Тамб Итам видял как девойката се навела напред, простряла ръце и се затичала бързо към него. Хвърлила се на гърдите му и обвила врата му.

— Но аз ще те държа — ей така! — извикала тя. — Ти си мой!

Тя ридаела на рамото му. Небето над Патусан било кървавочервено, необятно, струящо като открита рана. Огромното малиново слънце се приютило сред върховете на дърветата и гората долу почнала да изглежда черна, зловеща.

Тамб Итам ми каза, че същата вечер небето било гневно и страшно. Охотно се съгласявам с това, защото зная, че същия ден бе преминал циклон на шейсет мили от крайбрежието, макар в Патусан да духал само ленив ветрец.

Изведнъж Тамб Итам видял как Джим хванал девойката за ръцете, опитвайки да се изтръгне от обятията й. Тя увиснала на ръцете му, главата й се отметнала назад, косите докоснали земята.

— Ела тук! — извикал го Джим и Тамб Итам помогнал да я свалят на земята. Трудно било да се разтворят пръстите й. Джим, наведен над нея, втренчено погледнал лицето й и изведнъж се затичал към пристана. Тамб Итам го последвал, но като обърнал глава, видял как девойката с мъка се изправила на крака. Изминала тичешком няколко крачки, после тежко паднала на колене.

— Туан, Туан! — извикал Тамб Итам. — Погледнете назад!

Но Джим вече стоял в едно кану и държал веслото в ръка. Той не се обърнал. Тамб Итам едва успял да скочи вътре и кануто се отделило от брега. Девойката, стиснала ръце, стояла на колене до вратите към реката. Известно време тя останала в тази умолителна поза, после скочила на крака.

— Ти си лъжец! — остро извикала Джуъл след Джим.

— Прости ми! — извикал той.

А тя отговорила:

— Никога! Никога!

Тамб Итам взел веслото от ръцете на Джим, тъй като било недопустимо той да седи, а господарят му да гребе. Когато достигнали срещуположния бряг, Джим му забранил да върви по-нататък, но Тамб Итам го последвал на известно разстояние зад него нагоре по склона за кампонга на Дорамин.

Почнало да се мръква. Тук-таме блещукали факли. Тези, които срещали, изглеждали изплашени и бързо отстъпвали пред Джим. Отгоре се чували плачовете на жените. В двора се тълпели въоръжени буги със своите привърженици и жители на Патусан.

Не зная какво означавало това събиране. Било ли то приготовление за война, за мъст или за отбиване на заплашващото ги нашествие? Много дни минали, преди народът да престане да очаква с тръпки връщането на белите хора с дългите бради и дрипите на гърба.

Отношението на тези бели хора към техния бял човек те изобщо не могли да разберат. За простите им умове дори бедният Джим остава в сянката на облак.

Дорамин, грамаден, самотен и безутешен, седял в креслото си пред въоръженото множество, а на коленете му лежали два кремъклии пищова. Когато се появил Джим, някой извикал и всички глави се обърнали към него; после множеството отстъпило вдясно и вляво и Джим минал напред между редиците хора, които извръщали поглед от него. Шепотът го следвал; непрекъснато хората шептели:

— Той донесе всичкото зло… Той е зъл магьосник…

Джим ги чул — може би!

Когато влязъл в светлия кръг, който хвърляли факлите, плачовете на жените внезапно стихнали. Дорамин не вдигнал глава и Джим известно време мълчаливо стоял пред него. После той погледнал наляво и с отмерени крачки тръгнал натам. Майката на Даин Варис клечала до главата на сина си; прошарените й рошави коси закривали лицето й. Джим бавно се приближил, погледнал мъртвия си приятел, като повдигнал леко покрова; после, без да каже нито дума, пуснал покривалото. Бавно се върнал назад.

— Той дойде! Той дойде! — преминал през множеството шепот, срещу който Джим вървял.

— Той пое отговорността върху себе си и залогът за това беше главата му — разнесъл се нечий силен глас.

Джим чул думите и се обърнал към множеството.

— Да. Моята глава.

Някои отстъпили назад. Джим чакал, застанал пред Дорамин; после казал кротко:

— Аз дойдох в момент на скръб.

Той отново замълчал.

— Аз дойдох — повторил той. — Готов съм и съм без оръжие.

Грамадният старец, навел като бивол в ярем масивната си глава, се опитвал да стане, стиснал в ръце кремъклиите пищови, които лежали на коленете му. От гърлото му се изтръгнали бълбукащи, дрезгави, нечовешки звуци; двамата прислужници го подкрепили отзад. Народът забелязал, че пръстенът, който Дорамин изпуснал в скута си, паднал и се търколил към краката на белия човек. Бедният Джим погледнал надолу към талисмана, който му открил вратите на славата, любовта и успеха сред тази стена от гори, оградени с бяла пяна, сред тези брегове, които в лъчите на залязващото слънце приличали на самата крепост на нощта. Дорамин, поддържан от двете страни, се олюлявал, клатушкал, мъчел се да се задържи на крака; в малките му очички се таели застинали безумна болка и ярост; тези очи злобно блестели и това забелязали всички присъствуващи. Джим, неподвижен, без шапка на глава, стоял в светлия кръг на факлите и гледал Дорамин право в лицето. И тогава старецът, като обвил тежко с лявата си ръка врата на навелия се младеж, твърдо вдигнал дясната си ръка и гръмнал в гърдите на приятеля на своя син.

Тълпата, която отстъпила зад гърба на Джим, когато Дорамин вдигнал ръката си, след изстрела се втурнала възбудено напред. Казват, че белият човек хвърлил надясно и наляво, към всички тези лица горд, непреклонен поглед. После, като вдигнал ръка към устните си, паднал мъртъв по очи.

И това е краят. Джим се изгубва в сянката на облака, загадъчен, забравен, непростен и необикновено далечен. В най-безумните си детски мечти той не можел да си представи примамливото видение на такъв изумителен успех. Защото е твърде възможно в краткия миг, когато младежът хвърлил последния си горд и непреклонен поглед, да е видял лика на онзи благоприятен случай, който подобно на източна невяста бе застанала до него под своето покривало.

Но Джим е напълно зрим за нас — той, неизвестният завоевател на славата, който се изтръгва от обятията на ревнивата любов, подчинявайки се на знака, на зова на своя възвишен егоизъм. Той напуска живата жена, за да отпразнува жестоката си венчавка със своя призрачен идеал. Интересно дали Джим е напълно удовлетворен сега? Ние би трябвало да знаем. Той е един от нас и нима аз не гарантирах веднъж като извикан призрак неговото вечно постоянство? Нима съм могъл така да сгреша? Сега него го няма и в някои дни аз с огромна непреодолима сила чувствувам реалността на неговото битие; обаче, кълна се в честта си, има и такива минути, в които Джим се отдалечава от мен като невъплътен дух, който блуждае сред страстите на тази земя, готов покорно да откликне на зова на собствения си свят на сенките.

Кой знае? Той си отиде, без да бъде разгадан до самия си край, а бедната девойка, безмълвна и бездейна, живее в дома на Щайн. Естественикът много остаря напоследък. Той сам го съзнава и често казва, че „се готви да напусне всичко това… да го напусне…“ — и тъжно махва с ръка към своите пеперуди.

Септември 1899 — юли 1900

Когато този роман се появи за пръв път като отделна книга, възникна мнението, че съм се поувлякъл. Някои рецензенти твърдяха, че произведението, започнато като разказ, се е изплъзнало от контрола на автора. Един-двама считаха това за съвсем безспорен факт и то, изглежда, ги забавляваше. Те заявиха: повествователната форма си има свои закони. Твърдяха, че никой не може тъй дълго да говори, а другите тъй дълго да го слушат. Такова нещо, казваха те, е малко вероятно.

Като мислих върху тези преценки близо шестнайсет години, аз престанах да бъда съвсем уверен в правотата им. Известни са хора, които до полунощ си разказват „интересни случки“. Тук имаме само една случка, но разказвачът говори с прекъсвания, които дават възможност за известен отдих; а що се отнася до издръжливостта на слушателите, следва да се приеме постулатът, че историята им е била интересна. Това е необходима предпоставка. Ако не вярвах, че тази история е била интересна, никога нямаше да започна да я описвам. Колкото до чисто физическата издръжливост на хората, всички знаем, че някои речи в Парламента са били произнасяни в продължение на близо шест, не три часа, а тази част от книгата, в която е даден разказът на Марлоу, може да се прочете на глас, бих казал, за по-малко от три часа. Освен това, макар да съм изпуснал всички незначителни подробности, можем да предположим, че през онази вечер са били поднасяни освежителни напитки — чаша минерална вода или нещо подобно, — които помагат на разказвача да говори по-продължително време.