— Той каза, че за нищо не е мислел.

Другият имаше търпеливи, мигащи очи, а прошарените му кичури коса бяха привързани със синя памучна носна кърпа, избеляла от много пране, лицето му беше слабо, с хлътнали бузи; кафявата му кожа поради мрежата от бръчки изглеждаше още по-тъмна. Той обясняваше, че подозирал някаква беда, сполетяла кораба, но не получил никакви нареждания; не помни да са му давали някакво нареждане: защо тогава да напуска кормилото? Отговаряйки на следващите въпроси, той едва помръдна слабите си рамене и заяви, че тогава и наум не му минавало белите да се готвят да напуснат кораба, изплашени от смъртта. И сега не вярва в това. Би могло да има някакви тайни причини. Той дълбокомислено закима със старата си глава. Аха! Тайни причини. Малаецът беше човек с голям опит и желаеше този бял туан да разбере — тук той се обърна към Брайърли, който не вдигна глава, — да разбере, че е придобил големи знания, докато е бил на служба при белите хора: много години е служил в морето. И изведнъж, разтреперан от възбуда, изля върху нас — омагьосаните слушатели — поток от странно звучащи имена: това бяха имена на отдавна умрели капитани, названия на забравени местни кораби — звуци, познати и изкривени, сякаш ръката на нямото време ги бе търкала в продължение на векове. Накрая го прекъснаха. Възцари се мълчание в залата — мълчание, което продължи най-малко минута и премина неусетно в нисък шепот. Този епизод бе сензацията на втория ден от следствието и направи впечатление на всички присъствуващи, на всички освен на Джим, който седеше мрачно на края на първата скамейка и дори не вдигна глава, за да погледне този необикновен и пагубен свидетел, излагащ някаква тайнствена теория за защита.

И тъй, двамата ласкари останали при кормилото на кораба с повредено управление; тук щяла да ги настигне смъртта, ако им е било съдено така. Белите не ги удостоили нито с един поглед — може би забравили за тяхното съществуване. Във всеки случай Джим не си спомнил за тях. Той нищо не могъл да направи сега, когато бил сам, а и нямало какво да направи: оставало само да потъне заедно с кораба. Не си струвало да се вдига за това суматоха. Нали? Чакал, изправен мълчаливо — подкрепяла го вярата в героичното благоразумие.

Старши механикът предпазливо притичал през мостика и дръпнал Джим за ръкава.

„Помогнете им! Идете да помогнете, за бога!“

После на пръсти затичал към лодката, но веднага се върнал и отново сграбчил ръкава му, молейки и в същото време проклинайки.

— Изглежда, той беше готов да ми целува ръцете — каза безпощадно Джим, — а след миг зашепна с пяна на устата: „Ако имах време, с удоволствие бих ви разбил черепа.“

Отблъснах го. Изведнъж той ме хвана за гърлото. Да го вземе дяволът! Ударих го. Ударих го, без да гледам. Тогава той изхълца и ми се помоли:

„Не искаш ли да спасиш и самия себе си, проклет страхливецо!“

Страхливец! Той ме нарече проклет страхливец. Ха, ха, ха! Нарече ме… ха, ха, ха!

Джим се бе облегнал на стола и цял се тресеше от смях. Никога не бях чувал такъв горчив смях. Той се спусна като зловеща мъгла над всичките весели разговори за магарета, пирамиди, пазари… Гласовете на хората, които разговаряха в дългия, слабо осветен коридор, стихнаха, бледите петна — лицата им — едновременно се обърнаха към нас, настъпи такова дълбоко мълчание, че звънът на една чаена лъжичка, паднала на мозаечния под на верандата, прозвуча като тъничък сребрист писък.

— Не бива да се смеете така в присъствието на всички тези хора — упрекнах го аз. — Не е хубаво спрямо тях.

Той като че ли не ме слушаше, но след малко вдигна очи и загледан втренчено покрай мен, сякаш се взираше в някакво страшно видение, измърмори нехайно:

— О, ще си помислят, че съм пиян.

После прие вид, като че ли никога повече няма да произнесе нито дума. Но не се безпокойте! Той вече не можеше да спре, както не можеше да спре живота с едно-единствено напрягане на волята си.

— Казах си мислено: „Потъвай, проклет кораб! Потъвай!“

С тези думи той продължи разказа си. Искал всичко да свърши. Останал съвсем сам и проклинайки, се обръщал в същото време към кораба — доколкото можех да съдя, наслаждавал се е на привилегията да бъде свидетел на жалка комедия. Онези все още се мъчели с болта. Капитанът дал нареждане:

„Пъхнете се отдолу и се помъчете да го повдигнете.“

Естествено, останалите се противели. Разбирате — да лежиш, проснал се под кила на лодката, не е приятно положение, ако корабът в този миг внезапно почне да потъва.

„Защо не опитате вие — най-силният от нас“ — захленчил дребният механик.

„Проклятие! Твърде съм дебел!“ — отчаяно избъбрил капитанът.

Картината била толкова забавна, че и ангелите можели да заплачат. Един миг онези стояли в бездействие, но изведнъж старшият механик дотичал отново при Джим:

„Помогнете, човече! Ума ли си изгубихте! Та това е единственият шанс за спасение! Помогнете! Погледнете, погледнете там!“

Най-сетне Джим погледнал към кърмата, където му сочел механикът с настойчивостта на побъркан. Той видял един мълчалив чер облак, който вече бил покрил една трета от небето. Знаете как избухват такива шквалове36 през това време на годината. Отначало виждате само как потъмнява хоризонтът — и нищо повече. После се появява облак, плътен като стена. Правият край на облака, опасан със слаби белезникави отблясъци, почва да настъпва от югозапад, като поглъща едно съзвездие след друго; сянката му почва да плува над водата и морето и небето се обвиват в дълбок мрак. И всичко е тихо. Нито гръм, нито вятър, нито звук, нито блясък на мълния. После в мрака на вселената се появява сиво-синя арка; минават една-две вълни — струва ти се, че мракът се повдига върху вълните — и изведнъж налитат вятър и дъжд, почват да удрят с такава сила, сякаш са се промушили през някаква твърда преграда. Тъкмо такъв облак се появил тогава незабелязано за тях. Когато го видели, те направили съвсем правилен извод: ако при пълно затишие корабът има известни шансове да се задържи още няколко минути върху водата, то и най-малкото вълнение тутакси ще го изпрати на дъното. Първата среща с вълната, която предхожда шквала, ще бъде и последната; корабът ще се гмурне и ще се спуска все по-ниско и по-ниско, до самото дъно.

Ето с какво се обясняват новите конвулсии на страх, новите гърчове, с които четиримата изразявали животинския си страх от смъртта.

— Беше черно, съвсем черно — продължаваше Джим с мрачно упорство. — Облакът допълзя до нас отзад. Проклет да бъде! Изглежда, някъде в подсъзнанието ми все още се е таяла надежда. Не зная. Но сега с нея беше свършено. Вбесяваше ме това, че бях попаднал в такова положение. Бях обзет от безсилен гняв, сякаш ме бяха хванали в капан. А беше наистина така! И нощта, спомням си, беше топла. Никакъв ветрец.

Той помнеше всичко така добре, че седнал пред мен на стола, изглежда, се задушаваше и обливаше в пот. Несъмнено това го е вбесило. Било е нов удар за него, но този удар му напомнил за онази важна цел, заради която се бил хвърлил към мостика, за да забрави за нея още същия миг. Имал намерение да пререже въжетата, които привързвали лодките към кораба. Измъкнал ножа си и почнал да работи така, сякаш нищо не виждал, нищо не чувал, нищо не забелязвал. Те го сметнали за безнадеждно побъркан, но не се осмелили да изразят шумно протест срещу тази безполезна загуба на време. Като си свършил работата, той се върнал на същото място, където стоял по-рано. Старшият механик веднага се вкопчил в него и засъскал с такава злоба, сякаш искал да го ухапе по ухото:

„Идиот! Глупак! Мислите, че ще успеете да се спасите, когато цялата тази тълпа се намери във водата? Та те ще ви счупят главата и няма да ви пуснат до лодките.“

Той кършел ръце, а Джим съвсем не забелязвал това. Капитанът нервно тъпчел на едно място и мърморел: