— Бедата е там — мрачно забеляза Джим, — че в продължение на много поколения тези клети рибари са се смятали за лични роби на раджата… Старият мошеник никак не може да разбере, че…

Той замълча.

— Че вие сте променили всичко това — подсказах му аз.

— Да. Промених го — избъбри Джим унило.

— Използували сте представилия ви се благоприятен случай — продължих.

— Използувал ли? — отвърна той. — Може би. Мисля, че е така. Да. Аз отново придобих увереност в себе си… добро име… и все пак понякога ми се иска… Не! Ще се държа за това, което имам. Не мога да се надявам на нищо повече.

Джим махна с ръка към морето.

— Не там, във всеки случай.

Той тропна с крак в пясъка.

— Ето моята граница, тъй като на по-малко не съм съгласен.

Продължавахме да крачим по брега.

— Да, аз промених всичко това — каза младежът, като погледна с крайчеца на окото двамата търпеливи рибари. — Но помъчете се да си представите какво би станало, ако аз си отидех. Можете, нали? Същински ад. Не! Утре ще ида при онзи стар глупак Тунку Аланг и ще рискувам да опитам пак кафето му. Ще вдигна шум заради тези проклети костенурчени яйца. Не, не мога да кажа „стига толкоз“. Трябва да вървя напред — да вървя, преследвайки целта си, защото чувствувам, че нищо не може да ме уязви. Трябва да се уповавам на тяхната вяра в мене, за да се чувствувам в безопасност, и… и…

Джим търсеше необходимата дума, търсеше я едва ли не върху вълните на морето.

— … и да запази връзката ми с онези…

Той изведнъж понижи глас до шепот.

— … с онези, които може би никога вече не ще видя. С… с вас например.

Бях дълбоко посрамен от думите му.

— За бога — казах аз, — не ме превъзнасяйте, драги мой; помислете за себе си.

Изпитах благодарност, любов към този изгнаник, който ме бе отделил, бе ми запазил място сред избраните от него люде. Всъщност с твърде малко неща можех да се похваля. Отвърнах от Джим пламналото си лице; под ниското слънце, потъмняло и малиновочервено, което пламтеше като въглен, измъкнат от някой огън, се простираше необятното море, замряло в очакване кога ще го докосне огненото кълбо. На два пъти Джим се опита да заговори, но млъкваше; накрая, сякаш намерил вече формулата, заяви спокойно, с тих глас:

— Ще остана верен. Ще остана верен — повтори той, без да ме гледа. Очите му за пръв път се зареяха по морската равнина, която от синя стана тъмнопурпурна в пламъците на залеза. Да, той беше романтик, романтик. Спомних си думите на Щайн:

„… да се потопи в разрушителната стихия!… Да следва своята мечта, да върви подир нея… и така докрай — usque ad tinem.“

Той беше романтик и заслужаваше доверие. Кой знае какви образи, видения, лица, каква прошка виждаше той в пожара на залеза!… Малката лодка, като се отдели от шхуната, почна бавно да се приближава към пясъчния бряг, за да ме вземе; равномерно се вдигаха и спускаха веслата.

— А при това съществува и Джуъл — каза Джим, нарушавайки великото мълчание на земята, небето и морето, което така дълбоко бе завладяло мислите ми, че гласът на момъка ме накара да трепна. — Съществува Джуъл.

— Да — прошепнах аз.

— Не е нужно да ви казвам какво е тя за мене — продължи той. — Вие видяхте. След време и тя ще разбере…

— Надявам се — прекъснах го аз.

— Тя също ми има доверие — изрече момъкът, а после със съвсем друг тон добави: — Интересно кога ли ще се видим пак.

— Никога, ако не заминете оттук — отговорих, избягвайки погледа му. Той като че не се учуди; един миг стоя неподвижно.

— Тогава сбогом — рече той след малка пауза. — Може би така е по-добре.

Стиснахме си ръце и аз се упътих към лодката, която чакаше, допряла нос до брега. Шхуната с грог и кливер, обърнати към вятъра, се полюшваше върху пурпурното море; платната й бяха обагрени бледорозово.

— Ще ходите ли скоро пак в родината? — попита Джим, когато аз прекрачих планшира.

— След година, ако съм жив — рекох.

Долната част на форщевена99 заскърца по пясъка, лодката се плъзна напред, блеснаха и се потопиха във водата мокрите весла. Джим, застанал до края на водата, повиши глас.

— Кажете им… — започна той.

Аз дадох знак на гребците да спрат и зачаках, недоумявайки: на кого да кажа? Слънцето, наполовина потопено във водата, къпеше с лъчите си Джим; в очите му горяха червените отблясъци, докато той мълчаливо ме гледаше.

— Не… нищо — рече момъкът и леко махна с ръка, изпращайки лодката. Не погледнах повече към брега, докато не се качих на борда на шхуната.

Слънцето вече бе залязло. На изток лежеше здрач и брегът, потъмнял, се простираше като мрачна стена от крепостта на нощта. Западният хоризонт гореше със златни и малинови пламъци и в този пожар един голям облак бе застинал, тъмен и неподвижен, като хвърляше аспидночерна сянка върху водата под себе си. Видях Джим, който наблюдаваше от брега как отплава шхуната.

Двамата полуголи рибари станаха прави и приближиха Джим веднага щом заминах. Несъмнено те се оплакваха на белия господар от своя оскъден, жалък живот и несъмнено той слушаше и приемаше жалбата им отзивчиво; защото тя беше частица от неговото щастие — пълно щастие, за което, както той уверяваше, бил напълно достоен. Мисля, че и двамата туземци имаха сполука този ден и не се съмнявах, че тяхната настойчивост също бе достойна за сполуката им. Тъмните им тела се сляха с черния фон и изчезнаха много по-рано от момента, в който изгубих от очи техния защитник. Той беше бял от глава до пети и упорито продължаваше да се вижда; крепостта на нощта се издигаше зад гърба му, морето се простираше пред краката му, благоприятният му случай стоеше до него — все още забулен с покривало. Какво ще кажете? Беше ли той все още забулен? Аз не знам. За мене тази бяла фигура на тихия бряг сякаш стоеше в сърцето на великата тайна. Здрачът бързо се спускаше от небето над главата на Джим, пясъчната ивица в краката му вече бе изчезнала, той сам изглеждаше не по-голям от дете, после стана само петънце — нищожно бяло петънце, което като че привличаше всичката светлина, останала в потъмнялото небе… И изведнъж го изгубих от очи…

С тези думи Марлоу завърши разказа си и слушателите тозчас започнаха да се разотиват, изпращани от разсеяния му, замислен поглед. Мъжете слизаха от верандата по двама или сами, без да губят време, без да изказват никакви забележки, сякаш последният образ от тази незавършена история, самата й незавършеност и тонът на разказвача бяха направили обсъждането излишно и коментарите невъзможни. Всеки като че отнасяше със себе си своето впечатление — отнасяше го като тайна; и само на един човек от всички слушатели бе съдено да узнае последната дума на тази история. Тя достигна до него в родината след повече от две години, изпратена в дебел пакет, адресирана с правия и ъгловат почерк на Марлоу.

Този, който имаше щастието да получи пакета, го отвори и надникна в него; после, като го остави на масата, отиде до прозореца. Стаята му се намираше на най-горния етаж на едно високо здание и той можеше да гледа надалеч през светлите стъкла като през фенера на морски фар. Покривите блестяха; тъмните, начупени гребени се сменяха безкрай като мрачни, неразпенени вълни, а от дълбините на града долиташе хаотичен, нестроен шум. Върховете на черковните камбанарии, многобройни и безредно разхвърляни, се издигаха като фарове сред лабиринт от плитчини без фарватери100, дъждът, който чукаше в прозорците, вече не се различаваше в здрача на зимната вечер; големият часовник на кулата обяви мощно и сурово часа и с остър, вибриращ звук престана да звучи. Човекът спусна тежките завеси.

Светлината на настолната лампа беше спокойна като езеро на завет; килимът заглушаваше стъпките на стопанина; дните на неговите странствувания бяха отминали. Нямаше ги вече безпределните като надежда хоризонти, нямаше го полумрака на тържествените като храм гори, нямаше пламенни търсения на някоя вечно неоткрита страна зад хълма, от другата страна на потока, отвъд вълните… Часът беше отминал! Свършено бе вече! Свършено… Но разтвореният пакет на масата под лампата възвърна звуците, виденията, аромата на миналото — множеството избледнели физиономии, глъчката на тихите гласове, замиращи край бреговете на далечни морета под пламенните и неумолими слънчеви лъчи. Той въздъхна и седна на масата.