Толкова много удоволствия си беше представял.

Габорн искаше да се върне у дома. Глупаво желание — желание да се грижат за него, да живее без грижи, като дете.

Спомни си детството — как ловеше зайци в лешниковата градина със старата си рижа хрътка. Спомни си дните, когато баща му го водеше да ловят пъстърва в потока Чиста сълза — как плачещите върби се свеждаха над водата и дългите червеи висяха между клоните, закачени на копринените нишки, примамвайки пъстървата. В онези дни животът му се струваше безкрайно лято.

Но Габорн не можеше да се върне.

Отчайваше го мисълта дори че ще се отдалечи жив от замъка Силвареста.

Поне засега не можеше да измисли убедителна причина да си отиде оттук. Много скоро баща му щеше да чуе за падането на замъка. Селяците щяха да пръснат мълвата надлъж и шир. Крал Ордън беше на път. Най-много на три дни оттук. Още утре щеше да чуе за това.

Не, Габорн нямаше нужда да предупреждава баща си. Трябваше да отведе на безопасно място Роуан. Някое топло място, където да може да се изцери. Трябваше да помогне на Йоме. А имаше и едно още по-голямо задължение.

Беше положил клетва да не наранява земята. На пръв поглед клетвата изглеждаше лесна за спазване, защото той не искаше земята да търпи рани. Но сега се замисли за скритото послание на клетвата. В този момент огнетъкачите горяха градината на Бинесман. Не беше ли той клетвообвързан да се опълчи на огнетъкачите, да ги спре?

Вслуша се дълбоко в сърцето си, за да усети земната воля по този въпрос.

Огънят горе на хълма изведнъж лумна по-ярък, или навярно огнената светлина вече се отразяваше и от облаците дим над пожара. Сладникавата миризма бе задушаваща. Отвъд реката излая върколак. Габорн дочу и ръмженето на другите. Казваха, че върколаците се боят от водата. Габорн се надяваше да се боят достатъчно, за да не им хрумне да я преплуват и да започнат да го търсят.

По въпроса за градината не почувства нищо. Никакъв подтик, било да спре пожара или да се примири с него. Разбира се, ако Бинесман беше поискал да остане да я брани, щеше да го направи.

Габорн изгази тихо от реката и отиде при Роуан, която все още седеше свита под върбите.

Прегърна я през раменете да я стопли малко. Чудеше се какво да направи, къде да се скрие. Дощя му се да го скрие земята, дощя му се да има някоя голяма дупка, в която да изпълзи и да се зарови. И изпита… правота, че е пожелал това, почувства, че земята ще го скрие точно така.

— Роуан, знаеш ли някое място тук в града, където можем да се скрием? Някое мазе, яма?

— Да се скрием? Няма ли да плуваме?

— Водата е много плитка и много студена. — Габорн облиза устни. — Тъй че аз ще остана и ще се боря с Радж Атън, колкото мога. Той има тук войници и Посветители. Най-добре мога да му нанеса удар, ако остана.

Роуан се притисна до него, мъчейки се да се стопли. Зъбите ѝ тракаха. Той усети будещата тръпки мекота на гърдите ѝ, притиснати до гръдта му, милувката на развяната ѝ коса по бузата му. Момичето трепереше, сигурно повече от студ, отколкото от страх. Беше мокра, а нямаше жизнеността на Габорн, която да ѝ помогне да надвие студа.

— Оставаш, защото те е страх за мен — прошепна тя с тракащи зъби. — Но аз не мога да остана. Радж Атън ще ми поиска сметка…

Обичайно беше един нов крал да поиска сметка от всички свои поданици, за да разбере кой дължи пари на кралството. Разбира се, там щяха да са и облекчителите на Радж Атън, за да търсят възможни Посветители. Когато хората на Радж Атън разберяха, че Роуан се е посветила на мъртвата кралица, най-вероятно щяха да я подложат на изтезания.

— Може би — каза Габорн. — За това ще мислим по-късно. Но засега трябва да се скрием. Тъй че кажи ми някое такова място. Дупка. Място, където миризмата е силна.

— Мазетата за подправки? — прошепна Роуан. — Горе над кралските конюшни.

— Мазета? — повтори Габорн, усетил че точно това е мястото. Точно там щеше да го заведе земята.

— Лете Бинесман събира треви за продан, а на кралския празник купува други. Сега мазето е пълно със сандъци. Горе на хълма, над конюшните.

Габорн помисли. Нямаше да влизат много навътре в града, при това щяха да се върнат по дирите си и да объркат ловците.

— А пазачи? Подправките са скъпи.

Роуан поклати глава.

— Кухненското ратайче спи в една стая над мазетата. Но той… всички го знаят, че хърка и при гръмотевици.

Габорн взе вързопчето със силарите и го натика с усилие в джоба си. Мазетата, изглежда, бяха точно мястото, което му трябваше. Отдалечено и скрито, с толкова силни миризми, че щеше да скрие неговата.

— Да вървим — подкани я той, но не тръгна направо по склона, а взе Роуан на ръце, занесе я до реката, след което загази срещу течението сред плитчините, за да скрие миризмата си.

Течението се усили. Тук воденичната вада се отделяше от реката и пълнеше рова. Бреговете покрай вадата бяха направени високи, така че когато Габорн стигна до нея, можеше да гази в плитчините под добро прикритие, докато не се озова точно под тракащото, пляскащо и скърцащо колело. Вдясно от него имаше каменна стена, отделяща вадата от главното русло на реката и широкия вир. Вляво беше самата воденица и стръмната пътека до нея водеше до замъка.

Габорн спря. Не можеше да продължи по-нататък. Сега трябваше да изкачи брега на вадата, после да хване пътеката през дърветата и да се върне при стените на замъка.

Започна да изкачва брега. Тревата тук беше суха и залиняла — високи повехнали стъбла.

Зърна пред себе си, до воденицата, един торбалан — настръхнало дребно получовешко същество с лице като на плъх, стиснало заострена тояга. Пазеше над една дупка, прокопана в основите, с гръб към Габорн.

От дупката се измъкна втори торбалан, понесъл малка сгъната дрипа. Бяха крали брашно от воденицата, сигурно не повече от няколко шепи. Все пак опасна работа за торбаланци. Много от тях загиваха и за по-малко.

Преди да застане на открито и да изплаши съществата, Габорн погледна надолу по течението за следи от преследвачи.

Покрай водата, под дърветата, се движеха шест сенки. Мъже с мечове и лъкове. Единият беше с плетена ризница. Значи съгледвачите на Радж Атън отново бяха намерили дирите му.

Габорн се прилепи плътно до стръмния насип, скрит във високата трева, и загледа войниците. Бяха намерили мъртвия си другар и бяха проследили миризмата му покрай реката.

Гледаха надолу по течението. Разбира се, очакваха да е тръгнал надолу и да преплува покрай великаните, за да се добере до сравнително безопасния Дънуд. Това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да направи. След като беше избягал от замъка, не можеха да допуснат, че ще му хрумне отново да се промъкне вътре.

Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие — нали тази сутрин беше яздил през гората.

Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.

А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.