Очите на Джим, които блуждаеха в паузите между отговорите, се спряха на един бял, който седеше настрана от другите; лицето на този човек беше уморено и замислено, но спокойните му очи гледаха прямо, живи и ясни. Джим отвърна на следващия въпрос и изпита изкушение да извика: „Какъв смисъл има това? Какъв смисъл?“ Той леко тропна с крак, прехапа устна и извърна очи над главите на хората. Срещна погледа на белия човек. Очите му не приличаха на втренчените, сякаш омагьосани очи на останалите. В този поглед имаше разумна воля. В паузата между два въпроса Джим дотолкова се унесе, че намери време да си помисли. „Този човек — проблесна в главата му мисълта — ме гледа, като че ли вижда някого или нещо зад моето рамо. Някъде съм срещал този човек — може би на улицата.“ Но Джим беше уверен, че никога не е говорил с него. В продължение на много дни той не беше говорил с никого — водеше мълчалив, несвързан и безкраен разговор само със самия себе си, като затворник в килия или пътник, заблудил се в пустинята. Сега той отговаряше на въпроси, които нямаха значение, макар да преследваха определена цел, и се питаше ще говори ли и друг път в живота си. Звукът на собствените му искрени думи потвърждаваше неговото убеждение, че занапред речта му ще бъде безполезна. Онзи човек като че ли разбираше неговото безнадеждно затруднение. Джим го погледна, после решително отвърна очи, сякаш завинаги се прощаваше с него.

А по-късно, в далечните кътчета на земята, Марлоу неведнъж с удоволствие си спомняше за Джим, спомняше си подробно и на глас.

Това се случваше следобед на верандата, драпирана с неподвижни листа и окичена с цветя, в гъстия здрач, изпъстрен с огнените точки на пурите. На всеки дълъг тръстиков стол се беше настанил по един мълчалив слушател. От време на време припламваше малка червена светлинна и като се разгаряше, осветяваше пръстите на някоя костелива ръка, част от невъзмутимо спокойно лице или избухваше с ален отблясък в замислените очи, хвърляйки сянка върху гладкото чело. И едва произнесъл първата дума, Марлоу удобно се изтягаше на стола и оставаше съвсем неподвижен, сякаш окриленият му дух се връщаше в пропастта на времето и миналото заговаряше чрез неговата уста.

— О, да! Бях на съдебното следствие — говореше той. — И до ден-днешен не преставам да се учудвам защо отидох. Готов съм да повярвам, че всеки от нас има ангел-пазител, но в такъв случай (и вие трябва да се съгласите с мен) към всеки от нас е придаден по един дявол. Искам да признаете това, тъй като не желая да бъда изключение, а знам, че го има в мен — за дявола говоря. Разбира се, не съм го виждал, ала разполагам с косвени улики. Той си стои при мен, но тъй като по природа е зъл, все ме замесва в подобни истории. Какви истории, ще попитате вие. Ами например следствието, историята с жълтото куче… Вие смятате за невероятно едно краставо туземно куче да бъде допуснато да се завира в краката на хората на верандата на сградата, в която се намира съдът? Ето по какви пътища — лъкатушни, неочаквани, наистина дяволски — той ме принуждава да се натъквам на хора с уязвими и неуязвими места, със скрити гнезда на проказа. Заклевам се в бога — като ме видят, езиците им се развързват и започват да ми правят признания; сякаш самият аз няма какво да признавам, сякаш аз самият — бог да ми е на помощ! — не бих намерил достатъчно признания, заради които да мога да се измъчвам до края на своите дни. Бих искал да зная с какво съм заслужил такава благосклонност. Казвам за ваше сведение, че имам не по-малко грижи от всеки друг човек, а сломените ми са толкова, колкото на всеки обикновен поклонник в тази долина. Както виждате, не съм особено подходящ за изслушване на признания. Тогава в какво се състои работата? Не мога да кажа… може би това е необходимо само за да се прекара времето следобед. Драги мой Чарли, вашият обед беше твърде хубав и в резултат на това спокойният робер се струва на тези господа уморително и шумно занимание. Те се изтегнаха във вашите удобни кресла и си мислят: „По дяволите всяко усилие! Нека Марлоу разказва.“

Да разказва! Така да бъде. И съвсем леко е да се говори за мастър23 Джим след един хубав обед, когато се намираш на двеста стъпки над морското равнище и имаш подръка кутия с прилични пури в тихата, прохладна вечер под звездите. Това може да накара и най-добрите от нас да забравят, че тук ние се намираме само на изпитание и трябва да си пробиваме път под кръстосан огън, внимавайки за всяка скъпоценна минута, за всяка непоправима крачка, вярвайки, че в края на краищата все пак ще ни се удаде да се измъкнем задоволително. Обаче истинска увереност в това няма и дяволски малка помощ могат да ни дадат онези, с които се сблъскваме! Раз бира се, навсякъде се срещат хора, за които целият живот прилича на следобеден час с пура — лек, приятен, бездеен, може би оживен от някаква небивала история за борба; забравяш я още преди да е разказано всичко до края… ако, разбира се, тя изобщо има край.

За пръв път очите ни се срещнаха на това съдебно следствие. Трябва да знаете, че всички, свързани в някаква степен с морето, се намираха там, в съда, тъй като отдавна преди това се бе вдигнал шум около делото — от деня, в който дойде тайнствената телеграма за Аден, която ни накара да се разкудкудякаме. Казвам тайнствена, тъй като до известна степен тя беше такава, макар да съдържаше само един-единствен гол факт — толкова гол и безобразен, колкото могат да бъдат фактите. Цялото крайбрежие говореше само за това. Най-напред, като се обличах сутринта в своята каюта, аз чух през преградата как моят преводач туземец, получил разрешение да изпие чаша чай в бюфета, бъбреше със стюарда за „Патна“. Веднага щом слязох на брега, срещнах познати и първите им думи бяха:

— Чувал ли си някога за нещо по-поразително?

В зависимост от натурата им те цинично се усмихваха, приемаха тъжен вид или избухваха с псувни. Хора, съвсем непознати един за друг, заговорваха за това само за да изложат своите съображения по този въпрос; и най-презреният скитник се появяваше на крайбрежната улица с надеждата, че ще го почерпят щедро по време на разговора за това; същите думи сте слушали в Управлението на пристанището, от всеки корабен посредник, от вашия агент, от белите, от туземците, от мелезите, дори от полуголите лодкари, които клечат по каменните стъпала. Да, бога ми! Други негодуваха, трети се шегуваха и всички безкрай обсъждаха въпроса какво би могло да се случи с тях, знаете това. Така изминаха две седмици, а може би и повече време и почна да надделява мнението, че всичко тайнствено в тази работа ще придобие трагичен смисъл. После, в едно прекрасно утро, както стоях в сянката край стъпалата на Управлението на пристанището, забелязах четирима души, които идваха срещу мен — вървяха покрай кея. Учудих се откъде се е взела такава странна компания и изведнъж — ако мога да се изразя така — извиках негласно: „Но това са те!“

Да, действително бяха те — тримата от тях, — хора като хора, а четвъртият толкова пълен, колкото човек не трябва да бъде; след хубава закуска бяха току-що слезли от парахода на „Дейл Лайн“, идващ от Англия, пристигнал около час след изгрева на слънцето. Не можеше да има грешка; от пръв поглед познах забележителния капитан на „Патна“ — най-дебелия човек в тропиците, които като пояс обвиват нашата добра старица Земя. Освен това около девет месеца по-рано аз го бях срещнал в Семаранг24, На рейда товареха неговия параход, а той ругаеше тираничните институции на германската империя и по цели дни се наливаше с бира в задната стаичка на Де Йонг; накрая Де Йонг, който, без да му мигне окото, му вземаше по цял гулден за бутилка, ме повика настрана и като сбърчи дребничкото си лице с груба кожа, поверително ми заяви:

— Търговията си е търговия, капитане, но от този човек ми призлява. Пфу!