Щайн бавно поклати глава и ме погледна с търпелив, въпросителен поглед.

— Срамота — каза той. — Седим тук с вас и бъбрим като две момчета, вместо да потърсим и намерим някакво практическо… практическо средство… лекарство против злото… голямото зло — повтори той с приятна и снизходителна усмивка.

Въпреки това нашият разговор не породи практически изводи. Избягвахме да произнасяме името на Джим, като че той беше някакъв заблудил се дух, страдаща и безименна сянка.

— Не — каза Щайн и стана, — тази нощ вие ще преспите тук, а утре сутринта ще измислим нещо практическо… практическо.

Той запали двете свещи на един свещник и ме поведе към вратата. Минахме покрай безлюдни, тъмни стаи; съпровождаха ни отблясъците на свещите, които носеше Щайн. Тези отблясъци пълзяха по лъснатия под, пробягваха ту тук, ту там по полираните маси, подскокваха върху някоя извивка на мебел или лумваха и угасваха в далечните огледала; за миг се появяваха две човешки фигури и два огнени езика, които се промъкваха безшумно сред дълбините на кристалночиста празнина. Щайн вървеше бавно на една крачка пред мене, изгърбен, любезен, с дълбоко и напрегнато спокойствие на лицето; дългите сламеноруси коси, изпъстрени с бели нишки, се спускаха на редки кичури по леко наведената му шия.

— Той е романтик… романтик — повтори Щайн. — И това е много лошо… И много хубаво.

— Но той наистина ли е романтик? — усъмних се аз.

— Gewiss80 — каза естественикът и без да ме гледа, се спря с издигнатия в ръката му канделабър. — Несъмнено! Какво го кара толкова мъчително да познава себе си? Какво прави неговото съществуване реално за вас и за мене?

В този момент беше трудно да се повярва в съществуването на Джим, започнало в дома на един селски свещеник, замъглено от тълпи хора подобно на облаци прах, заглушено от силните изисквания на живота и смъртта в материалния свят, но неговата нетленна реалност аз възприех с непреодолима сила! Видях я ясно, сякаш като се движехме през високите, мълчаливи стаи, сред плъзгащите се отблясъци светлина, озаряваща внезапно две фигури, които се промъкват с трепкащите езичета на пламъка в бездънни и прозрачни дълбочини, ние се бяхме приближили до недостижимата Истина; а Истината като самата Красота плува неуловима, неясна, полупотопена в мълчаливите неподвижни води на загадката.

— Може да е и така — съгласих се аз с лек смях и неочаквано силното ехо тутакси ме принуди да понижа гласа си, — поне за вас съм напълно сигурен, че сте романтик.

Като наведе глава, държейки високо свещника, Щайн отново тръгна напред.

— Е… аз също съществувам — отвърна ученият. Той вървеше пред мен. Следях движенията му, но в него виждах не шефа на фирмата, не желания гост на вечерните приеми, не кореспондента на научните дружества, не стопанина, който приема пристигнали естественици — виждах само реалната му съдба и по нейния път той се бе научил да върви с твърди крачки; животът му бе започнал в скромна обстановка, той бе познал великодушието, ентусиазма, дружбата, любовта — всички възторжени пориви на романтизма. До вратата на моята стая Щайн се обърна към мен.

— Да — казах аз, сякаш продължавах започнатия разговор, — между другото вие безумно сте мечтали за някаква пеперуда; но когато в едно прекрасно утро мечтата е застанала на пътя ви, не сте изпуснали блестящата възможност. Не е ли така? А пък той…

Щайн вдигна ръка.

— А знаете ли колко блестящи възможности съм изпуснал? Колко блянове, изпречили се на пътя ми, съм изгубил?

Той със съжаление поклати глава.

— Струва ми се, че някои мечти биха могли да бъдат прекрасни, ако ги бях осъществил. Знаете ли колко бяха те? Може би самият аз не знам.

— Независимо дали неговите мечти са били прекрасни или не — казах, — той безспорно знае онази, която изпусна.

— Всеки човек знае за една или две пропуснати възможности — отговори Щайн — и там е бедата… голямата беда…

На прага той ми стисна ръката за лека нощ и като държеше високо свещника, надникна в стаята ми.

— Спете спокойно. А утре трябва да измислим някакъв практически изход… практически…

Макар стаята му да беше по-далеч от моята, аз го видях да се връща назад. Отиваше пак при своите пеперуди.

— Сигурно никой от вас не е чувал за Патусан81 — продължи Марлоу след мълчанието, което настъпи, докато той спокойно си палеше пурата. — Няма значение; има много небесни тела, които блестят на небесния свод в нощта, за тях човечеството не е чувало досега, тъй като са вън от кръга на неговата дейност. От тях се интересуват само астрономите, на които плащат, за да говорят компетентно за състава, теглото и пътя им, за техните отклонения от закономерностите, за светлинната аберация — тези своего рода научни сплетни. Така стои работата и своего рода научни сплетни. Така стои работата и с Патусан. За него споменаваха в правителствените кръгове в Батавия, а названието му е известно на малцина, на съвсем малко хора в търговския свят. Обаче никой не е бил там и предполагам, че и никой не е пожелал да отиде там; по същия начин, струва ми се, всеки астроном сериозно би се противопоставил да го преселят на някое далечно небесно тяло, където, лишен от земните изгоди, той би съзерцавал зашеметен непознатото небе. Обаче и небесните тела, и астрономите нямат нищо общо с Патусан. Ето за къде тръгна Джим. Искам само да ви обясня: ако Щайн му бе уредил преселването на някоя звезда от пета величина, дори тогава промяната не би могла да бъде по-голяма. Той остави зад себе си своите земни грешки и репутацията, която бе придобил, и попадна в съвсем други условия, които откриваха простор за тържествуващата му мисъл. Съвсем други и наистина забележителни. И той се прояви в тях също забележително.

Щайн знаеше за Патусан повече от когото и да било. Повече, мисля, отколкото беше известно и в правителствените кръгове. Не се съмнявам, че той е бил там или на лов за пеперуди, или по-късно, когато, бидейки непоправим, се е опитал да подправи с мъничко романтизъм тлъстите ястия на търговската си кухня. Много малко бяха кътчетата в архипелага, където естественикът не е бил в утрото на тяхното първично битие, преди да се появи там осветлението и дори електричеството — в името на по-висок морал… и… по-крупни печалби. Сутринта след нашия разговор за Джим той спомена на закуска за Патусан, когато аз цитирах думите на бедния Брайърли:

„Нека се зарови на двадесет стъпки в земята и там да си остане.“

Заинтересован, ученият ме погледна внимателно, сякаш бях някакво рядко насекомо.

— Е, и това може да се направи — забеляза той, като сърбаше кафето си.

— Да го погребем някак си — поясних аз. — Разбира се, това не е приятно занимание, но е по-добро от всичко, което може да се измисли за него — такъв, какъвто е той.

— Да, той е млад — отговори Щайн замислено.

— Най-младото човешко същество — потвърдих.

— Schert!82 Ние имаме Патусан — продължи Щайн със същия том. — А жена ми вече е покойница — добави той загадъчно.

Разбира се, аз не знаех тази история, мога само да се досещам, че някога Патусан е бил използуван като гроб за някакъв грях, провинение или нещастие. Но е невъзможно да се заподозре Щайн. Единствената жена, съществувала някога за него, беше малайското момиче, което той наричаше „моята жена принцеса“ или по-рядко, в минути на откровение — „майката на моята Ема“. Каква беше жената, за която той спомена във връзка с Патусан, не мога да кажа, но от намеците му разбрах, че е била хубава и образована — наполовина холандка, наполовина малайка, — с трагична съдба, а може би и само с печална: най-скръбният факт в съдбата й беше несъмнено нейният брак с един малакски португалец, кларк на някаква търговска фирма в холандските колонии. От Щайн научих, че този човек бил в много отношения неприятна, дори отблъскваща личност. Единствено заради жена си Щайн го направил завеждащ търговския пункт на „Щайн и с-ие“ в Патусан, но от търговска гледна точка назначението било несполучливо, поне за фирмата, и сега, когато жена му бе покойница, Щайн не беше далеч от мисълта да изпрати там друг агент. Португалецът — чието име бе Корнелиус — смяташе себе си за много достоен, но подценяван човек, заслужаващ със своите способности по-добро положение. Джим трябваше да го замени.