигна дясната над главата си, а първата подви в сигнал за сбор.

— Съветски е — потвърди Смислов, като коленичи до оголената жица. — Буксируема антена. Такава, която може да се закачи зад самолета за комуникации с далечен обхват.

— Опъването на изолирана антена през леда е хитрина в комуникациите, използвана и преди в полярните области — съгласи се Валентина.

— Но къде е радиостанцията? — попита Смислов, като се изправи на крака. — Къде е лагерът? Няма нищо, освен жицата.

— Най-лесният начин да решим този въпрос е да я проследим — Смит посочи към основата на източното възвишение. — Нататък.

Антената се беше сляла със заледената повърхност като нишка през кубче лед, но непрестанното брулене на вятъра я беше задържало само на няколко сантиметра отдолу. Докато вървяха и вадеха антената, те откриха, че тя прави лека извивка, понесена от движението на ледника. На едно място натискът беше скъсал тънката жица, но откъснатият край се намираше само на няколко крачки по-нататък. Изненадващо тя водеше до почти абсолютно гладка стена от базалт, която в основата си се губеше във висока до раменете пряспа от силно пресован сняг.

— Какво е това?

Валентина Метрас безстрашно свали раницата и пушката си и извади ножа от колана си. Като застана на колене, тя започна да копае тунел в пряспата, сякаш е багер. След минута Смит и Смислов се присъединиха към нея.

Бързо стана ясно, че навятият сняг е пресована издатина в черната скала, вдлъбнатина, остъргана в планинския склон от непрестанното раздиращо свличане на глетчера. И тогава Смит забеляза, че структурата на снега се променя. Ставаше все по-плътен и сякаш върху него беше приложен някакъв модел.

— Това са снежни блокове! — възкликна Валентина.

Беше вярно. Някой бе използвал блокове плътен сняг за строеж както при иглу, за да построи стена в издатината. През изминалите десетилетия блоковете се бяха споили от студа в монолитна, подобна на стъкло маса, която устояваше на пробождащите остриета на ножовете, но накрая поддаваше и рухваше.

— Брезент! Тук е! Това е пещера!

Снежната стена и старият защитен брезент зад нея паднаха в тъмното. И от ледения мрак вътре ги лъхна застоял въздух.

Смит извади големия електрически фенер от раницата си и насочи лъча в гърлото на кухината. Тунелът беше може би два метра широк и доста нисък, така че дори Валентина трябваше да се наведе, за да влезе. Таванът на пещерата беше обсипан с малки, назъбени сталактити от черна скала.

— Тунел, прокопан от лава — коментира Смит.

— Ами, да, след като сме на вулканичен остров — съгласи се Валентина. — Вижте на пода.

Антенният кабел и нещо, което приличаше на маркуч, продължаваха изпод малката лавина сняг и лед, която се получи от копаенето, и се извиваха по разклонение в тунела на около три метра нататък.

— Това трябва да е — повтори Валентина. Тя се прегърби и продължи навътре в тунела.

— Един момент — Смит подаде на историчката пушката й, после вдигна своя SR-25. — Да приберем оборудването вътре и далеч от погледите, просто за всеки случай.

— Аз ще се погрижа за него, подполковник — обади се Смислов.

— Добре, ще те изчакаме, ако намерим нещо интересно — Смит извади две ръчни сигнални ракети от раницата си и потъна в пещерата след Валентина.

Смислов пренесе раниците в пещерата, после спря за момент на входа й, като хвърли за последно поглед наоколо.

Другите, хората от охраняващата част на Спецназ, бяха тук. Не беше видял никакъв белег за присъствието им, но това не беше изненадващо. Мъжете, избрани за тази задача, вероятно бяха снежни дяволи, невидими в този побелял свят, и не оставяха никакъв знак, че присъстват или са минали оттук.

Но те присъстваха. Смислов го усещаше. Бяха им наредили да държат мястото на катастрофата и околностите под строго наблюдение. Сега вероятно гледаха Смислов и чакаха единствената заповед, която той беше в правото си да даде. Командата, която щеше да ги задейства да убиват.

„Ах, само проклетият политкомисар да си беше свършил работата!“

Тогава може би всичко можеше някак да се поправи. Тогава може би той щеше да си възвърне контрола над ситуацията и щеше да спре по-нататъшна ескалация. Но трябва да е готов да потърси и алтернативата. Трябва да е готов да изпълни дълга си.

Смислов разкопча пипа на якето си и премести стоманената запалка в един от външните джобове. После дръпна на кръста си придържащата велкролента на кобура и издърпа пистолета „Берета“ модел 92, който му бяха дали американците. Като пренебрегна иронията на това, че зарежда оръжие, за да го използва срещу собствениците му, той провери пълнителя с бутване на дланта срещу долния край на ръкохватката. Издърпа назад затвора и ръчно зареди патрон в гнездото на пистолета.

Махна предпазителя и върна беретата в кобура. Скоро щеше да разбере дали има нужда от нея.

— Добре са се подредили — измърмори Валентина.

Зад разклонението в тунела бяха намерили резервния агрегат, донесен от бомбардировача. Опънатият маркуч водеше от входа на пещерата до ауспуха на мотора. Точно зад генераторното устройство, свързан с него чрез серия от акумулатори и захранващи кабели, стоеше сглобен от различни части, но впечатляващ на вид радиоапарат.

Неизменният скреж покриваше откритите му повърхности от старомодни вакуумни лампи и контролния панел. Около устройството бяха струпани инструменти и електронни части, а пред него на маса от парче дърво лежеше трансмитерен ключ заедно с чифт слушалки, свалени от радиста преди половин век.

— Знаех си — продължи да шепне тя. — Беше ясно от момента, в който видях извадените шасита в бомбардировача!

Дуралуминиевият стол на радиста беше взет от самолета и Валентина седна на него. Вдигна ръце, но, изглежда, се страхуваше да пипне каквото и да е.

— Тук има молив, Джон. Има молив, но няма лист. Това е пулт за комуникации. Трябва да има листове! И изобщо някакви бележки!

Смит прокара широкия лъч на фенера около вътрешността на прохода.

— Чакай малко… — Светлината падна върху опушена кофа, сложена до скалната стена. — Ето ги.

Той вдигна кофата за ръба и я сложи до стола.

— Какво е това? — попита Валентина, като погледна вътре.

— Това е тенекиена печка — отвърна Смит, клекнал зад кофата. — Била е наполовина пълна с натрошена пемза. Защото тя действа като дренаж, като пясък. Плисваш малко гориво вътре, запалваш и ще имаш постоянен огън за топлене и готвене.

Валентина кимна.

— А те са имали на разположение няколко хиляди галона самолетно гориво.

— Но тук е изгорено нещо друго — Смит издърпа ножа си и разрови овъглената скална маса. — Виждаш ли тук? Това е пепел от хартия, доста е. Обзалагам се, че това е дневникът на радиста и може би няколко бележника с кодове.

— Някой е почистил къщата.

Очите им се срещнаха на светлината от фенера и в миг се разбраха без думи. Нямаше причина този радиоапарат да не е работел. Нямаше причина този захвърлен екипаж да не е комуникирал със света. Нямаше причина да не повикат помощ.

Григорий Смислов бавно зави зад ъгъла на тунела откъм външния му край и включи своя фенер.

— Всичко е прибрано, подполковник.

Смит удържаше лицето си невъзмутимо като играч на покер.

— Добре, да вървим нататък.

Той се обърна и продължи по тунела. Няколко метра по-нататък прокопаният от лавата канал, в който се намираха, водеше към втора, по-широка и по-ниска галерия. Пластовете базалт бяха грубо изравнени, за да образуват серия от неравни стъпала надолу по нащърбен, срутен слой. Порестата черна вулканична скала просто изпиваше светлината на фенерите и тъмнината все така властваше. Чак когато Смит и екипът му предпазливо се спуснаха до пода на галерията, осъзнаха, че не са сами.