— Живея тук само две години, но сега, честна дума, не мога да си представя как бих живял другаде. Самата мисъл за външния свят ме плаши: защото, знаете ли — говореше той и навел очи, гледаше как смачква с върха на обувката си едно мъничко късче засъхнала кал (ние се разхождахме по брега на реката), — аз не съм забравил защо дойдох тук. Още не съм!

Мъчех се да не го гледам, но ми се стори, че чух кратка въздишка; изминахме в мълчание една-две извивки на реката.

— Кълна се в честта и съвестта си — заговори Джим отново, — ако може да се забрави такова нещо… мисля, че имам право да си го избия от главата. Попитайте който и да е човек тук… — гласът му се промени. — Не е ли странно — продължи той с мек, почти умолителен тон, — не е ли странно, че тези хора, тези хора, които са готови за мен на всичко, никога не ще могат да разберат? Никога! Ако вие не ми вярвате, не бих могъл да ги призова за свидетели. Някак си е тежко да се мисли за това. Аз съм глупав, нали? Какво мога да искам още? Ако ги попитате кой е храбър, правдив, справедлив, на кого са готови да поверят живота си — те ще кажат: „Туан Джим.“ Обаче никога не ще могат да узнаят каква е всъщност истината…

Ето какво ми каза той в последния ден, който прекарах с него. Не пропуснах нито една негова дума: чувствувах, че макар да иска да ми каже още нещо, все пак не му се удава да осветли същността на този случай. Слънцето, което със силния си блясък сякаш смаляваше земята, превръщайки я в неспокойна буца пръст, потъна зад гората и разсеяната светлина на опаловото небе се спусна над света, лишен от сенки и блясък, илюзия на спокойно и замислено величие. Като слушах Джим, аз — не зная защо — ясно забелязах как постепенно потъмняват реката, въздухът; бавно, но неумолимо пристъпваше нощта — тя обгръщаше безмълвно всички видими предмети, заличаваше очертанията, погребваше все по-дълбоко света под някакъв неосезаем чер прах.

— Боже! — неочаквано възкликна той. — В някои дни човек бива твърде глупав; но аз знам, че мога да ви кажа всичко. Говорих ви за това, че свърших с онази… с онази проклета история, която не ми излизаше от главата… Почнах да я забравям… Честна дума, не зная! Не мога да говоря за това спокойно. В края на краищата какво доказва то? Нищо. Ала навярно вие мислите иначе…

Запротестирах шепнешком.

— Има значение! — каза Джим. — Аз съм удовлетворен… почти. Трябва ми само да погледна в лицето първия срещнат, за да си възвърна увереността. Не мога да ги накарам да разберат какво става вътре в мен. Тогава? Чуйте! Онова, което извърших, не е чак толкова лошо.

— Не е чак толкова лошо — повторих аз.

— И все пак не бихте искали да ме видите на борда на вашия кораб, нали?

— Дявол да ви вземе! — извиках аз. — Престанете!

— Аха! Виждате ли? — възкликна Джим с добродушно тържествуващ вид. — А опитайте се да кажете това на някой от тукашните! Те ще ви сметнат за глупак, лъжец или нещо още по-лошо. Ето защо мога да понасям вината си. Направих нещичко за тях, но ето какво направиха и те за мене!

— Драги мой, за тях вие винаги ще си останете неразгадаема тайна — извиках аз.

Последва мълчание.

— Тайна! — повтори той, без да вдига очи. — Е, в такъв случай ще остана тук завинаги.

След залез-слънце тъмнината като че ни застилаше с всеки полъх на ветреца. По средата на пътеката, оградена с жив плет, видях неподвижния, слаб, зорък и сякаш еднокрак силует на Тамб Итам, а отсреща, зад обвитите в здрач подпори на верандата, забелязах да се движи нещо бяло. Когато Джим, придружен от Тамб Итам, тръгна да направи вечерния обход, аз се упътих към къщата, но внезапно на пътя ми се изпречи девойката, която несъмнено очакваше тази среща.

Трудно е да ви обясня какво точно искаше да изтръгне тя от мен. Очевидно това беше нещо твърде просто — необикновено просто и неизпълнимо, като например точното описание на формата на някой облак. Тя искаше да получи от мен уверение, потвърждение, обещание, обяснение — не зная как да го нарека, няма за това думи.

Под издадения край на покрива беше тъмно и аз виждах само неясните очертания на нейната рокля, бледия, мъничък овал на лицето й, белите блестящи зъби, а когато тя се извърна към мене — големите, тъмни орбити на очите, където, изглежда, нещо едва-едва се движеше. Такова движение ви се привижда, когато потопите поглед в безкрайно дълбок кладенец. „Какво се движи там? — питате се вие. — Някое сляпо чудовище или само залутани отблясъци от вселената?“

Хрумна ми — не се смейте, — че без да прилича ни най-малко на сфинкс, с детинското си неведение тя беше по-загадъчна от сфинкс, който предлага на пътниците детски гатанки. Бяха я отвели в Патусан, преди да е прозряла житейските истини. Тук тя бе израсла; нищо не бе видяла, нищо не познаваше, нямаше представа за нищо. Питам се беше ли тя уверена, че съществуват и други кътчета на земята освен Патусан? Каква представа можеше да си създаде тя за външния свят, не съм в състояние да разбера: от неговите обитатели девойката познаваше само една излъгана жена и един зъл старец. Оттам при нея бе дошъл и нейният любим, надарен с неотразим чар. Но какво би станало с нея, ако той се върнеше в онези непознати земи, които като че ли винаги извикват обратно своите чеда? Майка й я предупреждаваше за това със сълзи на очи, когато умираше…

Джуъл здраво ме хвана за ръката, а веднага щом се спрях, бързо ме пусна. Тя беше смела и свенлива. Не се боеше от нищо, но я възпираше дълбока неувереност и отчужденост — приличаше на храбрец, който си пробива път пипнешком в мрака. Аз принадлежах към това Непознато, което всеки момент можеше да извика Джим при себе си като своя собственост. Бях посветен, така да се каже, в тайната природа на това Непознато и в неговите намерения, бях довереник на страшна тайна, бях облечен може би с неговата власт! Изглежда, Джуъл предполагаше, че с една само дума мога да изтръгна Джим от нейните прегръдки; дълбоко съм убеден, че тя се измъчваше от лоши предчувствия по време на дългите ни разговори с Джим. Бе преживяла истинско и непоносимо мъчение, което би я навело на мисълта да ме убие, ако неспокойната й душа можеше да проумее страшната обстановка, създадена от самата нея. Такова е моето впечатление и това е всичко, което мога да ви кажа: положението постепенно ми се изясни и бях смаян и удивен. Тя ме накара да й вярвам, но нямам думи, с които да предам впечатлението, упражнено върху мен от този бърз, енергичен шепот, меките страстни интонации, неочакваната, бездиханна пауза и умолителния жест на протегнатите внезапно към мен бели ръце. Ръцете се отпуснаха надолу; призрачната фигура се олюля като стройна фиданка на вятъра: бледият овал на лицето помръкна. Невъзможно беше да различа нейните черти, бездънни бяха тъмните очи. Два широки ръкава се издигаха в тъмнината като разтварящи се криле; тя стоеше безмълвна, притиснала с длани страните си.

Бях безкрайно трогнат: нейната младост, неведението й, наивната й красота, която напомняше скромното очарование и нежната сила на полско цвете, трогателните й молби, нейната безпомощност ми подействуваха така силно, както й действуваше този безразсъден и напълно естествен страх. Тя се боеше от неизвестното, както се боим от него всички, а неведението й още повече разширяваше границите му. Аз се явявах представител на неизвестното — това неизвестно бях самият аз, вие, приятели, целият свят, който нехаеше за Джим и нямаше никаква нужда от него. Бях готов да отговарям за равнодушието на тази гъмжаща земя, ако не си бях спомнил, че Джим също принадлежеше на това тайнствено неизвестно, което пораждаше нейните страхове, а представител на Джим аз във всеки случай не бях, колкото и много неща да представлявах. Това ме накара да се колебая. Безнадеждно тъжният шепот разкъса печата от моите уста. Започнах да протестирам и заявих, че съм дошъл тук без никакво намерение да отвеждам Джим.

Защо съм дошъл тогава? Девойката леко помръдна и отново застана неподвижно като мраморна статуя в нощта. Помъчих се накратко да обясня: дружбата, работата; ако желая нещо в този случай, то е Джим да си остане тук…