Смит чу как близо до него Валентина изпъшка, а Смислов тихо изруга на руски. Лъчът на фенера се разходи върху натрупаните вещи от спасителната екипировка, върху всевъзможните остатъци от обитаван някога лагер и накрая — по задната стена на кухината, където имаше редица сгушени неподвижни фигури в спални чували с горен слой от брезент.

Тяхното търсене на екипажа на „Миша 124“ беше приключило.

Смит извади сигналната ракета от джоба на якето си и я запали. От нея се разгоря великолепен червен огън и прогони тъмнината. Той пъхна долния край на ракетата в пукнатина в стената.

— Какво ли ги е довършило накрая? — обади се тихо Валентина почти на себе си.

— Не мисля, че е бил студът — отвърна Смит. — Изглеждат доста добре подготвени за него.

Спалните чували бяха тежки полярни модели и хората бяха добре изолирани от пода на пещерата с дебели подплънки от омекотителите на седалките, с животоспасителна материя и парашутна коприна — всички материали, свалени от падналия самолет. Освен това по пода на кухината с големина на къща имаше разположени няколко тенекиени печки, а в един ъгъл бяха складирани два бидона с гориво. Беше очевидно, че екипажът на бомбардировача е знаел правилата за оцеляване.

— И от глад не е било — Валентина пристъпи до първото от телата и посочи отворена тенекиена кутия със сухи бисквити от спешните запаси и половин парче шоколад, закрепени на малка издатина в скалната стена.

Историчката погледна тялото в краката си и се навъси.

— Джон, ела тук. Виж това.

Смит отиде до нея и веднага забеляза какво я тревожи.

Преди да си легне да спи преди около петдесет години, обитателят на спалния чувал беше дръпнал парче парашутна коприна над лицето си, за да го пази от скрежа. В средата на плата прецизно беше пробита малка кръгла дупка.

Смит подпря оръжието си на стената и застана на едно коляно, като отметна набръчканата от леда коприна. Разкри се лицето на млад мъж с приятни черти — бледно, спокойно заспало, застинало във времето. Очите бяха затворени, а в средата на челото имаше друга малка кръгла дупка, изцапана с няколко капки кръв, които още изглеждаха червени на потрепващата светлина на огъня.

— Ами сега — измърмори Смит. — Ръчно огнестрелно оръжие, среден калибър, ниска скорост. Стреляно е от близко разстояние, но не от упор. Няма следи от изгорял барут.

— Калибър 7,65 дозвуков, сигурна съм — съгласи се Валентина, като се наведе с ръце, подпрени на коленете. — Вероятно е изстрелян през заглушител.

— Вероятно — Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. — И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.

— На това прилича — съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. — Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.

— Защо го казваш, Вал?

— Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. — Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. — Трябва да има поне още двама… А, ето ги.

Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.

Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.

Смит вдигна лъча на фенера зад седмия човек и намери осмия.

В задната стена на пещерата се откриваше ниша. Вътре в нея имаше два спални чувала, единият — празен. По гръб лежеше по-възрастен офицер от авиацията, наполовина излязъл от втория спален чувал, а в средата на гърдите му имаше застинало петно кръв, голямо колкото длан. В юмрука си още стискаше боен пистолет, съветския модел „Токарев“.

Убиецът явно беше научил прекалено късно, че на човек с куршум в сърцето може да му остават още четиринайсет секунди живот и съзнателна мисъл.

Валентина се приближи до седмия мъж. Като се наведе, тя разкопча горното копче на шубата му и проучи отличителните знаци върху яката на авиаторската униформа отдолу. — Артилерийски подофицер и политкомисар.

Тя се изправи, отиде до осмия човек и повтори проучването си.

— Командирът на екипажа.

— Очевидно е имало срив сред горните ешелони.

— Очевидно — тя погледна назад към Смит. — Изглежда прекалено праволинейно. Вечерта са легнали да спят и политкомисарят или е бил на пост, или пък е станал, след като другите са заспали. Минал е по редицата и е убил другарите си от екипажа. После се е върнал тук да убие командира. Проблемът е, че ефективността на заглушителя намалява с всеки куршум, който преминава през него, и последният изстрел може да е бил по-шумен.

— Но, Вал, защо, по дяволите?

— Заповед, Джон. Би трябвало да е по заповед, дадена на човек, който така неистово е бил отдаден на волята на комунистическата партия, че да извърши и масово убийство, и самоубийство.

Веждите на Смит подскочиха.

— Самоубийство?

— Ъ-хъ — кимна историчката. — Почти съм сигурна, че заповедта е включвала да използва последния патрон в пълнителя за себе си. Смея да твърдя, че не е имал голям избор, защото е очевидно, че никой не е щял да дойде да ги спаси. Предполагам, че другата част от плана му е била да подпали останките, а може би едновременно с него и този материал. — Тя протегна върха на ботуша си и потупа покрит с брезент бордови дневник и купчина дебели платнени пакети, които лежаха до спалния чувал на командира и част от които още носеха на капака секретните печати на съветските военновъздушни сили.

— О, как ми се иска да знаех руски.

— Ранди знае — отвърна Смит и поклати глава. — Но да заповядат техен екипаж да бъде екзекутиран така? В това няма никакъв смисъл!

— За теб няма смисъл, Джон. За мен също, но за сталинистите — има. Спомни си баражните батальони на КГБ, които са следвали частите на Съветската армия в боя. Целта на тяхната мисия не е била да стрелят не по врага, а по всеки съветски войник, който отказва да умре за славата на пролетарската революция. Ако е било въпрос на държавна сигурност, и окото им не е мигнало.

— Но какво, по дяволите, са се опитали да прикрият?

— Честно да си кажа, беше ме страх да мисля за това… Ехо, какво имаме тук?

Тя застана на колене и измъкна нещо от бордовия дневник. Смит видя, че това е мъжки портфейл. С фенерче, непохватно пъхнато между бузата и рамото й, Валентина почна да разглежда портфейла. Изведнъж тя застина, а фенерчето се изплъзна и подскочи на каменния под.

— Боже мили!

Смит бързо застана зад нея.

— Вал, какво има?

Без да продума, тя бутна портфейла в ръцете му. Смит закрепи фенера върху един скален блок, подпря се на коляно и започна да разглежда съдържанието.

Пари, американски пари: половин дузина двайсетачки, две по пет и още десет долара. Протрити, много използвани банкноти. Шофьорска книжка с регистрация от Мичиган, 1952 година, издадена на Оскар Олсън. Карта за библиотека в град Маркет и карта за социално осигуряване — и двете издадени на същото име. Два кочана билети за автокино. Касова бележка за осемдесет и седем цента от бакалница „Бромбъргс Корнър“.

— Вал, какво означава това?… Вал?

Историчката стоеше до него с озадачено, абсолютно слисано изражение на лицето. Без да продума, тя се свлече на колене до тялото на командира и разкъса отпред униформата на отдавна умрелия човек. Копчетата изскочиха, докато я разтваряше, и отдолу се показа конопена риза на черни и червени карета. Тя яростно се вкопчи в яката, като се бореше с противодействието на вкочанения, замръзнал труп. Съдра плата и извади етикета на производителя иззад врата.