„Да го спаси за славата божия — както се изрази веднъж някакъв скитник с хитри очи, — за да покаже там, на небето, как изглежда един капитан от търговския флот на Западния Пасифик.“

И същият този Браун бе избягал с умиращата жена и проливал сълзи над трупа й.

— Държа се като голямо бебе — неуморно разправяше на всеки тогавашният му помощник. — Да ме набият до смърт хилавите канаки, ако разбирам каква беше тази работа. Знаете ли, господа, когато той я докара на борда, тя бе така зле, че вече не го познаваше; лежи по гръб в каютата му и се кокори в гредите; а очите й тъй страшно блестяха! После умря. Изглежда, от някаква лоша треска…

Спомних си всички тези приказки за него, когато той изтриваше с посиняла ръка сплъстената си брада и ми разказваше, сгърчен в зловонното си легло, как опипвал, опипвал и най-сетне напипал уязвимото местенце на този проклет, безупречно чист и недосегаем човек. Призна ми, че не бивало да го заплашва, но му се открил прекият път към душата на Джим — към душата, „която не струвала и два пенса“, — откривала се възможност „да я обърне наопаки и да я изтръска“.

Мисля, че той можеше да гледа само към този път. Вероятно онова, което видял, го озадачило, тъй като неведнъж прекъсна разказа си с възклицания:

— Едва не ми се изплъзна. Не можех да го разбера. Какъв беше той?

И като ме погледна диво, отново започна да разказва, тържествуващ и насмешлив. Сега този разговор на двама души, разделени от рекичка, ми се струва най-странният двубой, който хладнокръвно е наблюдавала Съдбата, знаейки за неговия изход. Не, той не обърнал наопаки душата на Джим, но съм уверен, че на духа, непонятен за Браун, било съдено да опита всичката горчилка на такова състезание. Пратениците на света, от който Джим се отказал, го преследвали в изгнанието му — белите хора от „външния свят“, където той не се смятал за достоен да живее. Всичко го сполетяло — заплахата, разтърсването, опасността за неговата работа. Мисля, че именно това тъжно чувство — полузлобно, полупокорно, което оцветявало малкото думи, произнесени от Джим тогава — озадачило Браун и му попречило да разгадае този човек. Някои велики хора дължат могъществото си най-вече на умението да откриват в онези, които са избрали за свое оръдие, тъкмо тези качества, които могат да способствуват за техните цели; и Браун, сякаш всъщност наистина бил велик, притежавал дяволската способност да открива най-уязвимото място на своите жертви.

Браун ми призна, че Джим не бил от хората, които можеш да умилостивиш с раболепност, и в съответствие с това се помъчил да се престори на човек, който, без да изпада в униние, понася неуспехите, хулите и катастрофите. Да се пренасят контрабандно пушки, не е кой знае какво престъпление! — заявил той на Джим. Що се отнася до пристигането му в Патусан, кой би могъл да твърди, че е пристигнал там не за милостиня? Проклетото население открило по него стрелба от двата бряга, преди да се потруди да се осведоми какви са тези хора. На това той дръзко наблягаше, когато всъщност само енергичното изказване на Даин Варис предотвратило най-големите бедствия; защото Браун ми заяви, че като видял такова голямо селище, той веднага решил да открие стрелба в двете посоки веднага щом слезе на брега — да убива всяко живо същество, което му се мерне пред очите, за да изплаши по такъв начин жителите. Неравенството на силите било толкова голямо, че това било единственото средство да се постигне целта — както ми доказваше бандитът между пристъпите на кашлица. Но не го доверил на Джим. Що се отнася до глада и лишенията, които изтърпели, те били очевидни — достатъчно било да се погледне неговата шайка.

Браун остро изсвирил и всичките му хора се построили в една редица върху дърветата, за да може да ги види Джим. А убийството на този човек… е какво, убили го… но нима не било война, кървава война, война из засада? А убийството било добре извършено: куршумът го уцелил в гърдите, не като онзи нещастник от шайката, който сега лежи на дъното на рекичката. Шест часа го слушали как умирал с куршумите в корема. Във всеки случай това било живот за живот…

Тези думи били изречени с уморен и предизвикателен вид, сякаш един човек, вечно пришпорван от неуспехи, престанал да се безпокои къде ще избяга. Браун попитал Джим с някаква безразсъдна откровеност дали той, Джим, не разбира, че щом се е дошло до това някой да „спаси живота си в такива трудни условия, все едно е колко още хора ще загинат — трима, трийсет или триста“. Сякаш някакъв зъл дух му нашепвал тези думи!

— Аз го накарах да се намръщи — похвали се Браун. — И скоро той престана да се преструва на праведник. Стои — и няма какво да каже… мрачен като буреносен облак… и гледа — не мене, а в земята.

Попитал Джим дали през целия си живот не е извършил поне една осъдителна постъпка. Или тъкмо затова се отнася така сурово към човека, който е готов да използува каквото и да е средство, за да се измъкне от капака… и тъй нататък в същия дух. В грубите му думи звучало напомняне за родствената им кръв, за еднаквите изпитания — отвратителен намек за общата вина, за тайния спомен, който свързвал техните души и сърца.

Накрая Браун се проснал на земята и почнал да следи изпод очи врага си. Джим, застанал на другия бряг на рекичката, мислел и се шляпал по крака с малкия камшик. Най-близките къщи изглеждали неми, сякаш чума била унищожила в тях всеки дъх на живот; но много невидими очи гледали оттам двамата бели, отделени от рекичката, от бялата лодка в плитчината и от трупа на третия човек, наполовина потънал в тинята. По реката отново се движели с канута, защото Патусан възвърнал вярата си в устойчивостта на земните институции, щом се върнал белият господар. Десният бряг, платформите на къщите, саловете, навързани покрай двата бряга, дори покривите на баните били осеяни с хора и онези, които се намирали твърде далеч, за да чуват и виждат, напрягали очи, мъчейки се да разгледат малкия хълм зад крепостта на раджата. Над широкия неправилен кръг на горите, на две места, прорязан от блестящата ивица на реката, царяла тишина.

— Обещавате ли да напуснете крайбрежието? — попитал Джим.

Браун вдигнал и отпуснал ръка, с което се отричал от всичко — приемал неизбежното.

— И ще предадете оръжието си? — продължавал Джим.

Браун приседнал и гневно го погледнал.

— Да предадем оръжието си? Не, докато вие не го вземете от нашите вкочанясали ръце. Мислите, че съм се побъркал от страх? О, не! Това оръжие и тези дрипи на гърба ми са всичкото, каквото имам, като не смятам още няколко оръдия на борда; искам да продам всичко в Мадагаскар, стига само да успея да се добера дотам, като прося милостиня от всеки срещнат кораб.

Джим нищо не отвърнал на тези думи. Накрая, като захвърлил камшика, който държал в ръката си, той изрекъл, сякаш говорел сам със себе си:

— Не знам дали това е в моята власт…

— Не знаете? А искате незабавно да ви предам оръжието! Не е лошо! — извикал Браун. — Да предположим, че те ви кажат така, а с мене постъпят инак.

Той явно се успокоил.

— Мисля, че вие имате власт — иначе защо трябва да водим този разговор? — продължил той. — Защо сте дошли тук? Да си убивате времето?

— Добре — казал Джим внезапно след дълго мълчание, като вдигнал глава. — Ще получите възможност да се махнете или да се сражавате.

Той се обърнал на токовете си и си тръгнал.

Браун тутакси скочил на крака, но не се упътил обратно, докато Джим не се изгубил зад първите къщи. Повече не го видял. Като се изкачвал по хълма, срещнал Корнелиус, който, сгушил глава в раменете си, слизал по склона. Спрял се пред Браун.

— Защо не го убихте? — попитал той с кисел, недоволен тон.

— Защото мога да направя нещо по-добро — отвърнал Браун с усмивка.

— Никога, никога — енергично възразил Корнелиус. — Живея тук от много години.

Браун с любопитство го погледнал. Многолик бил животът на това селище, което въстанало срещу него; много неща той съвсем не можел да си изясни. Корнелиус с угнетен вид минал покрай него, на път към реката. Той напускал новите си приятели; с мрачно упорство приемал неблагоприятния ход на събитията и малката му, жълта физиономия изглеждала още по-сбръчкана. Докато слизал от хълма, той крадешком се озърнал, а натрапчивата идея не го напускала.