Застанал под сянката, аз го гледах. Той изпревари малко спътниците си и слънчевите лъчи, които падаха върху него, особено рязко подчертаваха пълнотата му. Напомни ми дресирано слонче, което ходи на задните си крака. Костюмът му беше екстравагантно колоритен: нечиста пижама с яркозелени и тъмнооранжеви отвесни райета, скъсани сламени чехли на бос крак и нечий много мръсен и захвърлен поради непотребност тропически шлем; шлемът му беше с два номера по-малък и се крепеше на голямата му глава с конопена връвчица. Вие разбирате, че на такъв човек няма да му провърви, ако трябва да се преоблече в чужди дрехи. Отлично. И тъй, той стремително се носеше напред, без да гледа нито надясно, нито наляво, мина на три стъпки от мен и какъвто си беше простодушен, изкачи на един дъх цялата стълба, която водеше към Управлението на пристанището, за да направи доклада или донесението си — наречете го както щете.
Очевидно той най-напред се бе обърнал към главния инспектор по наемане на корабни екипажи. Арчи Рътуъл току-що бил пристигнал в управлението и както по-късно разказваше, бил готов да започне трудовия си ден със строга лекция за главния си кларк. Някой от вас сигурно познава този кларк — услужлив, дребничък португалец мелез със страшно тъничка шийка, който вечно е нащрек да получи от капитаните нещо за ядене — парче солена сланина, торбичка сухари, картофи или нещо друго. Помня, един път му подарих жива овца, останала от корабните ми запаси; не че очаквах от него някаква услуга — както ви е известно, той не може нищо да свърши, — но ме трогваше детската му вяра в свещеното право да получава по нещичко. По своята сила това чувство бе едва ли не прекрасно. Черта на неговата раса — или може би на две раси, — както и на климата… Е, както и да е. Във всеки случай знам, че той сега ще ми бъде приятел до гроб.
И тъй, Рътуъл разказва, че му четял строга лекция — предполагам, на тема „Моралът на длъжностните лица“, — когато чул зад гърба си някакви глухи стъпки и обръщайки се, видял нещо кръгло и голямо, подобно на свинска глава, направена от захар и загърната във фланела на черти, която се издигала в средата на просторната канцелария. Рътуъл бил поразен — дълго време не могъл да разбере, че това същество е живо, и се чудел за какво и по какъв начин този предмет се е озовал пред неговото бюро. Сводът пред чакалнята бил изпълнен с обслужвачи на пунки, метачи, туземци полицаи, един старши на корабна лодка и екипажа на парен катер от пристанището; всички протягали шии и едва ли не се били покатерили по гърбовете на застаналите пред тях. Същинско стълпотворение! Ето че шишкото се сетил да дръпне и свали от главата си шлема и с леки поклони се доближил до Рътуъл, който ми довери, че тази гледка му подействувала много силно — слушал и дълго не можел да разбере какво иска този призрак. Той имал хриплив, печален глас, но се държал безстрашно и лека-полека Арчи почнал да разбира, че делото за „Патна“ навлиза в нова фаза. Веднага щом проумял кой стои пред него, той изпитал неловкост — Арчи е толкова чувствителен, лесно е да го смутиш, — но се опомнил и извикал:
— Достатъчно! Не мога да ви изслушам. Трябва да отидете при шефа. Аз не мога… Капитан Елиът — ето кой ви трябва. При него, при него!
После скочил, минал пред дългото си бюро и почнал да блъска навън шишкото; онзи, учуден, отначало се подчинявал и чак пред вратата на кабинета някакъв животински инстинкт го заставил да се противопостави и да засумти като изплашен вол:
— Слушайте! Каква е тая работа? Пуснете ме! Слушайте!
Арчи, без да чука, разтворил широко вратата.
— Капитанът на „Патна“, сър! — извикал той. — Влезте, капитане.
Той видял как старецът, който пишел нещо, вдигнал така рязко глава, че пенснето му паднало; Арчи затръшнал вратата и се втурнал към бюрото си, където го чакали документите, донесени за подпис. Но по неговите думи врявата, която се вдигнала зад вратата, била толкова ужасна, че той не могъл да дойде на себе си и да си спомни как се пише собственото му име. Арчи — най-чувствителният инспектор по наемане на корабни екипажи в двете полукълба! Той твърди, че се чувствувал така, сякаш е хвърлил човек на някой гладен лъв. Без съмнение шумът е бил голям. Аз чувах виковете долу и не се съмнявам, че сигурно са се чували чак на другия край на еспланадата, до естрадата за оркестъра. Старият татко Елиът имаше богат запас от думи и умееше да вика, без да мисли на кого вика. Той би почнал да вика и на самия вицекрал. Често ми казваше:
— По-висок пост не мога да заема. Пенсията ми е сигурна. Сложил съм настрана малко парици и ако не им харесва как разбирам дълга си, веднага ще се върна в родината. Аз съм стар човек и през целия си живот съм казвал това, което мисля. Сега искам само едно: дъщерите ми да се омъжат, докато съм още жив.
Елиът беше малко побъркан на тази тема. Трите му дъщери бяха много хубавички, макар поразително да приличаха на него. Понякога той ставаше от сън с безнадеждните мисли за тяхното омъжване и всички в службата, досетили се по очите му за неговите мрачни мисли, усещаха тръпки, тъй като заради тях в такива дни той непременно изяждаше някого за закуска. Обаче в онова утро той не изяде ренегата, но — ако ми позволите да продължа метафората — доста ненаситно го сдъвка… и после го изплю.
След няколко минути видях как чудовищният шишко бързо слезе по стъпалата и се спря на последните от тях — спря се до мене, потънал в дълбок размисъл; големите му моравочервени бузи трепереха. Той си хапеше палеца, скоро ме забеляза и изпод вежди ми хвърли сърдит поглед. Останалите трима, които бяха слезли с него на брега, чакаха малко по-настрана. Единият от тях — жълтолико, слабо човече — беше с превързана ръка, другият — дълъг, със синьо фланелено сако, с побелели, увиснали мустаци, сух като треска и тънък като дръжка на метла — се оглеждаше наоколо със самодоволно глупав вид. Третият — строен, широкоплещест младеж — бе пъхнал ръце в джобовете си и се бе обърнал с гръб към другите двама, които разговаряха оживено. Той гледаше към безлюдната еспланада. Вехтата, потънала в прах гари с щори на прозорците се спря точно срещу тази група; кочияшът, сложил десния си крак върху коляното на левия, критично разглеждаше пръстите на краката си. Младият човек не мърдаше, дори не движеше глава, гледаше право пред себе си към озарената от слънцето еспланада. Така за пръв път видях Джим. Той изглеждаше толкова равнодушен и недостъпен, колкото могат да бъдат само младежите. Строен, чист, Джим стоеше твърдо на краката си, едно от най-многообещаващите момчета, които съм срещал някога; и като го гледах, знаейки всичко, каквото знаеше той, и още нещичко, което му бе неизвестно, аз изпитвах яд, сякаш младежът се преструваше, за да може да получи нещо от мене чрез това притворство. Той нямаше право да изглежда така чист и честен! Мислено си казах: е, щом и такива момчета могат да се отклонят от правия път, тогава… От обида бях готов да си хвърля шапката и да я стъпча, както направи веднъж пред очите ми капитанът на един италиански барк — неговият глупав помощник забърка страхотна каша, когато искаше да застане на две котви в рейда, пълен с кораби. Аз се питах, като го гледах такъв спокоен: глупав ли е или е груб до безчувственост? Струваше ми се, че ей сега ще почне да си подсвирква. И забележете — ни най-малко не ме интересуваше поведението на другите двама. Те някак по̀ съответствуваха на разказа, който беше станал достояние на всички и щеше да легне в основата на официалното следствие.
— Онзи стар негодник там горе ме нарече подлец — каза капитанът на „Патна“. — Не мога да кажа дали ме позна — мисля, че да; във всеки случай нашите погледи се срещнаха. Очите му блестяха гневно — аз се усмихвах; „подлец“ беше най-безобидният епитет, който бе достигнал до слуха ми през отворения прозорец.
— Така ли? — попитах, кой знае защо неуспял да си сдържа езика.
Той кимна, пак си захапа палеца и изпсува под нос; после, като вдигна глава, ме погледна с мрачна дързост и отсече:
