Торбаланите не бяха разумен народ. Имаха си нещо като език, използваха груби сечива. Повечето хора ги смятаха за вредни твари, тъй като постоянно копаеха тунели към къщите да крадат храна.

Габорн беше чувал, че за торбаланите е обичайно женската да се отървава от палетата си, като намери някой хан и ги пъхне в джоба на някой посетител. Но никога не беше го виждал с очите си.

Мнозина щяха да замерят плъхообразната твар с кама. Габорн само се усмихна леко и извърна очи.

„Добре — помисли си той, — нека палето изгризе хастара на палтото на проклетия историк.“

Изчака докато торбаланката се махне.

— А за мен какво ще кажеш? — попита Габорн пияния Дни. — Аз добър човек ли съм?

— Вие, ваша милост, сте самият дух на добродетелта!

Габорн се усмихна. Друг отговор не можеше да очаква. В дъното на гостилницата един инкарски певец удари по струните на мандолината и започна да се упражнява за тълпата, която щеше да се събере по-късно. Габорн рядко беше виждал инкарски музикант, защото баща му не разрешаваше да прекосява границите, и този повод да разсее мислите си му допадна.

Инкарецът имаше кожа, светла като мляко, и коса, която се спускаше до раменете му като топено сребро; очите му бяха зелени като лед. Тялото му бе татуирано по обичая на неговото племе — сини стилизирани лози се виеха по краката му, с ликове, напомнящи имената на негови предци от родното му село. По коленете и ръцете му се виждаха възли и други магически символи.

Мъжът запя гърлено и монотонно, с много мощен глас. Беше посвоему красиво и намекваше, че певецът носи „скритите руни на таланта“. Изкуството да се създават скрити руни беше усвоено само от малцина инкарци. Все пак, въпреки тези руни, гласът на певеца не можеше да уподоби въздушните тонове, изпети преди час от виртуозната певица пред песнокъщата. Освен това жената пред песнокъщата пееше за богатство и за престиж, а този мъж сега пееше само за забавление. Щедър жест.

Дни втренчи поглед в чашата си, разбрал, че е казал твърде много. Изпита нужда да каже само още нещо.

— Ваша милост, може би е добре, че цените добродетелта на приятелите си. С времето ще се научите да не им се доверявате. И ако сте мъдър, няма да се доверявате дори на себе си.

— Как така? — запита учудено Габорн. След като всеки Дни беше свързан близначно с друг, те никога не бяха сами, никога не можеха да си позволят лукса да се доверят на себе си. Сега Габорн се зачуди дали това съчетаване наистина е предимство.

— Хората, които си вярват, че са добри, които не търсят душите си, най-често извършват най-ужасните зверства. Човек, който вижда в себе си злото, ще се въздържа. Само когато извършваме зло с убеждението, че правим добро, го преследваме с цяло сърце.

Габорн замислено изсумтя.

— Ако ми позволите тази дързост, ваша милост, радва ме, че си задавате въпроси. Хората не стават добри с това, че извършват случайно някое добро дело. Трябва непрекъснато, отново и отново да изследвате мислите и делата си, да поставяте под въпрос добродетелта си.

Габорн се взря в мършавия учен. Очите на човека пред него започваха да стават стъклени и той едва държеше главата си изправена. Мисълта му изглеждаше някак по-ясна, отколкото у обикновените пияници, и той предлагаше съвета си с благ тон. Никой Дни досега не беше предлагал съвет на Габорн. Случваше се за първи път.

В този момент вратата на хана се отвори. Влязоха двама мъже, и двамата тъмнокожи, и двамата — с кафяви очи. Облечени бяха като търговци, току-що пристигнали, но носеха рапири и освен това и двамата имаха дълги ножове, привързани под коляното.

Единият се усмихна, другият се намръщи.

Габорн си спомни нещо, което баща му му беше казвал като дете. „В земята на Мъятин убийците винаги ходят по двама. Говорят си с жестове.“ След това го беше научил на кодовете на наемните убийци. Единият се усмихва, другият се мръщи — „Нищо ново, или за добро, или за лошо“.

Очите на Габорн пробягаха през помещението, към двамата тъмнокожи мъже в отсрещния ъгъл. Също като него, те си бяха избрали сигурна позиция — бяха опрели гърбове на стената.

Единият в ъгъла се почеса по лявото ухо. „Нищо не сме чули.“

Новодошлите седнаха на една маса от другата страна на гостилницата, срещу двамата си сънародници. Единият сложи ръце на масата, с длани надолу. „Чакаме.“

Все пак движенията на този човек притежаваха небрежна бързина, която можеше да се свърже единствено с дара на метаболизма. Малцина притежаваха такъв дар — само най-доверените воини.

Габорн почти не можеше да повярва на очите си. Жестовете бяха толкова обикновени, толкова небрежни. Тези, които си говореха, не се гледаха в очите. Всъщност разговорът може би не означаваше нищо важно за тях.

Той отново огледа помещението. Никой тук не можеше да бъде цел за убийци… никой друг освен него. И в същото време се чувстваше сигурен, че не той е тяхната цел. Цял ден беше пътувал предрешен. Банисфер беше пълен с богати търговци и дребни лордове… убийците може би търсеха някой от тях, или можеше дори да преследват някого от сънародниците си от юг.

А не беше въоръжен подходящо, за да се бие с такива хора.

Стана без обяснения и тръгна към вратата да потърси Боренсон. Тъкмо докато ставаше, момчето донесе апетитно печено свинско и пресен хляб със сливи.

Габорн не му обърна внимание и тръгна по улиците. Дни се надигна пиянски да го последва.

Докато сутринта градът изглеждаше прохладен, ободряващ, жив, сега дневният зной беше усилил миризмите. Миризмата на изпаряваща се пикоч от товарните животни изпълваше пазара, заедно с вонята на гнили зеленчуци и на човешка пот.

Габорн забърза по улиците към конюшните. Един стар коняр от Флийдс му докара червеникавокафявия жребец. Конят изцвили, щом видя Габорн, вдигна високо глава и надигна русата си опашка. Изглеждаше толкова нетърпелив да тръгне на път, колкото и Габорн.

Габорн посегна с ръка да го погали по муцуната и го огледа. Добре се бяха грижили за него. Козината му беше изчеткана, опашката и гривата — сплетени. Дори зъбите му бяха чисти.

След няколко мига главният коняр доведе и мулето на Дни. Макар и да не беше подсилен жребец, с руни на сила, жигосани на шията му, мулето също изглеждаше добре гледано.

Габорн продължи да се оглежда за някакви признаци, че го следят убийци, но не забеляза нищо необичайно.

Обърна се към главния коняр:

— Да си забелязал да влизат някакви хора в града… тъмнокожи и пътуващи по двама?

Човекът кимна замислено, сякаш сам стъписан от отговора.

— Ами, да, сега като казахте, точно такива четирима оставиха конете си в конюшнята ми. И още четирима видях — минаха през града късно снощи.

Габорн се навъси. Убийци по целия път, тръгнали на север. Закъде? Към замъка Силвареста, на сто мили оттук?

Щом излезе от града, се разтревожи още повече. Прекара червеникавокафявия си жребец по Химърфорт, живописен каменен мост, който се протягаше над широката река. От най-високата му част мерна пъстървите, плуващи из по-големите вирове — вдигаха се и скачаха да уловят мухи по плитчините, в сянката на върбите. Тук реката беше широка, с дълбоки и студени вирове. Кротка.

Не забеляза никакви белези от наемни убийци.

От другата страна на реката калдъръмът свършваше и почваше черен път, който лъкатушеше на запад. Друг път се отбиваше на север и се събираше с първия в горите, пълни с див зюмбюл. Толкова късно зюмбюлите вече не цъфтяха. Само тук-там се мяркаха повехнали стръкове, опърпани и посърнали до виолетово. Габорн свърна по Пътя на зюмбюлите и остави коня да препусне. Беше от подсилените жребци, имаше руни на метаболизъм, на мускул, на гъвкавост и на ум, жигосани на шията му, които му даваха скорост за три коня, сила и грация на два, и ум — на четири. По порода жребецът беше ловен кон — изпълнено с жив дух животно, отглеждано, за да тича и да прескача препятствията през горските пътеки. Животно като него не беше създадено, за да почива в конюшните на Банисфер и да тлъстее от зоб.