— Разбирам — продължи високомерно тя. — Доколкото схващам, в тази операция ще получавам заповедите си от теб.

— От мен или от професор Метрас.

Ранди отметна глава да погледне Метрас. Тъмнокосият оперативен агент само повдигна една вежда и чашата си и отпи последна глътка от своето мартини.

Ситуацията просто ставаше все по-приятна и по-приятна. Да бъде младши член на екипа, само още повече щеше да наежи бодлите на Ранди. Какво го беше предупредил предния ден неговият планински военен инструктор — че забравя как се командва? Ами, за Бога, по-добре щеше да е да си спомни веднага.

— Професор Метрас е мой помощник-офицер в тази операция. Ако аз не съм на разположение, тя има пълните права да взима решения по всички аспекти на мисията. Ясно ли е?

Безизразните очи на Ранди отново се срещнаха с неговите.

— Напълно, подполковник.

Сервираха вечерята им, която те изядоха почти в мълчание. Смит си поръча сьомга, а Ранди Ръсел предпочете лека салата. Единственият човек, който, изглежда, изцяло се наслади на храната си, беше Валентина Метрас, защото омете своя стек и печени картофи като лакомство, с безгрижна ожесточеност.

Тъкмо тя се върна отново към въпроса за мисията, докато пиеха кафето си след вечерята.

— Един от нашите шпионски разузнавателни сателити е имал възможност да заснеме при ясно време мястото, където се е разбил „Миша“ — каза тя, като извади от дамската си чанта серия фотографии. — Те ни дават много по-добър поглед върху това, с което си имаме работа, отколкото наземните снимки, направени от научната експедиция.

Смит се навъси при вида на своето копие, показващо гледката отгоре. Ясно можеше да се види, че катастрофиралият бомбардировач действително е точно копие на В-29. Тънкият, приличен на торпедо корпус и липсата на усилена пилотска кабина не можеха да се сгрешат.

— Сигурна ли си, че този е техен? — попита Ранди, изговаряйки мислите на Смит.

Историчката кимна.

— Ъ-хъ. По-голямата част от боята на отличителните знаци е била олющена от бурите, но червената звезда може да се различи в края на дясното крило. Няма съмнение — това е Ту-4 „Бик“. По-специално това е вариантът Ту-4А стратегически самолет, предназначен за пренасяне на ядрено или биологично оръжие. Нещо повече, този самолет е бил бомбардировач за Америка.

Смит вдигна поглед.

— Бомбардировач за Америка ли?

— Самолет, специално конфигуриран за нападение на цели в континенталната част на Съединените щати. Бил е опростен и олекотен, за да се увеличи максимално обсегът му на действие. — Като се протегна през масата, Валентина прокара лакиран пръст надолу по гръбнака на самолета. — Можеш да видиш как всички отбранителни оръдейни кули, освен огневите установки на опашката, са били премахнати, а лафетите — демонтирани. По-голямата част от бронята също трябва да е била премахната и в крилата и опашния бомбен отсек да са инсталирани допълнителни резервоари с гориво.

Тя вдигна поглед от снимката.

— Дори и така модифициран, самолетът Ту-4 е имал доста ограничения като междуконтинентална преносима система. И да са предприели нападение над полюса от най-близките съветски бази в Сибир, трудно са могли да достигнат набелязаните цели в северните щати. И всички мисии са щели да бъдат еднопосочни. Нямало е да им стигне горивото за обратен полет.

— Управляеми ракети с хора в тях — замисли се Смит.

— В същността си да, но с това е разполагал Сталин тогава.

— А как изобщо се е добрал до тях? — попита объркана Ранди. — Доколкото знам, това са били нашите най-добри бомбардировачи през Втората световна война. Със сигурност не сме ги дали ей така на Съветския съюз.

— Дали сме ги, но не умишлено — отвърна историчката. — По-рано, по време на стратегическата бомбена кампания срещу островите от Японския архипелаг, три самолета В-29 кацнали принудително във Владивосток заради повреди при сражение или авария в двигателите. Екипажите и самолетите били интернирани от руснаците, които по онова време пазели неутралитет спрямо нашата война срещу Япония. Накрая пуснали екипажите да се приберат, но така и не върнали бомбардировачите.

Вместо това Сталин наредил на Андрей Туполев, един от най-великите руски самолетни конструктори, да изработи точно копие на В-29 за съветската авиация с далечен радиус на действие.

Тя печално се усмихна.

— Това е бил най-невероятният инженерен проект в историята. Специалисти по авиация, които са имали възможност отблизо да разгледат образци от съветския „Бик“, все се чудели на една малка кръгла дупка, пробита във водещия ръб на лявото крило. Така и не успели да отгатнат за какво е. Когато попитали руснаците за нея, те заявили, че също не знаят за какво служи. Просто си била там, на корпуса на В-29, който разглобили, за да свалят частите му за копиране.

Оказва се, че вероятно е била дупка от куршум, направена от картечниците на някой японски изтребител. Но Сталин изрично бил казал, че иска точно копие на „летящата крепост“, а каквото искал чичко Йосиф, го получавал!

Пръстът й продължи да следва очертанията на крилата на разбития бомбардировач.

— Явно се е ударил хоризонтално и се е плъзнал върху глетчера по корем. И като се има предвид начинът, по който са извити витлата, в мига на удара всичките му двигатели още са работели.

Смит се навъси.

— Ако двигателите му са били в изправност, какво го е накарало да падне?

Валентина поклати глава.

— Аз и експертите, с които се консултирах, нямаме представа. Няма индикации за структурни повреди във въздуха, за щети по време на бой или за сблъсък. Всички управляеми повърхности са налице и в изправност и няма следи от пожар преди или след удара. Най-вероятното предположение е, че са привършвали горивото и пилотът се е снижил над острова, докато все още е имал мощност за контролирано спускане и приземяване.

— Не са ли имали достатъчно време да изпратят сигнал за помощ, преди да се приземят? — попита Ранди.

Професор Метрас сви тъничките си рамене.

— Логично е да си го помислим, нали? Но условията за радиовръзка около полюса понякога са трудни. Може да са попаднали в магнитна буря или мъртва зона, която е сринала връзката.

Тяхната тиха дискусия прекъсна, щом сервитьорката се приближи и напълни отново чашите им с кафе. Когато стана безопасно да продължат, Ранди попита за екипажа на самолета.

— Били са живи, поне известно време — Валентина пак посочи снимката. — Приземяването е било съвсем благоприятно за оцеляване. Екипажът трябва да е излязъл навън. Дори има доказателства за това. Капотажът на десния периферен двигател е бил махнат. Може да го видите, че лежи на леда до крилото. Вероятно са постъпили така, за да източат маслото от картера на двигателя и да го използват за сигнален огън.

— Но какво се е случило с тях? — настояваше Ранди.

— Както казах, мис Ръсел, би трябвало да са оцелели за известно време. Сигурно са имали спални чували, полярно облекло и хранителни запаси. Но накрая… — Професорката пак сви рамене.

До тях мъглата зад прозореца на ресторанта се сгъстяваше на кълбета и се усещаше как студът пулсира през стъклото. Смъртта им сигурно не е била приятна. Захвърлени в неизменния, безкраен полярен мрак. Но, от друга страна, Смит знаеше няколко подходящи начина да се умре.

— Колко голям може да е бил екипажът?

— За олекотен Ту-4, поне осем души. В носа стои командирът на самолета, помощник-пилотът, артилерийският офицер, който може би е изпълнявал и длъжността политкомисар на самолета, навигаторът, бордовият инженер и радистът. После, в опашната част стоят операторът на радиолокационната станция, вероятно един-двама наблюдатели и артилеристът на опашната оръдейна кула.

Зад стоманеносивите очи на Валентина за миг се завъртя една мисъл.

— Ще ми се да надзърна в склада за муниции на тези опашни оръдия — промърмори тя почти на себе си.

— Ще имате възможност, професоре — отвърна Смит.