Валентина пак се сгуши и мушна глава под брадичката му.

— Не, всъщност не. Сега не се тревожи за това, Джон. Аз ще се справя с всички подробности.

Сигурно се шегуваше по обичайния си чудат начин. Но в гласа на тази спокойна и уверена жена имаше нещо, което не се връзваше с подобно тълкуване. Той не можа да не си спомни дълго останалата топлина върху устните му от нейните устни и усети внезапно желание пак да почувства тази топлина.

Тогава неясното мърморене и раздвижване на майор Смислов в съседното помещение пукна крехкия сапунен мехур и ги върна към мрачната действителност на остров Уензди.

Над глетчера в седловината се разкриваше бледосивкав свят. Матово осветените облаци скриваха най-горните части на върховете и забулваха северния и южния хоризонт в смътна мъгла. Снегът и ледът на повърхността също изглеждаха сиви и бяха изгубили блясъка си. Само тъмната оголена скала, която преграждаше планината, изпъкваше на преден план с преувеличена триизмерност в опушената белота на пейзажа. Непосредствената видимост около падналия бомбардировач и трите човекоподобни точици, които стояха до него, беше добра, макар че трудно се различаваха. Насред бледите контрасти беше трудно да се определят размери и разстояния и от време на време ги завладяваше чувство, подобно на световъртеж.

Джон Смит усети този ефект, докато правеше панорамен оглед с бинокъла си в инстинктивно бавно завъртане и не видя нищо — нито искано, нито нежелано.

— Добре, мадам, господине, къде са те? — попита той. — Къде са отишли след катастрофата?

— Предполагам, че са се спуснали към брега, полковник — бързо отвърна Смислов. — Имали са нужда от храна, а тук е нямало нищо. Покрай брега са щели да намерят тюлени и мечки. А и по-добри възможности за подслон. Времето тук горе, на глетчера, може да бъде много неприятно.

Валентина поклати покритата си с качулка глава.

— Не, не съм съгласна, Григорий. Направили са лагера си тук, горе; вероятно от него се е виждал и самолетът.

— Ако е така, скрили са се много добре — Смит върна бинокъла в кутията му. — И майорът определено има право за храната. Как стигна до това заключение, Вал?

— По ред причини — отвърна тя. — От една страна, заради опразнения самолет. Би им коствало много усилия и много пъти връщане, за да изнесат всичкия този материал от останките. Едва ли са го пренесли далеч. От друга страна, не са били притеснени за храната. Сигурно са имали запаси поне за две седмици, а едва ли са имали намерение да останат тук толкова дълго.

— Имали ли са голям избор?

— Така са предполагали, Джон. Тези хора не са планирали да се заселват тук. Смятали са да се приберат вкъщи. Помниш ли, че са извадили радиостанцията и радарните системи от самолета, както и резервния агрегат? Имали са всички необходими части и познания, за да сглобят един невероятно мощен радиопредавател, който може да се свърже с половината свят и със сигурност с Русия. Това е още една причина да поискат да останат тук, горе. По-голямата височина би увеличила обхвата им на излъчване и приемане.

— Тогава защо не са го използвали? — попита Смит.

— Не знам — Смит отгатна думите, които историчката не искаше да изкаже на глас. Той се обърна към Смислов.

— Какво мислиш, майоре?

Руснакът поклати глава.

— Не мога да се съглася, полковник. Ако са сглобили такава радиостанция, щяха да се обадят за помощ. Очевидно не са успели.

Този, който беше избрал Григорий Смислов, беше направил една съществена грешка. Той можеше да лъже добре с думи, но не и с очите или езика на тялото. Думите на руснака само подчертаха леката промяна, която беше пропълзяла в динамиката на екипа последната нощ. Сюжетната линия пак се оформяше по схема „ние против тях“ и в нея Смислов беше сам.

И все пак, размишляваше Смит, ако всичко се свеждаше до „ние против тях“, защо Смислов просто не го остави да се задуши в бомбения отсек предния следобед? Беше получил картбланш да го убие.

— Трябва да разберем кой от двама ви е прав, и то бързо — продължи Смит. — Знаем, че антраксът е в останките. Наясно сме, че и други знаят за него. Трябва да предположим, че тези индивиди идват да го приберат. Като имаме предвид, че враждебно настроените вече действат на острова, трябва да предположим също, че може би имаме само броени часове, преди основната им група да пристигне.

Смислов рязко заговори:

— Подполковник, като се има предвид ситуацията, не трябва ли веднага да се върнем в базовия лагер? Наш приоритет трябва да е възстановяването на връзката с началниците ни.

Нямаше никакво съмнение. Смислов не искаше да намери този спасителен лагер толкова спешно, колкото Валентина искаше да го открие, и вероятно имаше определена причина.

— Правилно, майоре, но ние все пак ще потърсим лагера на екипажа тук, горе. — Смит протегна ръка и я простря от север на юг, покривайки източния ръб на глетчера. — Ако приемем, че професор Метрас е права, най-добрият вариант на екипажа да си намери подслон би трябвало да е някъде там, в основата на Източното възвишение.

— Лагерът може би е затрупан със сняг през последните петдесет години — добави Валентина, като провеси модел 70 на рамото си. — Затова предлагам да търсим очертания, особено с прави линии, под повърхността на снега.

— Разбрано. Някакви други въпроси? Добре, да тръгваме.

Щом почнаха мъчителния преход по леда, Смит също хвана своето оръжие в ръце.

Смит действаше на север, като зави под ъгъл през седловината до мястото, където глетчерът се разтрошаваше на противна купчина от късове разтрошен лед, миниатюрен Биърдмор10, който се свличаше надолу по лицевата част на острова към тясната крайбрежна ивица. От това място според плана те се върнаха през пролома. Като напредваха в редица един до друг, на интервали от около двайсет метра, те проучиха неравната скална повърхност и ледовете в пролуките й в основата на източното възвишение.

Валентина се придържаше към вътрешната пролука, като кръстосваше по дъното на наклона с жадната напрегнатост на куче птичар. Смит обхвана централната част на редицата, а Смислов остана на външния фланг. Освен че гледаше повърхността на глетчера, Смит се усети, че покрива Вал, докато тя работеше и държеше под око планинските склонове отгоре заради няколко потенциални заплахи: снежни корнизи, улеи на лавини и вероятността от наблюдатели в камуфлаж.

Освен това осъзна, че от време на време гледа Григорий Смислов с крайчеца на окото си. Дали руснакът не търсеше нещо друго под останките на изгубения самолет? Кого чакаше той и кой беше бутонът, който щеше да го пусне в ход? И какъв щеше да е този ход?

Те подминаха мястото на сблъсъка и изкачиха последните няколкостотин леко полегати метра до централния хребет на седловината. За момент Смит спря мъчителното придвижване, за да разгледа околността.

Морските пари отново се сгъстяваха около остров Уензди, мъглите се диплеха по краищата му, поглъщаха хоризонтите и усилваха чувството за неземна самота. За миг седловината буквално стана остров в небето, притисната в слой прозрачност между мъглата и облаците. Колко време щеше да е така, не се знаеше.

Всъщност нямаше чак такова значение. Скоро трябваше да прекратят търсенето и да тръгнат към станцията. И може би така беше по-добре. Ако Вал беше права, да намерят лагера на падналия екипаж можеше да се окаже точката, в която се задейства руският план. Може би щеше да е по-мъдро да изядат ябълката хапка по хапка и да запазят Смислов като съюзник. Първо да се справят с въпроса за антракса; после да се впускат в конфронтация.

Смит се обърна и после се препъна, защото дясната му котка за момент се закачи. Той машинално погледна надолу към препятствието.

Заостреният преден край на полярния ботуш беше ритнал и разкрил малка част от жица, чиято черна изолация се ронеше от времето и студа.