— Ба! Тихи океан е голям, приятелю. Вие, проклети англичани, постъпвайте както си щете. Аз зная къде е мястото на такъв човек като мен: добре ме познават в Апия25, в Хонолулу, в…
Той се замисли и млъкна, а аз лесно можех да си представя какви хора го познават в онези места. Няма да скрия — самият аз познавах този тип хора. Има моменти, когато човек трябва да постъпва така, сякаш животът е еднакво приятен във всякаква компания. Изпитал съм това и нещо повече — сега нямам намерение да си спомням с гримаса за тази необходимост. Защото мнозина от онази лоша компания — може би заради липсата на морални… морални… как да нарека това?… морални устои или по други, не по-малко сериозни причини, бяха два пъти по-осведомени и двайсет пъти по-занимателни от обикновените, почтени крадци-търговци, които вие, господа, поставяте на вашата маса, макар да няма истинска необходимост да постъпвате така; вие се ръководите от навика, от страха, от добродушието и от стотици други скрити и дребни подбуди.
— Вие, англичаните, сте всичките негодници — продължаваше патриотът австралиец от Фленсборг или Щетин. Сега наистина не мога да си спомня кое прилично малко пристанище на бреговете на Балтика бе осквернило себе си, ставайки гнездо на тази рядка птица. — За какво викате? А? Кажете ми! Вие с нищо не сте по-добри от другите народи, а този стар негодник, дявол знае защо, ми се разкрещя така!
Цялото му огромно туловище се тресеше, а краката му приличаха на две греди; той се тресеше от глава до пети.
— Вие, англичаните, постъпвате винаги така! Вдигате шум за всяка дреболия само защото човек не се е родил в проклетата ви страна. Вземете моето свидетелство! Вземете го! Не ми трябва никакво свидетелство. Човек като мен няма нужда от вашето проклето свидетелство. Плюя на него!
И той плю.
— Американски поданик ще стана! — извика накрая побеснял и с пяна на уста, като тъпчеше с крака, сякаш се опитваше да освободи глезените си от някакви невидими и тайнствени клещи, които не му позволяваха да се помръдне от мястото си.
Той така се разгорещи, че темето на кръглата му глава просто почна да дими. Не че някакви тайнствени сили ми пречеха да си вървя — задържаше ме любопитството, най-понятното от всички чувства. Исках да зная как ще приеме новината онзи млад човек, който, пъхнал ръце в джобовете си и обърнал гръб към тротоара, гледаше над тревните алеи на еспланадата към жълтия портал на хотел „Малабар“ — гледаше с вида на човек, който се готви да направи разходка веднага щом приятелят му бъде готов за това. Ето какъв вид имаше той и това беше отвратително. Аз чаках, мислех, че ще бъде зашеметен, потресен, унищожен, че ще се извива като проводен с топлийка бръмбар… И същевременно почти се страхувах да видя това… не зная разбирате ли какво искам да кажа. Няма нищо по-ужасно от това да гледаш един човек, уличен не в престъпление, а в слабост по-голяма от престъпление; и най-обикновената сила на духа ви предпазва от углавно престъпление; но срещу непозната слабост, може би едва подозирана, както в непознати кътчета на земята вие на всяка крачка подозирате присъствието на смъртоносна змия зад някой храст, такава скрита слабост, за която следиш или не следиш, молиш се да се избавиш от нея или мъжествено я презираш, потискаш я или я пренебрегваш през по-голямата част от живота си — никой от нас няма защита. Хващат ни в клопката и ние извършваме постъпки, за които ни хулят, постъпки, за които ни бесят; ала духът може да ги надживее — да преживее присъдите и, бога ми, да преживее и примката! А има и постъпки — някой път те изглеждат съвсем незначителни, — които погубват напълно и окончателно някого от нас.
Наблюдавах внимателно този юноша. Харесваше ми неговата външност; тя ми беше добре позната; произходът му бе добър; момъкът беше един от нас. И сякаш той представляваше всички хора със същия произход, мъже и жени, за които няма да кажеш, че са умни или занимателни, но целият им живот почива на честната вяра и инстинктивното мъжество. Нямам предвид някакво военно, гражданско или каквото и да било особено мъжество, говоря за вродената способност да се посрещат смело изкушенията… за готовността, почти напълно лишена от разсъдъчен елемент, но и без всякаква полза… за силата на съпротивление, неизящна, ако искате дори, но безценна… за безумната и блажена твърдост пред ужасите в живота и в самите нас, пред властта на природата и съблазнителната корупция на хората… Такова упорство почива на вярата, която не могат да съкрушат нито фактите, нито лошият пример, нито въздействието на идеите. По дяволите идеите! Те са скитници, несретници, които чукат на задната врата на вашата душа, и всяка идея отнася със себе си частица от самите вас, трохичка от онази вяра в немногото прости истини, към които трябва да се придържате, ако искате да живеете благоприлично и да умрете спокойно!
Всичко това няма пряко отношение към Джим; но неговата външност беше толкова характерна за онези добри и глуповати хора, редом с които се чувствуваш приятно — хората, които не се вълнуват от прищевките на ума или, да кажем, от извратеността на духа. На такъв момък само поради външния му вид бихте поверили палубата — изразявам се образно и като професионалист. Бих му я поверил и искам да знам кой не би сторил същото. Нима аз в своето време не съм обучавал толкова юноши да се справят с трудностите на службата в английския търговски флот? Учил съм ги на морския занаят, цялата тайна на който може да се изрази с една кратка фраза, но всеки ден трябва наново да се набива в младите глави, докато стане съставна част от всяка тяхна мисъл, когато са будни… докато проникне и във всичките им юношески съновидения! Морето беше великодушно към мен, ала когато си спомня всички тези момчета, минали през ръцете ми — някои от тях вече са възрастни, други се удавиха, но всички бяха добри моряци, — ми се струва, че и аз не съм останал длъжник на морето. Утре да се върна в родината си, кълна се, че и два дни няма да минат и някакъв почернял от слънцето млад помощник-капитан ще ме настигне на вратата на някой док и свежият му, плътен глас ще прозвучи над главата ми:
— Помните ли ме, сър? Не? Но това съм аз, еди-кой си. Бях юнга при вас. — Сетне ще каже името на кораба и ще добави: — Това беше първото ми плаване.
И аз ще си спомня смутеното момче, не по-високо от облегалото на този стол; майката и може би по-голямата сестра стоят на кея, стоят съвсем притихнали и твърде потиснати, за да могат да помахат с кърпа след кораба, който се плъзга гладко към изхода на пристанището, или пък някой баща на средна възраст, дошъл рано да изпрати своето момче, остава на борда цялата сутрин, тъй като го е заинтересувало устройството на скрипеца за вдигане на котви, забавя се твърде много и в най-последната минута се измъква с труд на брега, когато няма вече време да се сбогува. Боцманът от кърмата ми извиква проточено:
— Почакайте мъничко, господин помощник. Тук един джентълмен иска да слезе на брега… Побързайте, сър. Нас малко да заминете с нас за Талкахуано26. Време е да слизате; хайде, полечка… Така. Отпусни пак предните въжета!
Буксирните параходи, димейки като същинска преизподня, повличат кораба и разбиват на пяна старата река; джентълменът на брега отупва коленете си — състрадателният стюард му е хвърлил забравения чадър. Всичко е в ред. Той принесе малката си жертва за морето и сега може да си върви вкъщи, преструвайки се, че ни най-малко не мисли за това. А няма да мине и денонощие и доброволната жертва ще заболее силно от морската болест. След време, когато момчето изучи всички малки тайни и узнае голямата тайна на морския занаят, то ще бъде годно да живее или ще умре — в зависимост от това какво ще му повели морето; а човекът, взел участие в тази безумна игра — в играта, в която винаги морето печели, — ще изпита удоволствие, когато някоя млада ръка го шляпне по гърба и безгрижният глас на младия моряк му каже:
