Изведнъж един от белите си спомнил, че в лодката останал тютюн, и решил да тръгне за него, окуражен от мисълта, че туземецът от Соломоновите острови се върнал невредим. Останалите тутакси отърсили от плещите си унинието. Браун, към когото се обърнали за разрешение, рекъл презрително:

— Върви, дявол да те вземе!

Той смятал, че няма никаква опасност да се слезе в тъмното към рекичката. Човекът прекрачил дънера на дървото и изчезнал. След миг те чули как той влязъл в лодката, а после отново се озовал вън от нея.

— Взех го! — извикал той.

Блеснало пламъче и отекнал изстрел в самото подножие на хълма.

— Раниха ме! — почнал да вика човекът. — Чуйте, раниха ме!

И тозчас бандитите на хълма почнали да стрелят с пушките си. Като малък вулкан заизригвали в нощта огън и дим, а когато Браун и американецът с ругатни и юмруци сложили най-сетне край на предизвиканата от паниката стрелба, откъм рекичката долетял дълбок, проточен стон; след него се чул сърцераздирателен вопъл, който като отрова смразява кръвта в жилите. Сетне някъде зад рекичката един силен глас ясно произнесъл неразбираеми думи.

— Никой да не стреля! — извикал Браун. — Какво значи това?…

— Чувате ли вие, там на хълма? Чувате ли? Чувате ли? — три пъти извикал гласът.

Корнелиус превел и се забавил с отговора.

— Говорете! — извикал Браун. — Ние слушаме!

Тогава човекът, който стоял някъде на края на пустото място, със звучен глас като на глашатай изрекъл патетично, че между племето на бугите, което живее в Патусан, и белите хора на хълма и техните съюзници не може да има нито разговори, нито доверие, нито съчувствие, нито мир. Прошумолял някакъв храст; отекнал залп, даден напосоки.

— Проклятие! — избърборил американецът и ударил с досада в земята приклада на пушката си.

Корнелиус превел. Раненият, който лежал в подножието, извикал на два пъти: „Пренесете ме на хълма! Вдигнете ме оттук!“ — и почнал жално да стене. Докато слизал по тъмния склон, а после тършувал на дъното на лодката, той не бил изложен на опасност. Като намерил тютюна, изглежда, се зарадвал, забравил за всичко, стъпил на борда на белия баркас, който лежал високо на сухия бряг, и се изложил целият на показ: рекичката на това място била широка не повече от седем ярда и се случило така, че в този момент на другия бряг се таял в храстите човек.

Това бил един буги от Тондано118, който съвсем наскоро пристигнал в Патусан — роднина на човека, застрелян същия ден. Успешният далечен изстрел от пушката наистина уплашил жителите на селището. Човекът, който се смятал в безопасност, бил убит пред очите на другарите си, с усмивка на уста паднал на земята и такава жестокост пробудила у тях горчива злоба. Роднината на убития Си-Лапа се намирал в това време с Дорамин зад оградата, на не повече от няколко стъпки разстояние. Вие, които познавате този народ, трябва да се съгласите, че човекът проявил необикновено мъжество, като поискал доброволно да занесе самичък в тъмнината едно известие до пришълците на хълма. Щом пропълзял през откритото пусто място, той свил наляво и се озовал точно срещу лодката. Потрепнал, когато чул вика на човека, който тръгнал за тютюна. Приклекнал, опрял пушката на рамото си и когато онзи се изправил, натиснал спусъка и изпратил в корема на нещастника три куршума. После залегнал ниско и се престорил на мъртъв, а град от олово със свирене прорязал храстите откъм дясната му страна; след това, превит одве и внимаващ винаги да бъде прикрит, произнесъл речта си. Като извикал последната дума, той отскочил настрана, отново залегнал за миг и невредим се върнал към къщите, спечелвайки си тази нощ такава слава, каквато нямало да стихне и при децата му.

А на хълма окаяната банда гледала как угасват двете малки купчинки жар. Оклюмали, стиснали устни, с наведени очи бандитите седели на земята и се вслушвали в стоновете на другаря им долу. Той бил силен човек и дълго се мъчил, преди да умре; стоновете му били ту високи, ту тихи, сякаш се оплаквал на някого. От време на време раненият извиквал остро, а после почвал да бърбори несвързано дълги и неразбираеми жалби. Нито за миг не млъквал.

— Каква полза? — невъзмутимо забелязал Браун, като видял, че американецът псува тихичко и се готви да слезе от хълма.

— Е, добре — съгласил се дезертьорът и тръгнал неохотно назад. — На ранения там не можем помогна. Но виковете му ще разколебаят останалите, капитане.

— Вода! — извикал раненият учудващо силно и ясно, после отново застенал.

— Да, вода. Водата би сложила край на това — измърморил другият на себе си. — Ще има много вода. Приливът започна.

Когато водата придошла, тя прекратила жалбите и стоновете на ранения и зората била близо; тогава Браун — подпрял с длан брадата си, той гледал към Патусан като към някаква непристъпна планина — чул кратък, звънък изстрел от пиринчен шестфунтов топ някъде далеч в селището.

— Какво е това? — попитал той Корнелиус, който се въртял край него.

Корнелиус се ослушал. Глух шум се разнесъл над селището надолу по реката. Отекнало биене на голям барабан, други му запригласяли с вибриращ тътен. Малки светлинки заблещукали в тъмната половина на селото, а там, където горели огньовете, се вдигнала тиха и проточена глъчка.

— Върнал се е — казал Корнелиус.

— Как? Вече? Уверен ли сте? — попитал Браун.

— Да, да! Уверен съм. Чуйте глъчката.

— Защо вдигат такъв шум? — полюбопитствувал Браун.

— От радост! — изсумтял Корнелиус. — Тук той е много важна личност и все пак знае не повече от едно дете, затова те шумят, за да му доставят удоволствие, тъй като нищо друго не могат да измислят.

— Чуйте — казал Браун, — как да се добера до него?

— Той сам ще дойде при вас — заявил Корнелиус.

— Какво искате да кажете? Ще дойде тук като на разходка?

Корнелиус енергично закимал в мрака.

— Да. Ще дойде право тук и ще говори с вас. Той е просто глупак. Ще видите какъв глупак е.

Браун не вярвал.

— Ще видите, ще видите! — повтарял Корнелиус. — Той не се бои, от нищо не се бои. Ще дойде и ще ви заповяда да оставите народа му на мира. Всички трябва да оставят народа му на мира. Той е като малко дете. Ще дойде веднага при вас.

Уви, той добре познавал Джим — този „подъл, мъничък пор“, както го наричаше Браун пред мен.

— Да, разбира се — продължавал португалецът с жар, — а после, капитане, заповядайте на онзи, високия човек с пушката, да го застреля. Вие само убийте него и тогава всички така ще се изплашат, че ще можете да направите с тях всичко, каквото пожелаете… да получите всичко, каквото ви трябва… да си отидете, когато пожелаете. Ха-ха-ха! Чудесно…

Той едва не подскочил от нетърпение, а Браун, като го погледнал през рамо, видял в безжалостните лъчи на зората своите хора, целите мокри от росата; те седели между купчинките студена пепел и смет измъчени, потиснати, дрипави.

Огньовете пламтели ярко на западния бряг до последната минута, преди да стане съвсем светло, а после Браун видял сред пъстроцветните фигури, които стояли неподвижно между предните къщи, един човек в европейски дрехи и тропически шлем; той бил целият в бяло.

— Ето го, гледайте, гледайте! — възбудено извикал Корнелиус.

Хората на Браун скочили до един на крака и като се струпали зад гърба му, опулили мътните си очи. Групата тъмнолики хора с ярки одежди и човекът в бяло, който стоял в средата, наблюдавали хълма. Браун видял как се вдигали голите ръце, за да заслонят очите от слънцето, видял как други туземци сочели нещо. Какво трябвало да направи той? Огледал се наоколо: навсякъде пред него се възправяли гори, които ограждали като стена арената на неравния бой. Още веднъж Браун погледнал своите хора. Презрение, умора, жажда за живот, желание още веднъж да си опита щастието, да потърси друг гроб напирали в гърдите му. По очертанията на бялата фигура му се сторило, че човекът, който се опирал на мощта на цялата страна, разглежда позицията му с бинокъл. Браун скочил на дънера и вдигнал ръцете си с дланите навън. Пъстроцветната група се затворила около белия човек, после се разтворила още два пъти, преди той да се отдели от нея веднага и да тръгне бавно напред самичък. Браун стоял на дънера до момента, в който Джим, като ту се появявал, ту се изгубвал между бодливите храсти, дошъл почти до самата рекичка; тогава Браун скочил от дървото и заслизал към него.