С тези думи и с подписа на Марлоу писмото завършваше. Този, който бе имал щастието да прочете писмото, усили пламъка на лампата и усамотен над вълнистите покриви на града като пазач на фар край морето, зачете страниците на разказа.

Всичко това започва, както вече ви казах, от един човек на име Браун — гласеше първият ред от повествованието на Марлоу. — Вие сте бродили из Западния Тихи океан и трябва да сте чували за него. Той беше образец на дързък тип от Австралийското крайбрежие — не защото често се появяваше там, а защото винаги фигурираше в разказите за разни беззакония — разкази, които се поднасят в изобилие на пристигналите от родината, а най-безобидната история от тези, които ми бяха разказани за него от нос Йорк104 до Идън Бей105, е повече от достатъчна, за да бъде обесен, ако тя се разкаже, където трябва. Разказвачите никога не забравяха да отбележат, че според някои данни Браун е син на някакъв баронет. Както и да е, но това, че дезертирал от английски кораб още в първите дни на златната треска, а след няколко години почнали да говорят за него като за страшилище, което тероризирало ту една, ту друга група Полинезийски острови, напълно отговаря на истината.

Браун насилствено вербуваше туземци, ограбваше някой самотен бял търговец, като му отнемаше всичко, дори панталоните, а след като го обереше, предлагаше на нещастника да се дуелират със сачмалийки — това би могло да се счете за сравнително честна постъпка, ала жертвата в този момент биваше вече полумъртва от страх. Браун бе съвременен пират, достатъчно жалък, както и по-знаменитите му прототипове, но от съвременните му събратя (като например грубияна Хейес или сладкогласния Пийс, или онзи напарфюмиран, подобен на франт негодник, известен под прозвището Мръсния Дик) той се отличаваше с дързостта на постъпките и с яростното презрение към човечеството изобщо и към своите жертви в частност. Останалите бяха просто вулгарни и алчни скотове, но Браун вероятно се ръководеше от някакви сложни подбуди. Той ограбваше хората само за да покаже ниското си мнение за тях и беше готов да застреля или осакати някой тих, безобиден човечец, проявявайки при това такава свирепост и отмъстителност, която можеше да ужаси и най-дръзкия храбрец. В разцвета на славата си Браун притежаваше въоръжен барк със смесен екипаж от канаки106 и избягали моряци от китоловни кораби и се хвалел — не зная имал ли е основание за това, — че тайно ги финансира най-порядъчната фирма за копра107. По-късно той, както разказват, избягал със съпругата на един мисионер — млада жена от Клапъм108, която под въздействието на някакво минутно увлечение се омъжила за кроткия момък, а после, като се озовала в Меланезия, някак загубила ориентировка за нещата.

Това беше тъмна история. Тя била болна, когато Браун я отвлякъл, и умряла на кораба му; казват — и това е най-чудната част от историята, — че той ридал над нейното тяло с мрачна и неудържима скръб. Много след това щастието му изменило. Изгубил кораба си, който се разбил в скалите недалеч от Малаита109, и за известно време изчезнал напълно, сякаш потънал на дъното заедно с барка си. После за него се чуло в Нука Хива110, където купил стара френска шхуна, която по-рано принадлежала на държавата. Не мога да кажа каква цел е преследвал с тази покупка, но е ясно, че с появата на върховните комисари, консули, военни кораби и международен контрол Южните морета станали твърде неспокойно място за джентълмени от неговия тип. Несъмнено Браун трябвало да пренесе операциите си по-далеч на запад, защото една година по-късно той играе невероятно дръзка, но не особено доходна в материално отношение роля в една трагикомична инициатива в Манилския залив, където главни действуващи лица са един злоупотребяващ с държавни средства губернатор и един укриващ се от съда ковчежник. После той очевидно се навърта с гнилата си шхуна около Филипинските острови, сражавайки се с вероломната съдба, и накрая, завършвайки предназначения му път, се вмъква в историята на Джим като сляп съучастник на тъмните сили.

По-нататък разказват, че когато го заловил испански патрулен катер, Браун се опитвал само да достави пушки на някакви бунтовници. Ако това е вярно, тогава не мога да разбера какво е търсил край южния бряг на Минданао111. Според мен той е изнудвал туземците от селата по крайбрежието. Същественото тук е, че катерът, като поставил стража на шхуната, го принудил да плава под негов контрол към Замбоанга. По пътя двата кораба трябвало поради някаква причина да се отбият за малко в едно от онези нови испански селища, от които не излязло нищо в края на краищата. Там имало не само правителствен чиновник на брега, но и добра, здрава каботажна шхуна, която стояла на котва в малкия залив; и Браун решил да открадне този кораб, който във всяко отношение превъзхождал неговия.

Не му вървяло — както сам ми призна. Светът, към който той в продължение на двадесет години се отнасял с дръзко и злобно презрение, не му доставил никакви материални блага с изключение на една торбичка със сребърни долари, скрита в каютата му така, че и „самият дявол да не може да я надуши“. И нищо повече — съвсем нищо! Животът му омръзнал, а от смъртта той не се боял. Но същият този Браун, който бил готов с горчиво и безразсъдно зъбене да рискува живота си заради всяка дреболия, страшно се боял от затвора. При мисълта, че ще го затворят, го обхващал безумният ужас, при който човек, облян в студена пот, трепери и кръвта му сякаш се превръща във вода — такъв ужас изпитват суеверните хора, когато си представят, че са в прегръдките на някой призрак. Ето защо правителственият чиновник, който се явил на борда, за да извърши предварителното следствие, усърдно се занимавал с тази работа целия ден и слязъл на брега чак по тъмно, загърнат с наметало; той много внимавал да не звънтят под наметалото сребърните долари на Браун. После, верен на думата си, чиновникът изпратил (вероятно вечерта на другия ден) правителствения катер да изпълни някаква неотложна задача. Командирът, лишен от възможността да остави на задържания кораб своите матроси, се задоволил с това, преди да отплава, да прибере до последното дрипаво парче всички платна от шхуната на Браун и закарал на буксир двете му лодки до брега, който бил на две мили.

Но в екипажа на Браун имало един туземец от Соломоновите острови, отвлечен още като младеж и предан на Браун човек; този туземец бил най-дръзкият от цялата банда. Той преплувал петстотинте ярда до каботажния кораб, държейки края на въжето, което успял да оплете, като използувал за това целия подвижен такелаж на шхуната. Вълнение нямало и в залива било тъмно „като в търбуха на крава“ според израза на Браун. Островитянинът се прехвърлил през парапета, захапал със зъби края на въжето. Екипажът на каботажния кораб — всички до един тагали112 — бил на брега и пирувал в туземното село. Двамата моряци, оставени на борда, внезапно се събудили и видели дявола: очите му блестели и той, бърз като мълния, скачал по палубата. Парализирани от страх, те паднали на колене и взели да се кръстят и да бъбрят молитви. С един дълъг нож, който намерил в камбуза, островитянинът, без да прекъсва молитвите им, намушкал отначало единия, после другия; със същия нож той търпеливо почнал да прерязва въжето от кокосови влакна и накрая то с плясък паднало във водата. Тогава туземецът извикал тихо и шайката на Браун, която по това време пулела очи и напрягала слух в тъмнината, почнала лекичко да дърпа за своя край въжето. След по-малко от пет минути последвал лек тласък, изскърцал рангоутът и двете шхуни се долепили една до друга.