— Седяха на кърмата рамо до рамо — капитанът в средата — и пулеха в мен очи като три мръсни кукумявки — заговори той с омраза, пропита в тези обикновени думи като капка силна отрова, разтворена в чаша вода; но моите мисли не можеха да се откъснат от изгрева на слънцето. Аз виждах под прозрачния купол на небето четиримата души, обкръжени от пустинята на морето, виждах самотното слънце, равнодушно към тези живи точки, то се издигаше по чистия небесен свод, сякаш искаше отвисоко да погледне своето великолепие, отразено в неподвижните води на океана.

— Извикаха името ми от кърмата — каза Джим, — като че ли бяхме приятели. Аз ги чух. Молеха ме да се вразумя и да хвърля „проклетата върлина“. Защо да се държа така? Никакво зло не ми били причинили. Никакво зло… Никакво зло!

Лицето му почервеня, сякаш той не можеше да изпусне въздуха, изпълнил белите му дробове.

— Никакво зло! — извика той. — Предоставям на вас да прецените. Вие можете да разберете. Не е ли така? Разбирате, нали? Никакво зло? О, боже! Та нима е възможно да се причини по-голямо зло? Да, прекрасно знаех — бях скочил в лодката. Разбира се. Бях скочил! Казах ви го. Но чуйте — нима някой можеше да устои пред тях? Това беше дело на техните ръце, все едно че те ме бяха закачили с кука и смъкнали при тях. Нима не разбирате? Чуйте! Трябва да го разберете. Отговорете направо!

Джим смутено впи поглед в очите ми, питаше, молеше, искаше, умоляваше. Не бях в състояние да се въздържа и прошепнах:

— Вие сте се подложили на тежко изпитание.

— Твърде тежко… Това беше несправедливо — бързо поде той. — Нямах никакъв шанс… с такава банда. А сега те се държаха приятелски — о, страшно приятелски! Другари, хора от един и същ кораб. И в една и съща лодка. Трябва да се примириш. Никакво зло не ми желаели, никак не ги интересувал Джордж. Той в последния миг затичал за нещо към каютата си и го сполетяла бедата. Бил истински глупак. Много жалко, разбира се…

Те ме гледаха; устните им се движеха; кимаха ми от другия край на лодката — и тримата; кимаха — на мен. А защо не? Нима не бях скочил при тях? Нищо не казах. Няма думи за онова, което исках да кажа. Ако тогава бях разтворил устни, просто щях да завия като звяр. Питах се — кога най-сетне ще се събудя? Те настойчиво ме викаха на кърмата да изслушаме спокойно какво ще каже капитанът. Бяхме сигурни, че ще ни приберат до вечерта; плавахме по пътя на всички кораби за канала38, на северозапад се виждаше вече дим.

Бях страшно потресен, когато видях това съвсем бледо облаче, тази ниско проточила се ивица кафява мъглица там, където се сливат морето и небето. Извиках им, че мога да слушам и от моето място. Капитанът почна да псува с хриплив като на гарван глас. Той нямал намерение да вика с цяло гърло за мое удобство.

„Боиш се, че ще те чуят на брега ли?“ — попитах.

Той ме погледна свирепо, сякаш искаше да ме разкъса на парчета. Старши механикът го посъветва да отстъпи. Каза, че в главата ми още не всичко е в ред. Тогава капитанът се изправи на кърмата като дебела колона от месо и почна да говори… да говори…

Джим се замисли.

— Е? — попитах аз.

— Не ме интересуваше каква история ще измислят! — смело възкликна той. — Можеха да измислят всичко, каквото си рекат. Това засягаше само тях. Нали аз знаех истината. Никаква тяхна измислица, на която биха повярвали другите, не можеше да измени нещо за мен. Не пречех на словоизлиянията на капитана. Той говореше, убеждаваше, пак говореше. Изведнъж почувствувах, че краката ми отмаляват. Бях болен, уморен — смъртно уморен. Хвърлих румпела, обърнах им гръб и седнах на предната пейка.

Стигаше ми толкова. Те ми извикаха, за да научат дали съм разбрал. Питаха — нима не е правдива цялата тази история? Честна дума, тя беше правдива от тяхна гледна точка. Аз не извърнах глава. Чувах как си говореха:

„Глупавото магаре не иска да отговори.“

„О, той прекрасно разбира всичко.“

„Оставете го на мира; ще дойде на себе си.“

„Какво може да направи?“

Какво можех да направя? Нима не седяхме в една лодка? Мъчех се нищо да не слушам. Димът от север изчезна. Имаше плътно затишие в морето. Те се напиха с вода от една бъчвичка; аз също пих. После почнаха да се занимават с платното, обтягайки го над планшира. Попитаха ме няма ли аз да поема засега вахтата. Пъхнаха се под навеса, скриха се от очите ми — слава богу! Бях изморен, изтощен докрай, сякаш не бях спал, откак съм се родил. Слънцето блестеше така, че не можех да гледам водата. От време на време някой от тях изпълзяваше навън, изправяше се в цял ръст, за да се огледа настрани, и отново се пъхваше под платното. Скоро оттам се зачу хъркане. Някой бе успял да заспи. Аз не можех. Навсякъде имаше светлина, много светлина и лодката като че ли си пробиваше път през нея. От време на време с изумление откривах, че седя на пейката…

Джим почна да се разхожда с отмерени крачки назад-напред край стола ми; той замислено бе навел глава, пъхнал лявата ръка в джоба на панталоните си, а дясната вдигаше на дълги интервали, сякаш отстраняваше някой невидим натрапник от пътя си.

— Може би мислите, че съм се побъркал — пак заговори той, като измени гласа си. — Не е чудно… ако си спомняте, бях си изгубил фуражката. По своя път от изток към запад слънцето се издигаше все по-високо над голата ми глава, но вероятно в този ден нищо не можеше да ми причини зло. Слънцето не можеше да ме лиши от разсъдък… — Джим сякаш отстрани с дясната ръка мисълта за безумието си. — Нито пък можеше да ме убие… — Отново ръката му отмахна сянката. — Този изход ми оставаше.

— Наистина ли? — рекох аз, неимоверно учуден от такъв обрат; погледнах го с чувство, каквото несъмнено бих изпитал, ако той, след като се завърти на токовете си, ми се представеше със съвсем друго лице.

— Не заболях от възпаление на мозъка, нито паднах мъртъв — продължи Джим. — Не ме тревожеше слънцето над главата ми. Размишлявах също тъй хладнокръвно, както ако седях на сянка. Онова тлъсто животно — капитанът — подаде изпод платното огромната си стригана глава и впи в мене рибешките си очи.

„Donnerweter!39 Ще умреш!“ — изръмжа той и като костенурка запълзя обратно. Аз го видях. Чух го. Той не попречи на разсъжденията ми. Защото в тази минута си мислех, че няма да умра.

Мимоходом Джим ми хвърли внимателен поглед, опитвайки се да отгатне моята реакция.

— Искате да кажете, че сте мислили за това, дали ще умрете или не? — попитах аз, като се мъчех да говоря безстрастно. Той кимна и продължи да крачи.

— Да, дотам стигна работата, докато седях така самичък — каза той.

Джим направи още няколко крачки, а после се обърна, сякаш дойде до края на въображаема клетка; сега и двете му ръце бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Той се спря внезапно пред стола ми и погледна надолу към мене.

— Не вярвате ли на това? — запита той с напрегнато любопитство.

Не можех да не заявя тържествено готовността си да вярвам на всичко, което би счел за нужно да ми съобщи.

Джим ме изслуша, навел глава встрани, и аз още веднъж видях проблясъка на светлина през мъглата, в която той се движеше и съществуваше. Свещта, която гореше мъжделиво, пращеше в стъкления сенник и беше единственият източник на светлина, който ми позволяваше да виждам Джим. Зад гърба му бяха тъмната нощ и ярките звезди; техният далечен блясък отвеждаше погледа в още по-гъстата тъмнина, обаче някакво тайнствено проблясване, изглежда, освети за мене момчешката му глава, сякаш в този момент младостта му за секунда блесна и угасна.

— Вие сте ужасно добър, че ме слушате така — каза той. — Става ми по-леко. Не знаете какво означава това за мен. Не знаете…

Изглежда, не му достигаха думи. Това се мярна ясно в главата ми. Той беше един от онези юноши, които ви е приятно да виждате край себе си; такъв ви се иска да си представите самия себе си в младостта; неговата външност е достатъчна да пробуди онези илюзии, които сте считали за забравени, за угаснали, за студени, но близостта на чуждия пламък ги оживява. Те затрептяват някъде дълбоко-дълбоко, дават светлина… топлина… Да, тогава го видях за миг… и това не беше за последен път.