— Наричайте ме, Вал, моля — каза усмихнато тя. — Използвам „професор“ само когато се опитвам да впечатля някоя комисия за отпускане на средства.

Смит кимна в знак на признателност.

— Добре, Вал, има ли някакви белези, че антраксът още е на борда?

Тя поклати глава.

— Не е възможно да се каже. В един зареден с биологично оръжие Ту-4А резервоарът би трябвало да е монтиран вътре, в предния бомбен отсек. Както виждате, фюзелажът е непокътнат. Самият контейнер със съдържанието би трябвало да е направен от неръждаема стомана и да е конструиран с бомбена обшивка, достатъчно устойчива, за да издържи поне на умерено силен сблъсък.

— Може ли да е протекъл? — попита Ранди. — Имам предвид резервоара. Възможно ли е екипажът да е бил изложен на антракс по време на полета? Може би това ги е принудило да кацнат?

Смит поклати глава.

— Не. Едва ли е било така. Бацилус антрацис е сравнително бавнодействащ патоген. Дори при вдишване на антракс с висока концентрация в затворена среда инкубационният период все още е най-малко от един до шест дни. Антраксът освен това реагира добре на мощни дози профилактични антибиотици. През 1953 година руснаците би трябвало вече да са имали достъп до пеницилин. Един екипаж при биологична война трябва да е разполагал с оборудване и да е в състояние да се справи при случаен контакт с биоагента. Антраксът действа ужасно само ако не си бил подготвен да се справиш с него или ако не го разпознаеш.

— Колко ужасно!

— Много. Без незабавно лечение степента на смъртност при вдишване на антракс е от деветдесет до деветдесет и пет процента. Щом веднъж покълналите спори се размножат в лимфните възли и почнат да изработват токсини, дори със силни антибиотици и допълнително болнично лечение има около седемдесет и пет процента вероятност да доведе до смърт.

Смит се облегна на стола си.

— Не нужно да казвам, че ще нося в чантата си доксициклин, достатъчен да излекува малка армия, както и серум, който може да осигури краткотраен имунитет. Освен това като служител на Медицинския изследователски институт за инфекциозни болести съм ваксиниран срещу антракс. А вие?

Двете жени го погледнаха с широко отворени очи, като клатеха глави.

Смит мрачно се усмихна.

— О, добре, ако видите някакъв фин, сивкавобял прах, разпръснат наоколо, по-добре оставете тая работа на мен.

Валентина Метрас повдигна своите елегантно изписани вежди.

— Не бих и помислила да ви откажа, полковник.

— При предварителните ми разяснения стана ясно, че на борда на самолета може да има два метрични тона от веществото — каза Ранди. — Значи повече от четири хиляди фунта, Джон. Как се измерва това в ефективност върху дадена площ?

— Да го кажем така, Ранди. Ти можеш да побереш достатъчно спори антракс в портмонето си, за да заразиш цял Сиатъл. Зарядът на „Миша 124“ е колкото да покрие цялото Източно крайбрежие.

— Тоест ако планът за разпространение се изпълни перфектно — намеси се професор Метрас. — Това винаги е бил проблемът на всяко биологично или химическо оръжие. Те гледат да ударят теб, а ти накрая прахосваш деветдесет процента от него.

Твърде модерният външен вид на историчката силно контрастираше с нейната тема на разговор, но абсолютната увереност, с която говореше, оставяше малко съмнения в експертното й мнение.

— В Ту-4А руснаците са използвали суха аерозолна система за разпръскване. Като цяло бомбардировачът е бил огромна пръскачка на препарати. Нагорещеният въздух в капотажите на двигателите се отвежда и сгъстява попътната струя, като я канализира през въздуховодите към резервоарните колектори. Там въздушният поток издухва спорите на прах от съда и ги разпръсва през отворите под крилата.

Нескопосана система с лош измервателен контрол в сравнение с водното разпръскване, но е имала предимствата, че е проста и сравнително лека като товар. В зависимост от височината на спускане и преобладаващите ветрове ивица земя, широка около дванайсет и дълга няколкостотин мили, може да се окаже необитаема за десетилетия.

— За десетилетия? — стреснато погледна Ранди.

Валентина поклати глава.

— Спорите на антракса са малки упорити гадове. Обичат органична, богата на азот среда като обикновената кал в градините и остават болестотворни за противно дълго време.

Тя млъкна, за да отпие от кафето си.

— Имаше един малък остров срещу крайбрежието на Шотландия, върху който Великобритания експериментира с антракс като биологично оръжие по време на Втората световна война. Едва наскоро беше обявено, че този остров е безопасен за повторно заселване на хора.

Малки пространства, например отделни сгради, могат да се обеззаразят чрез използване на химически вещества. Обикновеният избелващ хлорен разтвор от магазина прави чудеса срещу антракса. Но за големи площи, като цял град или селскостопанска земя… — Историчката поклати глава.

— Ако антраксът още е на борда на самолета, вероятно е изгубил силата си на действие след половин век — добави Смит. — Но, от друга страна, е бил запечатан в контейнер и оставен на полярния студ. Всъщност е бил замразен в суха среда без кислород, а това са идеалните условия за дългосрочно съхранение, на които може да се надявате. Не мога да кажа в какво състояние може да се намират тези спори.

Валентина Метрас още веднъж си послужи със своите изразителни вежди.

— Едно нещо мога да кажа, подполковник. Не бих искала аз да бъда човекът, който трябва да издърпа тапата и да погледне вътре.

Смит се спускаше с асансьора към фоайето на хотела, а нощта с нейните неизброими светлини от улици и сгради рязко се проясни, щом тумбестата стъклената кабина изскочи от мъгливия слой.

Искаше му се и той да може да проясни мислите си така лесно. Тази предстояща операция изглеждаше предизвикателна, но ясна — такава, с която човек можеше да се справи, ако просто е достатъчно внимателен и разсъдлив, за да не прави грешки.

Но все пак имаше усещането, че се намира в средата на облак. Всичко в непосредствена близост беше ясно и чисто, но имаше също и стена, през която не можеше да погледне, и усещане за нещо скрито.

Какво му беше казал директорът Клайн? „Имай предвид, че и други планове се задействат. Бъди нащрек за тях.“

Трябваше да е подготвен за всичко, което можеше да изскочи от мъглата.

Поне щеше да има добри хора зад гърба си. Валентина Метрас беше… интересна. Определено нямаше такива професори по времето, когато той беше в колежа. Имаше какво да научи за нея. И като един от оперативните агенти на Клайн тя сигурно беше изключително добра в онова, което умееше.

И отново срещна Ранди. Свирепа, храбра и самодостатъчна, никой не можеше да се съмнява в нея. Като изключим всичката лична болка или гняв, тя нямаше да го провали. Щеше да направи всичко, което й е наредено, или щеше да умре, докато се опитва.

И това беше неговият проблем. Смит бе видял как толкова много от живота и света на Ранди Ръсел умира и понякога имаше усещането за предопределеност да стане свидетел и на нейната смърт. Или да е отговорен за нея. Това беше личен кошмар, който се разиграваше всеки път, когато попадаха заедно в някоя операция.

Той гневно тръсна глава. Не трябваше да се поддава точно на този страх. Ако трябваше да се случи, значи щеше да се случи. А през това време имаха да вършат работа.

Вратата на асансьора звънна и се разтвори. Неговият нает „Форд Експлорър“ беше оставен на предния паркинг на хотела и докато Смит преминаваше през фоайето, за момент се отклони. Влезе в остъкленото павилионче за вестници, в което се продаваха и сувенири, и купи два вестника — „Ю Ес Ей Тъдей“ и „Сиатъл Таймс“ — като част от инстинкта му на агент да бъде в час със заобикалящата го среда.

Върна се във фоайето, спря, за да прочете заглавията, и шпионската му коса настръхна.

Този ден трябва да е имало само скучни новини. На първа страница на „Таймс“ бе поместено кратко съобщение от Министерството на отбраната. То се отнасяше до съвместния руско-американски разследващ екип, изпратен до мястото на катастрофата на мистериозния полярен самолет, и обявяваше времето на заминаване от Сиатъл, маршрута и средствата за придвижване.