По-нататък събитията се развиват бързо, без задръжки, изтръгвайки се от човешките сърца като поток от тъмните земни недра, а Джим го виждаше такъв, какъвто го е видял Тамб Итам. Очите на девойката също го следели, но нейният живот бил твърде тясно свързан с неговия: на прозорливостта й пречела нейната страст, изумлението, гневът и преди всичко страхът и любовта, която не познавала прошка. Що се отнася до верния слуга, който не разбирал, както всички останали, своя господар, тук трябва да се съобразяваме само с неговата преданост, толкова силна, че дори изумлението отстъпва място на някакво тъжно възприятие за тайнствения неуспех. Той вижда само една фигура и в цялата тази суматоха не забравя задължението си да пази, да се подчинява, да се грижи.

Неговият господар се върнал след разговора с белия човек и бавно се упътил към оградата на улицата. Всички се радвали на завръщането му, тъй като се бояли не само че може да го убият, но и от това, което ще се случи след убийството. Джим влязъл в една от къщите, където се бил оттеглил старият Дорамин, и дълго останал насаме с вожда на бугите. Несъмнено той обсъждал с него какво да се предприеме по-нататък, но никой не присъствувал на този разговор. Само Тамб Итам, който гледал да стои колкото може по-близо до вратата, чул как господарят му казал:

— Да. Ще известя на народа, че такава е моята воля; но с тебе, Дорамин, аз говорих по-рано, отколкото с всички останали, и говорих насаме, затова ти знаеш сърцето ми толкова добре, както аз знам най-голямото желание на твоето сърце. И знаеш, че мисля само за благото на народа.

После господарят му, като отметнал завесата на вратата, излязъл и той — Тамб Итам — зърнал бегло стария Дорамин, седнал в креслото; ръцете му лежали на коленете, очите гледали в земята. Сетне последвал господаря си до форта, където били извикани на съвещание всички старейшини на бугите и представителите на Патусан. Самият Тамб Итам смятал, че ще има бой.

— Трябваше само да се превземе още един хълм! — със съжаление възкликна той.

Обаче в града мнозина се надявали, че алчните пришълци ще бъдат принудени да си вървят, като видят толкова смелчаци, готови за бой. Щяло да бъде добре да си отидат. Тъй като за пристигането на Джим населението било известено още преди съмване с топовния изстрел на форта и с биенето на големия барабан, страхът, надвиснал над Патусан, се разпръснал, както се разбива вълната в скала и оставя кипяща пяна от възбуда, любопитство и безкрайно съзерцание. За нуждите на отбраната половината жители били изселени от къщите; те се разположили на улицата, по левия бряг на реката, тълпели се около форта и всеки миг очаквали напуснатите от тях жилища на другия бряг да бъдат обхванати от пламъци. Всички искали по-скоро да свършат с тази работа. Благодарение на грижите на Джуъл бежанците получавали храна. Никой не знаел как ще постъпи белият човек. Някой казал, че сега положението е по-лошо, отколкото по време на войната с шериф Али. Тогава много хора останали равнодушни, а сега всеки имало какво да изгуби. Канутата, които се плъзгали нагоре и надолу по реката между двете части на селището, били наблюдавани от всички с интерес.

Две военни лодки на бугите стояли на котва в средата на течението, за да защищават реката; нишка дим се издигала над носа на всяка лодка. Хората в тях варели ориз за обед, когато Джим след разговорите си с Браун и Дорамин преминал през реката и влязъл през вратите на своя форт. Народът се струпал около него така, че той едва могъл да си пробие път до дома. Те не го видели преди това, защото, като се върнал през нощта, Джим само разменил няколко думи с девойката, която отишла да го посрещне на пристана, а после веднага тръгнал за другия бряг, за да се присъедини към вождовете и воините. Народът викал след него приветствия. Някаква старица предизвикала смях: като си пробила грубо път напред, тя сърдито му рекла да гледа двамата й синове, които се намирали при хората на Дорамин, да не пострадат от ръцете на разбойниците. Стоящите наблизо се опитали да я отблъснат настрана, но тя все се изтръгвала и викала:

— Пуснете ме! Какво е това, мюсюлмани? Този смях е неприличен. Нима онези не са жестоки, кръвожадни разбойници, които живеят от убийства?

— Оставете я на мира — казал Джим; а когато всички притихнали, бавно изрекъл: — Всички ще останат невредими.

И влязъл в дома си, преди да стихнат въздишката и силният, одобрителен шепот.

Несъмнено той твърдо решил да открие на Браун свободен път до морето. Неговата съдба, въставайки, се разпореждала с него. За пръв път се налагало той да утвърждава волята си въпреки откритата опозиция.

— Всички говориха много и отначало моят господар мълчеше — каза Тамб Итам. — Мръкна се и тогава аз запалих свещите на дългата маса. Старейшините насядаха от двете страни, а господарката остана отдясно на моя господар.

Когато Джим почнал да говори, необичайните трудности като че още повече затвърдили решението му. Белите хора чакат сега на хълма отговора му. Техният вожд говорил с него на езика на родния му народ и изяснил много въпроси, които е трудно да се изяснят на какъвто и да е друг език. Те са заблудени хора: страданието ги е заслепило и са престанали да виждат разликата между добро и зло. Вярно, че няколко души са вече убити от тях — но защо да се дават още жертви? Той обявил на слушателите си, представители на народа, че тяхното благополучие е и негово благополучие, техните загуби са и негови загуби, тяхната скръб е и негова скръб. Огледал сериозните, съсредоточени лица и ги помолил да си спомнят как са се сражавали и работили рамо до рамо с него. Те познават неговата храброст… Тук някакъв шепот го прекъснал… Знаят, че никога не ги е лъгал. Много години били живели заедно. Той обича тази страна и този народ с голяма любов. Готов е да заплати с живота си, ако ги постигне беда, когато разрешат на брадатите бели мъже да са оттеглят. Това са зли хора, но и съдбата им е била зла. Нима той им е давал някога лош съвет? Нима думите му са донасяли страдания на народа? — попитал Джим. Вярва, че най-доброто от всичко е да пуснат тези бели и техните привърженици, без да им отнемат живота. Това не е голям подарък.

— Аз — този, когото вие изпитахте и признахте за честен — моля да ги пуснете.

Той се обърнал към Дорамин. Старият накхода не се помръднал.

— Тогава — казал Джим — извикай Даин Варис, своя син, моя приятел, тъй като в тази работа аз няма да бъда вожд.

Тамб Итам, застанал зад стола на Джим, бил като поразен от гръм. Това изказване предизвикало смайване.

— Да ги пуснем да си вървят — това е моят съвет, а аз никога не съм ви мамил — настоял Джим.

Настъпило мълчание. Откъм тъмния двор се чул глух шепот, стъпки на много хора. Дорамин вдигнал тежката си глава и казал, че не бива да се чете в сърцата, както не бива да се докосва с ръка небето, но… се съгласил. Останалите, един след друг, изказали своето мнение: „Така е по-добре…“, „Нека си вървят…“ и тъй нататък. Мнозина — те били най-много — просто казали, че вярват на туан Джим.

В тази проста форма на подчинение на неговата воля е съсредоточено всичко — тяхната вяра, неговата честност и изявата на тази вярност, която го правела дори в собствените му очи равен с непогрешимите хора, които никога не излизат от строя. Думите на Щайн — „Романтик! Романтик!“ — звучали над пространствата, които вече никога не ще го върнат на света, равнодушен към неговото падение и неговите добродетели — няма да върнат и тази страстна и здрава привързаност, която му отказва възможността да пролива сълзи, зашеметена от голяма скръб и вечна разлъка. От момента, в който пълната истинност на тригодишния му живот сред тях като лъчезарен ден разпръсва тъмата на невежеството, страха и човешкия гняв, той престава да ми се струва такъв, какъвто го видях за последен път — бяло петънце, събрало в себе си всичката слаба светлина, разляла се по мрачния бряг и потъмнялото море. Не, виждам го по-голям и по-достоен за съжаление в самотата на душата му; дори тя за девойката, която го обичала най-много от всички, била жестока и неразрешима загадка.