Разбира се, споровете възникнали заради търговията. Тази била основната причина за междуособните битки и внезапните въстания, които изпълвали една или друга част на селището с дим, пламъци, изстрели и писък. Изгаряни били села, домъквали хора в двора на раджата, за да ги убият или да ги подложат на мъчения за наказание, че са търгували не с него, а с друг. А само ден-два преди да пристигне Джим, няколко старейшини от същото рибарско село, което Джим впоследствие взел под особеното си покровителство, били хвърлени от скалите — заподозрени, че са събирали и продавали на някакъв търговец от Целебес птичи гнезда за ядене.

Раджа Аланг смятал за свое право да бъде единственият търговец в страната и наказанието за нарушението на неговия монопол било смърт: ала представата му за търговията почти никак не се различавала от най-простите форми на грабеж. Жестокостта и алчността му се ограничавали само от неговата страхливост; той се боял от организираните сили на хората от Целебес, но — до пристигането на Джим — страхът му бил недостатъчно силен, за да бъде в състояние да го усмири. Нанасял им удари чрез своите поданици и твърдо вярвал в правотата си.

Положението се усложнявало и от това, че един пристигнал чуждоземец, полукръвен арабин, вероятно от чисто религиозни подбуди насъскал племената във вътрешността да въстанат (Джим ги наричаше „хора от горите“) и като застанал начело на бунта, се затворил в укрепен лагер на върха на един от хълмовете близнаци. Той бил надвиснал над Патусан като ястреб над птичарник, но опустошавал само вътрешните райони. Цели села, изоставени, гниели на почернелите си колове край бреговете на чистите потоци, ронели във водата снопчета трева от стените и листата от покривите; това било някаква странна форма на естествена смърт, сякаш къщите били растения, загнили до самия корен.

И двете враждуващи групи в Патусан не били сигурни кого арабинът предпочита да ограбва. Раджата се опитвал да кокетничи с него. Някои жители буги91, на които омръзнала постоянната несигурност, не били далеч от мисълта да го извикат. Онези, които били по-млади, се палели, съветвали „да се използува шериф Али с неговите диваци за изгонването на раджа Аланг от страната“. Дорамин с мъка ги възпирал. Той стареел и макар влиянието му да не отслабвало, не можел да се справи със създалото се положение. То било такова, когато Джим като прескочил оградата на раджата, се появил пред вожда на бугите, представил пръстена и бил приет, така да се каже, в самото сърце на общината.

Дорамин беше един от най-забележителните представители на своята раса, какъвто бях виждал някога. За малаец той бе огромен, но не изглеждаше пълен; беше внушителен, монументален. Това неподвижно тяло, облечено в скъпи платове, цветни коприни, златни бродерии; огромната глава със златисточервена чалма; плоското голямо, кръгло лице, набраздено от бръчки; двете полукръгли дълбоки гънки, които започваха от широките, издути ноздри и ограждаха устата с плътни устни; вратът на бик; високото, набръчкано чело над втренчено гордите очи — всичко заедно правеше незаличимо впечатление. Неговата неподвижност (след като седнеше на стола; той рядко помръдваше) изглеждаше изпълнена с достойнство. Не беше известно някога да е повишил глас. Говореше с дрезгав, властен шепот, който звучеше малко глухо, сякаш идеше отдалеч. Когато вървеше, двама невисоки, набити младежи, голи до кръста и с черни островърхи шапки, килнати назад, го крепяха под лактите; те го настаняваха на стола и стояха зад гърба му, докато Дорамин не изразеше желание да стане; бавно, сякаш с мъка, той извръщаше главата си надясно и наляво и тогава те го подхващаха под мишниците и му помагаха да стане. Въпреки това той ни най-малко не приличаше на инвалид — напротив, във всичките му бавни движения се проявяваше някаква могъща спокойна сила. Смяташе се, че по обществените въпроси Дорамин се съветва с жена си, но доколкото ми е известно, никой не бе чул някога да си разменят поне една дума. Двамата мълчаха, когато седяха тържествено край широкия отвор един срещу друг. Долу, в лъчите на залязващото слънце, те можеха да видят широко прострялата се гориста местност — тъмно, спящо море, зелените къдри на което достигаха до теменужната верига на планините — блестящите извивки на реката, подобни на огромна сребърна буква S, кафявата лента на къщите покрай двата бряга, издигащи се над близките върхове на дърветата два хълма близнаци.

Дорамин и жена му никак не си приличаха: тя беше лека, крехка, слабичка, жива като малка магьосница, майчински припряна дори в минутите на отдих; той — огромен и тежък като фигура на човек, грубо изсечена от камък, великодушен и жесток в своята неподвижност. Синът на тези двама старци беше твърде забележителен младеж.

Той им се бе родил късно. Може би в действителност беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Но на двайсет и четири — двайсет и пет години човек не е вече толкова млад, щом на осемнайсет е станал глава на семейство. Като влезеше в голямата, висока стая, стените и подът на която бяха покрити с фини рогозки, а таванът обвит с бяло платно — в стаята, където седяха неговите родители, заобиколени от най-почтителна свита, — синът се насочваше към Дорамин, за да целуне величествено протегнатата му ръка, а после пристъпваше до стола на майка си и заставаше там. Мисля, че те го боготворяха, но нито веднъж не забелязах да го удостоят с поглед. Това бяха наистина официални приеми. Обикновено стаята биваше претъпкана с хора. Не се подават на описание тържествената процедура на приветствията и сбогуванията, дълбокото уважение, което се изразяваше в жестовете, на лицата, в тихия шепот.

— Това заслужава да се види — уверяваше ме Джим, когато преминавахме обратно реката. — Те са като хора от някоя книга, не е ли така? — тържествуващо рече той. — А Даин Варис, техният син, е най-добрият ми приятел освен вас, какъвто съм имал някога. Мистър Щайн би го нарекъл „добър боен другар“. Имал съм сполука. Ей богу, имал съм, когато, лишен от сетни сили, се озовах при тях.

Джим се замисли, навел глава, после потрепери и добави:

— Разбира се, аз не я проспах, но… — Той замълча отново и после прошепна: — Изглежда, сполуката сама дойде при мен. Веднага разбрах какво трябва да правя…

Несъмнено сполуката бе дошла при него, и то чрез война, което е напълно естествено, тъй като властта, която му бе дадена, беше власт да сътвори мир. Единствено като такава тази власт може да бъде оправдана. Не мислете, че той веднага бе видял своя път. Когато пристигнал там, общината на бугите се намирала в най-критично положение.

— Всички се страхуваха — каза Джим — и всеки поотделно за себе си; а аз прекрасно разбирах, че трябва непременно да предприемат нещо, ако не искат да загинат един след друг от ръката на раджата или на онзи скитник, шерифа.

Но не било достатъчно само да се разбере това. След като неговата идея се появила в главата му, наложило се да я втълпява на упорствуващите хора, преодолявайки преградите на страха и егоизма. Накрая той я осъществил, но и това било малко. Джим трябвало да измисли средства. И той ги измислил — изработил смел план: ала така задачата му била изпълнена само наполовина. Той трябвало да вдъхне вярата си на много хора, които по силата на някакви скрити и нелепи съображения се колебаели; трябвало да примири глупавата завист между бугите, да сломи с доводи безсмисленото недоверие. Ако не бил авторитетът на Дорамин и пламенният ентусиазъм на сина му, Джим щял да претърпи неуспех. Даин Варис, този забележителен младеж, пръв повярвал в него; между тях се завързала дружба — онази странна, дълбока, рядка дружба между цветен и бял, при която расовото различие като че ли още по-тясно сближава двамата благодарение на тайнствения бацил на симпатията. Народът на Даин Варис с гордост говорел за него, че умее да се сражава като бял. Това било истина; той се отличавал тъкмо с такава храброст — аз бих казал, храброст непристорена; дори начинът му на мислене бе европейски. Понякога срещате такива хора и се учудвате, като забележите неочаквано позната насока на мисълта, прозорливост, упорит стремеж към целта, елемент на алтруизъм.