Гласът му звучеше увещаващо:

— И повече никакви затруднения… нали съм опекун… известна сума…

Аз стоях и се чудех. Очевидно неговото призвание беше такъв вид занятие. Изведнъж установих, че в унизителната му поза има своеобразна увереност, сякаш той винаги действуваше с пълна сигурност. Изглежда, бе решил, че безстрастно обмислям предложението му, и с меден глас ми заговори:

— Всеки джентълмен дава малко обезпечение, когато дойде време да се върне в родината си.

Хлопнах вратичката на градинската ограда.

— В дадения случай, мистър Корнелиус — рекох аз, — това време няма никога да дойде.

Трябваха му няколко секунди, за да го проумее.

— Как! — едва не изпищя той.

— Да — продължих, застанал от другата страна на вратичката, — нима той не ви го е казал? Джим никога не ще се върне в родината си.

— Ох, това вече е прекалено! — извика Корнелиус.

Повече не ме нарече „достопочтени сър“. Постоя неподвижен, а после заговори много тихо и без никакво смирение.

— Никога няма да замине… ах! Той… той… той дойде тук дявол знае откъде… дойде тук… дявол знае защо… за да ме тъпче, докато умра… ах, да ме тъпче — португалецът тихичко тропна с два крака. — Точно така… и никой не знае защо… докато умра…

Гласът му съвсем стихна; той слабо се закашля, приближи се до оградата и каза поверително, с жален тон, че няма да позволи да го тъпчат.

— Търпение… търпение! — измърмори Корнелиус, като се удари в гърдите.

Вече престанах да му се смея, по неочаквано самият той избухна в див, пресилен смях.

— Ха-ха-ха! Ще видим! Ще видим! Какво? Да ме ограби? Да ограби от мен всичко! Всичко! Всичко!

Главата му хлътна на рамото, ръцете му увиснаха отпред, леко сключени. Можеше да се помисли, че той премного обича девойката и жестокото похищение го е сломило, разбило сърцето му. Изведнъж португалецът вдигна глава и изрече една неприлична дума.

— Като майка си… прилича на измамната си майка! Досущ. И лицето й е същото. И лицето! Вещица!

Корнелиус бе притиснал чело в оградата и в тая поза крещеше със съвсем слаб глас заплахи и гнусни ругатни на португалски, които преминаваха в жалби и стонове; раменете му се повдигаха и отпускаха, сякаш бе започнало да му се повръща. Гледката беше гротескна и отвратителна и аз побързах да се отдалеча. Той извика нещо подир мен — мисля, че бе някаква ругатня по адрес на Джим, — но не много високо, тъй като се намирахме твърде близо до дома на приятеля ми. Чух ясно само думите:

— Също като малко дете… малко дете.

На другата сутрин, след първия завой на реката, който закрива къщите на Патусан, всичко това изчезна от моите очи, изчезна с всичките си цветове, очертания и смисъл — като картина, създадена по фантазия върху платно, на която след дълго съзерцание обръщате най-сетне гръб. Ала впечатлението остава в паметта ви неподвижно, неувяхващо, застинало във все същата светлина. Амбициите, страховете, омразата, надеждите се пазят в паметта ми такива, каквито ги видях — напрегнати и сякаш завинаги застинали. Обърнах се с гръб към картината и почнах да се връщам в света, където се разиграват събития, сменят се хора, мъждука светлина, животът тече като светъл поток — по кал или камъни, все едно. Не се готвех да се гмуркам в този поток — предстояха ми достатъчно усилия, за да задържам главата си на повърхността. Що се отнася до това, какво бях оставил зад себе си, не можех да си представя никакви промени: огромния и величествен Дорамин и мъничката, майчински грижовна негова жена, взиращи се в прострялата се пред тях страна и тайно лелеещи честолюбиви родителски мечти; Тунку Аланг, сбръчкан и недоумяващ; Даин Варис, умен и храбър, с неговия твърд поглед, иронична любезност и вяра в Джим; девойката, погълната от своята боязлива, измъчвана от подозрения любов; Тамб Итам, мрачен и предан; Корнелиус, притиснал на лунната светлина чело в оградата — всички тях аз виждах ясно. Те са създадени като че ли с махване на вълшебна пръчка. Но този, около когото те всички кръжат — само той продължава да живее и в него не съм сигурен. Никаква пръчка на вълшебник не може да го направи неподвижен за очите ми. Той е един от нас.

Джим, както ви казах, ме съпровождаше в началото на пътешествието ми обратно към света, от който се бе отрекъл. Понякога ми се струваше, че нашият път минава през самото сърце на девствената пустош. Пустинните пространства блестяха под високото слънце. Между внушителните стени на горите горещината дремеше върху водната повърхност и лодката, бързо влачена от течението, режеше въздуха, който се спускаше гъст и топъл под заслона на листата.

Сянката на близката разлъка вече ни бе разделила с огромно разстояние и ние говорехме с усилие, сякаш изпращахме тихите си думи през широка и непрекъснато увеличаваща се пропаст. Лодката летеше напред; седнали рамо до рамо, ние изнемогвахме от прегрятия, неподвижен въздух; миризмата на кал, блата, първобитният мирис на плодородната земя като че ли щипеше лицата ни; и изведнъж след един завой някаква могъща, далечна ръка вдигна пред нас тежка завеса, разтвори грамадни врати. Дори самата светлина като че се раздвижи, небето над главите ни се разшири, далечен шепот докосна слуха ни, обгърна ни свежест, пресният въздух изпълни дробовете ни, ускори нашата кръв, нашите мисли, нашите съжаления. Далече напред горите се стопяваха в тъмносиния край на морето.

Дишах дълбоко, опивах се от простора на открития хоризонт в тази нова атмосфера, в която трептяха отзвуците на живота, енергията на неумолимото море. Това море и това небе бяха се открили за мен. Девойката беше права — това беше знак, зов, на който откликвах с всички фибри на съществото си. Позволих на очите си да блуждаят в простора, сякаш бях човек, освободен от вериги, който изправя сведеното си тяло, тича, скача, отговаря на вдъхновяващия зов на свободата.

— Каква красота! — възкликнах аз и чак тогава погледнах грешника, който седеше до мен.

Главата му беше отпусната на гърдите. Той каза „да“, без да вдига очи, сякаш се боеше, че на чистото небе е написан с едри букви упрекът на романтичната му съвест.

Помня най-малките подробности на този следобед. Слязохме на брега — на това място имаше ивица бял пясък. Зад нас се издигаше нисък скален масив, обрасъл с дървета на върха и драпиран до самото му подножие от пълзящи растения. Пред нас морската шир — тиха и сгъстено синя — се простираше с лек наклон до самия хоризонт, сякаш очертан от някакъв конец на височината на погледа. Големи, блестящи вълни леко се носеха по тъмната повърхност на морската бездна, бързи като пера, гонени от ветреца. Верига от масивни острови лежеше пред широкото устие върху бледата, кристалночиста вода, която отразяваше съвсем точно очертанията на брега. Високо в безцветното слънчево сияние една самотна птица, цялата черна, кръжеше, като ту се издигаше, ту се спускаше все над едно и също място и слабо размахваше криле. Опърпаните, опушени, леки колиби от рогозки се издигаха над собствената си водна сянка, върху изкривените си, високи колове с цвят на абанос. Едно съвсем мъничко черно кану се отдели от тях; в него седяха две също тъй мънички човечета, целите черни, които с всички сили гребяха с веслата бледата вода; но кануто като че с мъка се придвижваше по огледалната повърхност.

Тази купчина жалки колиби беше рибарското село, което се радваше на особеното покровителство на белия господар, а в кануто седяха старейшината и неговият зет. Те слязоха от лодката и закрачиха към нас по белия пясък, слаби, тъмнокафяви, сякаш опушени от дим, със сиви петна от пепел по голите си рамене и гърди. Главите им бяха загърнати в мръсни, но грижливо омотани носни кърпи.

Старецът тозчас почна многословно да излага жалбата си, като размахваше слабата си ръка и доверчиво вдигаше към Джим старите си помътнели очи. Народът на раджата не ги оставял в покой; появили се недоразумения заради костенурчените яйца, които жителите на тяхното село събирали по близките островчета — и като се подпираше на веслото, той посочи с кафявата си костелива ръка към морето. Джим слушаше, без да вдига очи и накрая кротко му заповяда да почака. Ще го изслуша малко по-късно. Двамата послушно се отдръпнаха настрана и приклекнаха, като сложиха пред себе си на пясъка веслата; те търпеливо следяха нашите движения. Широко се простираше необятното море; тихият бряг продължаваше на север и на юг, отвъд пределите на моя кръгозор, и ние четиримата приличахме на джуджета, изолирани върху ивица блестящ пясък.