Колко време е стоял той неподвижно до люка, очаквайки всеки миг корабът да хлътне под краката му и потокът вода да го удари в гърба и отнесе като тресчица, не зная. Не много дълго — може би две минути. Двама души — той не могъл да ги различи — почнали да разговарят със сънени гласове, някъде се чуло странно шумолене на крака. А над тези слаби звуци била надвиснала онази страшна тишина, която предшествувала катастрофата — тягостното затишие преди фаталния миг. После му хрумнало, че може би ще има време да изтича горе и да пререже всички въжета на скрипците, за да не потънат лодките, когато корабът тръгне към дъното.

На „Патна“ имало дълъг мостик и всички лодки се намирали горе — четири от едната страна и три от другата, най-малките на левия борд, срещу кормилното колело. Джим говореше с безпокойство, страхувайки се, че няма да му повярвам; първата му грижа в онзи момент била лодките да бъдат готови, за да се използуват незабавно. Той знаел дълга си. Ще си позволя да отбележа, че в това отношение се е проявил като добър помощник-капитан.

— Винаги съм смятал, че трябва да бъдеш готов за най-лошото — поясни той, вглеждайки се тревожно в лицето ми.

Одобрих с кимване този здрав принцип и отвърнах очи, защото ми се струваше, че у този човек има нещо, поради което не може да се разчита на него.

Джим се впуснал да тича, коленете му се подгъвали. Препъвал се в крака, прескачал глави. Изведнъж някой отдолу го хванал за куртката, прозвучал край него измъчен глас. Светлината на фенера, който той държал в дясната си ръка, паднала върху мургавото бледо лице, обърнато към него: очите го молели така, както и гласът. Познанията, които имал по този език, позволили на Джим да разбере думата „вода“, изречена няколко пъти с настойчив, умолителен тон — почти с отчаяние. Той се дръпнал, за да се освободи, и почувствувал как ръката обхванала крака му.

— Нещастникът се бе хванал за мене като удавник — изразително рече Джим. — Вода, вода! За каква вода говореше той? Какво му беше известно? Колкото можех по-спокойно, аз му заповядах да ме пусне. Той ме задържаше, времето не чакаше, а и други почнаха да се размърдват. Трябваше ми време — време, за да прережа въжетата на лодките. Сега той държеше ръката ми и чувствувах, че незабавно ще почне да вика. Осени ме мисълта, че това ще бъде достатъчно, за да предизвика паника, и като замахнах със свободната си ръка, го ударих с фенера по лицето. Стъклото иззвънтя, светлината изгасна, но ударът го накара да ме пусне и аз се втурнах да бягам — исках да се добера до лодките… исках на всяка цена. Той скочи върху мен изотзад. Обърнах се към него. Не ме оставяше на мира; опитваше се да вика; едва не го задуших, преди да разбера какво иска. Искаше вода — вода за пиене; те бяха на строга дажба, а с него имало момченце, което съм виждал няколко пъти. Момченцето било болно — искало да пие вода. Бащата, като ме забелязал, когато съм минавал покрай него, поискал малко вода; ето всичко. Намирахме се под мостика, в тъмнината. Той продължаваше да ме държи здраво за китките, невъзможно беше да се отскубна от него. Втурнах се в каютата, грабнах бутилката си с вода и му я тикнах в ръката. Той изчезна. И чак сега разбрах колко много ми се пиеше и на самия мен.

Джим се опря на лакът и закри очите си с ръка.

Почувствувах как по гърба ми полазват тръпки; нещо странно имаше във всичко това. Пръстите на ръката му, която закриваше очите, леко трепереха. Той прекъсна краткото мълчание.

— Такова нещо се случва само веднъж в живота и… Когато най-сетне се добрах до мостика, негодниците освобождаваха от блоковете една от лодките. Лодка! Щом изтичах нагоре по стълбата, някой тежко ме удари по рамото и едва не засегна главата ми. Това не ме спря и старшият механик — по това време бяха го вдигнали от леглото — отново замахна към мен с една от опорите за крака в лодките. Кой знае защо, бях така настроен, че нищо не ми се виждаше чудно. Всичко това ми се виждаше напълно естествено — и ужасно… ужасно. Избягнах удара на нещастния маниак и го вдигнах така, сякаш беше някакво детенце, а той зашепна, докато го държах в ръце:

„Не бива! Не бива! Взех ви за един от тези тъмнокожи…“

Запокитих го настрана, той се плъзна по мостика, препъна се и повали онзи дребния — втория механик. Капитанът, който се суетеше край лодката, се огледа и тръгна към мен, навел глава и ръмжейки като див звяр. Аз не трепнах, сякаш бях от камък. Стоях на мястото си непоклатимо като ей това — и той почука леко с кокалчетата на пръстите си стената до своя стол.

Всичко това като че бях вече видял, чул, преживял цели двайсет пъти. Не се боях от тях. Отдръпнах назад юмрука си, а капитанът се спря, мърморейки:

„Вие ли сте! Помогнете ни. Бързо!“

Това беше всичко, което каза. Бързо! Сякаш някой би могъл да успее.

„Вие искате да направите нещо?“ — попитах аз.

„Да. Да се махнем оттук“ — рече троснато той през рамо.

Изглежда, тогава не разбрах какво имаше предвид. По това време другите двама се бяха вдигнали на крака и се втурнаха към лодката. Те се тъпчеха, пъхтяха, блъскаха, проклинаха лодката, кораба, проклинаха се един друг, проклинаха и мен. Полугласно. Аз не мърдах, мълчах.

Гледах как ще се наклони корабът. Той лежеше съвсем неподвижен, сякаш вдигнат на блокове в някой сух док, но се държеше ей така — Джим протегна ръка и изви надолу пръстите си.

— Ей така — повтори той. — Съвсем ясно видях пред себе си линията на хоризонта над горния край на носовата греда; видях водата там в далечината, черна и блестяща и съвсем неподвижна, като в изкуствено езеро; толкова неподвижно морето никога дотогава не е бивало и аз не можех да понеса това. Виждали ли сте някога кораб, който да плава с наведен нос? Кораб, който не потъва само благодарение на лист старо желязо, твърде ръждиво, за да може да го крепи върху водата? Виждали ли сте? О, да, да го крепи! Аз помислих за това — помислих абсолютно за всичко; но можете ли да укрепите за пет минути една преграда… или може би за петдесет минути? Откъде можех да намеря хора, които биха се съгласили да се спуснат там долу? А дървото… дървото! Щеше ли да ви стигне мъжество да ударите поне веднъж с чука, ако видехте тази преграда? Не говорете, че бихте направили това — вие не сте я видели, никой не би го направил. Дявол да го вземе! За да направиш такова нещо, трябва да вярваш, че има поне един шанс на хиляда, макар и да е съвсем невероятен; а вие не бихте повярвали. Никой не би повярвал. Вие мислите, че съм жалка твар, защото стоях там, без да върша нещо, но какво бихте направили вие? Какво? Не можете да кажете, никой не може. Трябва да имаш време, за да се огледаш. Какво според вас трябваше да извърша? Какъв смисъл имаше да изплаша до смърт всички тези хора, които не можех да спася сам с двете си ръце — които нищо не можеше да спаси? Чуйте! Това е толкова вярно, колкото е вярно, че седя тук пред вас…

След всяка фраза той бързо поемаше дъх и ме стрелваше с очи, сякаш в болката си не преставаше да следи как реагирам аз. Не към мен се обръщаше той, а само разговаряше в мое присъствие, водеше спор с някакво невидимо лице, враждебен и неразделен спътник в живота му — двойник на душата му. Това беше следствие, което не съдиите трябваше да водят! Това беше деликатен и важен спор за истинската същност на живота и присъствието на съдиите беше излишно. Джим се нуждаеше от съюзник, помощник, съучастник. Почувствувах на какъв риск се подлагам: той можеше да ме заобиколи, да ме заслепи, да ме измами, да ме заплаши, за да изиграя определена роля в един спор, в който никакво решение не е възможно, ако искаш да бъдеш честен към всички призраци — като към почтени лица, имащи своите права, както и към онези, заслужаващи позор, които предявяват своите искания. Не мога да ви обясня, тъй като не бях го видял и само слушах думите му от трето лице — не мога да обясня смущението на своите чувства. Изглежда, принуждаваха ме да разбера неразбираемото и не зная с какво да сравня неловкостта на такова усещане.