Джим постъпил както му викнала Джуъл и вратата със скърцане и трясък се разтворила; за свое най-голямо учудване той видял, че ниският, подобен на подземна тъмница склад е осветен от мъртвобледа, трептяща светлина. Облаци дим се виели около един празен кафез, поставен в средата; някакви парцали и слама като че се опитвали да излетят нагоре, но само слабо шумели на течението. Девойката пъхнала факлата между пречките на прозореца. Той видял голата й, закръглена ръка, протегната и неподвижна, която държала факлата здраво като в желязна скоба. В далечния ъгъл се издигала почти до тавана конична грамада от стари рогозки и това било всичко.

Джим ми обясни, че бил горчиво разочарован. Силата на духа му толкова пъти била подлагана на ненужни изпитания; в продължение на няколко седмици толкова често му намеквали за опасност, че сега очаквал облекчение при срещата с нещо реално, осезаемо.

— Това би успокоило атмосферата поне за два часа — ми каза младежът. — Много дни живях с камък на сърцето.

Сега той помислил, че най-после ще види нещо реално, а то — нищо! Никакви признаци за присъствие на човек. Вдигнал револвера, когато вратата се разтворила, но ръката му веднага се отпуснала надолу.

— Стреляй! Защищавай се! — извикала отвън Джуъл с отчаян глас. Тя, застанала в тъмнината и пъхнала ръка чак до рамото през малкия отвор, не виждала какво става вътре и сега не смеела да измъкне факлата и да заобиколи тичешком постройката.

— Тук няма никого! — презрително извикал Джим и искал злобно да се разсмее, но не успял; в същия този миг, когато се готвел да си върви, забелязал, че го гледат нечии очи сред купчината рогозки. Видял как те проблеснали с бялото си. — Излизай! — извикал яростно той все още неуверен и една тъмнолика глава — глава без тяло — се измъкнала от купчината, странна глава, която го гледала с втренчен, страшен поглед. След секунда планината от рогозки се раздвижила и оттам с тихо ръмжене изскочил човек и се хвърлил срещу Джим. Зад гърба му, сякаш подскочили като живи, се разхвърчали рогозки; дясната ръка на нападателя, прегъната в лакътя, била издигната и над главата му се откроявало слабо острието на един крис, стиснат в юмрука. Парчето плат, здраво увито около бедрата, изглеждало ослепително бяло върху бронзовата кожа; голото тяло лъщяло, сякаш било мокро.

Джим забелязал всичко това. Той ми довери, че изпитвал чувство на неизразимо облекчение, на отмъстителен възторг. Умишлено се забавил да стреля. Забавил се може би една десета от секундата — докато онзи направи три крачки, — неуловимо кратко време. Забавил се, за да има удоволствието да си каже: „Ето един мъртвец!“ Бил абсолютно уверен в себе си. Дал му възможност да се приближи, тъй като това нямало значение. Онзи нямало да избегне смъртта. Джим забелязал издутите ноздри, широко отворените очи, напрегнатата неподвижност на лицето — и стрелял.

Гърмежът в това затворено помещение бил оглушителен. Джим отстъпил една крачка. Видял как човекът отметнал глава, разперил назад ръце и изпуснал криса. По-късно Джим разбрал, че го е уличил косо в устата и куршумът е излязъл от другата страна, като пробил тилната кост. Нападателят така стремително се бил хвърлил към Джим, че и куршумът не могъл да го спре отведнъж. Но ето че лицето му се сгърчило в болезнена гримаса; като слепец той затърсил нещо с ръце и изведнъж тежко рухнал, удряйки челото си в пода, до босите крака на Джим.

Младежът казва, че забелязал най-малките подробности. Почувствувал се успокоен, усмирен; у него нямало нито злоба, нито неловкост, сякаш смъртта на този човек изкупила всичко. Складът се изпълнил със саждивия дим на факлата, която горяла с кървавочервен, спокоен пламък. Джим влязъл решително вътре, като прескочил трупа и насочил револвера в друга гола фигура, която смътно се очертавала в далечния ъгъл. Когато се приготвил да натисне спусъка, човекът рязко захвърлил късото си тежко копие, покорно клекнал, облегнат с гръб на стената, и сключил ръце между коленете си.

— Искаш ли да живееш? — казал Джим.

Другият не отговорил.

— Колко сте тук? — отново попитал Джим.

— Още двама, туан — много тихо рекъл човекът, като гледал с широко отворени, хипнотизирани очи дулото на револвера.

И действително още двама души изпълзели изпод рогозката и показали, че нямат в ръцете си оръжие.

Джим заел изгодна позиция и подкарал тримата един след друг навън от склада; през цялото време малката ръка, без да трепне нито веднъж, държала факлата отвесно. И тримата се подчинили безмълвно, движейки се като автомати. Той ги построил в една редица и изкомандувал:

— Хванете се за ръце!

Те изпълнили заповедта.

— Този, който освободи ръката си или обърне глава, ще умре веднага — казал Джим. — Ходом марш!

Обзети от напрежение, те тръгнали напред в крак; той ги последвал, а до него вървяла девойката с дългата бяла одежда и носела факлата; черните й коси се спускали до кръста. Стройна и гъвкава, тя сякаш не стъпвала върху земята; чувало се само коприненото шумолене на дрехата й и шушненето на високите треви.

— Стой! — извикал Джим.

Брегът на реката бил стръмен, отдолу полъхнал хлад; светлината паднала върху тъмната вода до брега, която се пенела, но повърхността й си оставала гладка. Надясно и наляво се простирали редица къщи под резките очертания на покривите.

— Предайте моя поздрав на шериф Али и му кажете да ме очаква — рекъл Джим.

Нито една от главите не помръднала.

— Скачай! — избоботил той.

Трите плясъка се слели в един, излетял сноп пръски, черните глави се люшнали върху водата и изчезнали; чуло се силно цамбуркане и пръхтене, които постепенно замрели: хората усърдно се гмуркали, боейки се смъртно от прощалния изстрел. Джим се обърнал към Джуъл — безмълвна и внимателна свидетелка. Сърцето му като че изведнъж набъбнало в гърдите и нещо стиснало гърлото му. Ето защо може би той мълчал тъй дълго, а тя, като отвърнала на погледа му, метнала в реката горящата факла. Яркочервената огнена ивица прорязала нощната тъма, угаснала със злобно съскане и тихата, нежна звездна светлина отново се спуснала над тях.

Джим не ми довери какво е казал, когато най-после му се възвърнал гласът. Едва ли е бил много красноречив. Всичко било замряло, нощта ги облъхнала със своето дихание — една от онези нощи, които сякаш са създадени да служат за подслон на нежността; има моменти, в които душата като че се освобождава от тъмната си обвивка, става необикновено чувствителна, а мълчанието — по-изразително от думите. За девойката той ми разказа:

— Тя почна малко да нервничи. Възбудата, разбирате ли… реакция. Изглежда, беше дяволски уморена… пък и всичко останало… И… и… по дяволите… виждате ли, тя се беше привързала към мене… Аз също… не знаех, разбира се… и наум не ми идваше.

При тези думи Джим стана и почна развълнувано да се разхожда назад-напред.

— Аз… аз горещо я обичам. По-силно, отколкото мога да го изразя с думи. Разбира се, това не може да се разкаже. Човек по-иначе се отнася към своите постъпки, когато почне да разбира, когато всеки ден му дават да разбере, че неговият живот е нужен — абсолютно нужен — на друг човек. Мога да почувствувам това. Колко странно! Но, помислете, какъв беше нейният живот! Безкрайно ужасен, нали? И аз я намерих тук просто така — сякаш бях излязъл на разходка и ненадейно бях срещнал човек, който потъва в усамотено, тъмно място. О, боже! Не биваше да се бавя. И тя ми се довери… Мисля, че заслужавам това доверие.

Трябва да кажа, че Джуъл малко преди това ни бе оставила сами. Джим се удари в гърдите.

— Да! Чувствувам и вярвам, че съм достоен да приема своето щастие.

Той притежаваше способността да намира особен смисъл във всичко, което се случваше с него. Така гледаше този момък на любовта си; тя беше идилична, малко тържествена и същевременно искрена, защото той вярваше с непоколебима сериозност на младостта. След известно време при друг такъв повод Джим ми каза: