— Помните ли ме, сър? Аз съм еди-кой си. Бях юнга при вас.

Уверявам ви, приятно е да изпиташ това. Чувствуваш, че поне веднъж в живота си постъпил правилно. Да, мен ме удряха по гърба и аз се мръщех, тъй като ръката беше тежка, но целия ден сияех и си лягах, чувствувайки се по-малко самотен благодарение на това сърдечно шляпане по гърба. Спомням ли си еди-кой си юнга! Казвам ви, познавах кой какъв е по вида му. От пръв поглед още бих поверил на онзи юноша палубата и бих заспал сладък сън. А излиза, че това не би било безопасно. Страшно ти става при такава мисъл. Той внушаваше доверие като новичък суверен27; обаче в неговия метал имаше някаква адска сплав. Колко от нея? Съвсем малко, нищожна капчица от нещо рядко и проклето — нищожна капчица! Обаче като го гледате да стои там с вид на човек, който сякаш казва: „Не ме е грижа за нищо“ — вие започвате да мислите дали той не е излят от най-обикновен пиринч.

Не можех да повярвам на това. Казвам ви, исках да го видя как се гърчи — нали съществува професионална чест! Двамата други, които не влизат в сметката, забелязаха своя капитан и почнаха бавно да се приближават към него. Разговаряха, както вървяха, а аз не ги забелязвах, сякаш бяха невидими за невъоръженото око. Усмихваха се — може би си разменяха шеги. Видях, че единият от тях е със счупена ръка, другият — дългият с побелелите мустаци — беше старшият механик, личност в много отношения забележителна. За мен те бяха нищо. Приближиха се. Капитанът тъпо загледа земята; изглежда, че от някаква страшна болест, от тайнственото действие на непозната отрова той бе подпухнал, приел неестествени размери. Вдигна глава, видя двамата, които се бяха спрели пред него, и като изкриви издутото си лице, отвори уста — изглежда, за да заговори. Но тук някаква мисъл му дойде в главата. Дебелите възлилави устни беззвучно се стиснаха, той решително закрачи, сякаш се търкаляше към вехтата гари и почна да дърпа дръжката на вратата с такова зверско нетърпение, че аз зачаках да видя как каретата ще се събори на една страна заедно с понито. Кочияшът, откъснат от изследването на своето стъпало, прояви на часа всички признаци на краен ужас и като се хвана здраво с двете ръце за капрата, се обърна и почна да гледа как огромното туловище влиза в неговото превозно средство. Малката гари шумно се люлееше и тресеше, а алената гънка на отпуснатата шия, огромните, напрегнали се бутове, широкият гръб на ивици — оранжеви и зелени — и мъчителните усилия на тази пъстра и отвратителна човешка маса създаваха впечатление за нещо нереално, смешно и страшно като гротескните и ярки видения, които плашат и замъгляват съзнанието по време на треска. Той изчезна вътре. Чаках покривът да се разцепи на две, малкият сандък на колела да се разпукне като кутийка на узрял памук, но каретата само хлътна надолу, изщракаха присвитите пружини и внезапно една от щорите шумно се спусна. Показаха се раменете на капитана, притиснати в малкия отвор, главата му се провеси навън, огромна, люлееща се като завързан балон — потна, ядосана, пухтяща. Той размаха заплашително към кочияша едрия си юмрук, червен като къс сурово месо. Почна да му реве да тръгва, да върви. За къде? За Тихи океан ли? Кочияшът изплющя с камшика си; понито изпръхтя, вдигна се на задните си крака и с галоп се понесе напред. Накъде? За Апия? За Хонолулу? Капитанът имаше на разположение шест хиляди мили тропически пояс и аз не чух точния адрес. Пръхтящото пони в един миг го отнесе във „вечността“ и повече не го видях. И не само това: не срещнах никого, който да го е виждал оттогава, когато изчезна от погледа ми, седнал във вехтата малка гари, която сви зад ъгъла, вдигайки облак прах. Шишкото замина, изчезна, изпари се; и това, че той сякаш отнесе със себе си и каретата, ми се стори нелепо, тъй като нито веднъж не срещнах оттогава доресто пони с разкъсано ухо и печален кочияш тамил с болно стъпало. Тихи океан е наистина голям; но дали капитанът намери поле за проява на своите таланти или не — фактът си остава факт: той изчезна в пространството като вещица, яхнала дръжката на метла.

Дребното човече с превързаната ръка се завтече подир каретата:

— Капитане! Чуйте, капитане! Чуй-те-е-е! — Но след няколко крачки се спря, наведе глава и бавно пое назад. Когато колелата затрополиха, младият човек рязко се обърна. Той не направи повече никакви движения и жестове и отново застина на мястото си, загледан след изчезналата гари.

Всичко това стана значително по-бързо, отколкото го разказвам аз, тъй като се опитвам с бавната си реч да ви предам мигновени зрителни впечатления. След миг на сцената се появи кларкът мелез, изпратен от Арчи да се погрижи за бедните моряци от претърпялата корабокрушение „Патна“. Изпълнен с ентусиазъм, той бе дотичал гологлав, като се озърташе надясно и наляво, горейки от желание да осъществи своята мисъл. Тя беше обречена на неуспех, доколкото работата засягаше главната особа; обаче кларкът колебливо се приближи до останалите и почти веднага влезе в остра препирня с човека с превързаната ръка; излиза, че последният бе горял от желание да започне свада. Той заяви, че няма намерение да слуша заповеди — не, дявол да го вземе! Нямало да го сплашат с лъжи, които поднася този дързък писарушка мелез. Той няма да търпи грубости от „подобна личност“, дори да му се казва истината. Твърдото му решение е да легне на легло.

— Ако не бяхте проклет португалец — чух аз неговия рев, — щяхте да разберете, че болницата е единственото подходящо за мен място!

Той тикна здравия си юмрук под носа на служителя; почна да се събира тълпа; кларкът се обърка, но правейки всичко възможно да се покаже човек с достойнство, се опитваше да обясни намеренията си. Аз си отидох, без да дочакам края.

Случи се така, че в същото време в болницата лежеше един от моите матроси; като отидох да го навестя, един ден преди началото на следствието, видях в отделението за бели същия онзи дребничък човечец; той се мяташе по гръб, бълнуваше и ръката му беше в шини. За мое най-голямо учудване дългият с увисналите мустаци също се бе промъкнал в болницата. Помня, бе ми направило впечатление как той се измъкна по време на свадата — ту подскачайки, ту влачейки крака, като се мъчеше упорито да не изглежда уплашен. Навярно не беше новак в пристанището и в своето отчаяние се упъти право към билярдната й пивницата на Мариани, която се намираше до пазара. Този отвратителен мерзавец Мариани се познаваше с дългия и бе поощрил порочните му склонности в едно-две други пристанища; сега той го посрещна раболепно и като го снабди със запас бутилки, го заключи в една от стаите на горния етаж на жалкия си коптор. Очевидно дългият се боеше да не го преследват и искаше да се скрие. Дълго след това Мариани (дошъл веднъж на борда на моя кораб, за да получи от стюарда пари за пури) ми съобщи, че за този човек бил готов да направи и нещо повече, без да разпитва за каквото и да било, от благодарност за някаква голяма услуга, сторена му много отдавна от дългия — поне така го разбрах аз. Той два пъти се удари с юмрук в мургавите гърди, опули големите си черни очи — в тях блеснаха сълзи — и възкликна:

— Антонио никога не забравя, Антонио никога не забравя!

Каква беше тази голяма услуга, не можах никога да науча. Но той му даде възможност да се заключи в стаята, където имаше стол, маса, в единия ъгъл дюшек и купчина паднала мазилка; дългият, отдал се на безразсъден страх, можеше да поддържа духа си с напитките на Мариани. Това продължи дотогава, докато на третия ден вечерта, надавайки няколко ужасяващи вика, бе принуден да побегне от легиона стоножки. Той бързо отвори вратата, прелетя с главоломен скок през нестабилната малка стълбичка и падна точно на корема на Мариани, след това се изправи на крака и побягна като заек по улиците. Рано сутринта полицията го намери върху една купчина боклук и го арестува. Отначало му се стори, че го мъкнат към бесилката и геройски се бореше да се изтръгне от ръцете на полицаите; но когато приседнах до леглото му, той лежеше много спокойно и бе прекарал вече два дни в това състояние. Слабото му бронзово лице с бели мустаци изглеждаше хубаво и спокойно върху възглавницата; то би приличало на лицето на изтощен войн с детска душа, ако не беше странната тревога, която се четеше в безизразния блясък на погледа му, напомнящ непознато чудовище, което мълчаливо се е притаило зад остъклената рамка на прозореца. Беше толкова удивително спокоен, че в мен се роди странната надежда да чуя от него някакво обяснение за това нашумяло дело.