Йоме прехапа устна. Никакво желание нямаше да бъде свързана с потомството на крал Ордън… нито за миг нямаше да си го помисли дори.

Но ако приемеше предложението на принц Ордън, тогава Шемоаз все още можеше да изпълни задължението си като Дева на честта. Докато никой не знаеше, че Шемоаз носи дете, никой нямаше да може да оспори клетвеното ѝ изявление за непорочността на Йоме.

При тази мисъл Йоме настръхна. Не беше честно. Не можеше да се съгласи на прибързан брак само за да спаси честта си.

В душата ѝ припламна гняв и тя стана.

— Хайде — подкани тя приятелката си. — Отиваме да се видим с баща ми.

— Защо? — попита Шемоаз.

— Ще накараме този индопалски убиец да плати за убийството!

Все още не знаеше какво смята да направи. Но вече беше ядосана, ядосана на баща си затова, че не ѝ беше казал за предстоящото предложение, ядосана на Шемоаз заради отчайващата ѝ липса на скрупули, ядосана, че убийците на Радж Атън са могли да избият стражи на Хиърдън: и че на всичко отгоре градските търговци след това молят краля за милост.

Е, Йоме можеше все пак да направи нещо срещу цялата тази гадост.

Но Шемоаз вдигна очи.

— Моля те, трябва да остана тук.

И тогава Йоме разбра. Старите жени разправяха, че ако един мъж умре, докато любимата му носи детето му, жената може да улови духа на своя любим у все още неоформеното дете, така че той да се роди отново. Шемоаз трябваше да бъде по залез-слънце на мястото, където е заченала, така че духът на бащата да може да я намери.

Йоме не можеше да допусне, че Шемоаз вярва на тези приказки, но не можеше да откаже такова благодеяние на момичето. Ако я оставеше да поспи под розите, това нямаше да навреди, щеше само да накара Шемоаз да обича бебето си по-силно.

— Ще се върнеш тук по залез — каза Йоме. — И можеш да останеш чак до мръкване. Ако Дрейс може да дойде при теб, ще го направи тогава. Но сега трябва да говоря с краля.

Йоме отиде със своята Дева на честта, за да видят убиеца на Дрейс. Мълчаливата, но неизбежна Дни я следваше по петите.

Завариха търговеца на подправки окован в тъмницата под Войнишката цитадела — единствен обитател на това зловещо място. От каменните стени висяха железни вериги и клетки и цялата тъмница вонеше на древна смърт. По пода и стените пълзяха огромни буболечки. В отсрещния край на тъмницата имаше една грамадна дупка, така нареченият „ублиет“1, където се държаха най-опасните затворници. Стените на дупката бяха оцапани с урина и фекалии, защото осъдените да обитават ужасната яма живееха сред мръсотията, хвърляна отгоре от тъмничарите.

Убиецът на Дрейс беше окован за ръцете и краката за един пилон. Беше млад мъж, към двадесет и две годишен.

Очите му бяха тъмни като на Йоме, но кожата му бе по-кафява. Миришеше силно на анасон, на къри, на чесън и зехтин, като всички свои сънародници. Беше само по долни гащи. Двата му крака бяха счупени. Кървави мехури покриваха лицето и ребрата му. Някой беше отхапал къс месо от рамото му. Но щеше да живее.

По тънките му ребра се виждаха руни на сила, жигосани в плътта, като бели белези на около длан разстояние до всеки хълбок. Пет руни на мускул, три на обаяние, една на жизненост, една на ум, една на метаболизъм, една на слух, две на зрение.

Никой търговец в Хиърдън не носеше толкова руни на силата. Този човек беше войник, професионален убиец. Йоме бе убедена в това.

Но убежденията не са доказателство. На юг, където се вадеше кървавият метал, търговците можеха по-лесно да купуват скъпите изделия и след това да изкупуват дарове от бедните.

Макар Йоме да се съмняваше, че този човек е търговец, изобилието на неговите дарове само по себе си не можеше да го осъди.

Шемоаз се взря дълбоко в очите на затворника, после го зашлеви през лицето — само веднъж.

След това двете отидоха в кралската цитадела.

Крал Силвареста беше в залата за неофициални аудиенции на първия етаж. Седеше на една скамейка в ъгъла и разговаряше тихо с майката на Йоме, с много строгия канцлер Родерман и с уплашения Главен майстор на гилдията Холикс.

Слугите бяха разхвърляли по дъските на пода свежи стръкове папур, смесени с маточина и див джоджен. До празната камина клечаха три големи кучета. Едно момиче чистеше неизползваните ръжени и лопати. Дни на Йоме веднага прекоси залата и застана до Дните на краля и на кралицата.

Щом Йоме пристъпи в залата, баща ѝ вдигна очи и я погледна изчаквателно. Силвареста не беше суетен човек. Не носеше корона и единственият му пръстен беше този с печата, който държеше на верижка на шията си. Предпочиташе да го наричат „лорд“ вместо крал. Но беше достатъчно човек само да види сивите му очи, за да разбере, че е крал.

Главният майстор Холикс обаче беше друг случай. Беше облечен пищно — риза с богато набрани ръкави, двуцветен клин, елек и пелерина с капюшон — всичко това в пъстра дъга от взаимно допълващи се цветове. Беше Майстор на гилдията на бояджиите и облеклото му изтъкваше качеството на стоката му. Под цялата тази безвкусна пъстрота на облеклото Холикс не беше лош човек. Проявяваше необичайно благоразумие и можеше дори да мине за симпатичен, стига неприлично дългите черни косми на носа му да не оформяха половината му мустаци.

— А — каза крал Силвареста, щом видя Йоме — помислих, че е някой друг. Да си виждала горяните тази сутрин? Бяха ли на двора?

— Не, милорд — отговори Йоме.

При този отговор кралят кимна умислено, а после се обърна към Шемоаз.

— Моите съболезнования. Тъжен ден е този за всички нас. Вашият годеник будеше възхищение… обещаващ войник.

Шемоаз кимна и лицето ѝ изведнъж отново пребледня. Тя приклекна в реверанс.

— Благодаря ви, милорд.

— Няма да позволите този убиец да излезе на свобода, нали? — попита Йоме. — Вече трябваше да са го убили!

— Вижте — с тънък и висок глас заговори Холикс, — много бързо стигате до заключения. Нямате доказателство, че това е било нещо друго освен нещастна пиянска свада!

Крал Силвареста стана, отиде до вратата на залата, погледна за миг към двора и я затръшна.

Изведнъж помещението помръкна, изпълни се със сянка, защото бяха отворени само два от прозорците с дървени капаци.

Крал Силвареста прекоси обратно залата, навел замислено глава.

— Въпреки вашата молба за милост, майстор Холикс, аз знам, че този човек е шпионин.

На лицето на Холикс се изписа лъжливо неверие.

— Имате ли доказателство? — попита той, все едно че се съмнява сериозно.

— Докато вие забавлявахте хленчещите си приятелки — каза крал Силвареста, — изпратих капитан Дероу да проследи миризмата му. Един от моите далекогледци е забелязал същия този човек вчера след изгрев-слънце. Бил е на един покрив в града и се опасяваме, че е броил стражите ни на цитаделата на Посветителите. Още тогава се опитахме да го хванем, но го изгубихме из пазара.

— Днес той се появява отново — продължи кралят. — Това не е съвпадение. Дероу каза, че човекът не е бил в нито един приют цялата нощ. Той е проследил Дрейс, защото е търсил ето това… — Силвареста извади тънък том, подвързан с щавена агнешка кожа. — Книга. Доста странна книга.

Холикс се намръщи. Достатъчно лошо беше за него, че търговецът е обвинен в шпионаж. Още по-лошо беше срещу този човек да има доказателство.

— Значи — каза Холикс — това е доказателството? Пияниците понякога правят странни неща, знаете го. Че то моят коняр, Валис, се катери по ябълките всеки път, щом се напие. Фактът, че Дрейс е носел някаква книга, не означава нищо.

Крал Силвареста поклати тъжно глава.

— В книгата има една бележка, адресирана до мен, от емира на Тулистан. Той е сляп, знаете. Замъкът му е бил завзет от Радж Атън и Вълчия господар е принудил емира да му даде дар на зрението. Въпреки това емирът е описал историята на живота си и ми я е изпратил.