Патусан бил обхванат от страшна възбуда. Джим ми разказа, че от хълма, като се обърнал с гръб към тлеещата ограда, черната пепел и полуобгорените трупове, той видял как от време на време на откритите площадки между къщите по двата бряга на реката, суетейки се, изтичвали хора и след миг отново се скривали.

Отдолу се чувал едва-едва оглушителният тътен на гонговете и барабаните; дивите викове на тълпата достигали до него съвсем слабо, на откъслечни вълни. Безброй знамена се развявали като малки бели, червени и жълти птици над кафявите стрехи на покривите.

— Изглежда, всички са тържествували — прошепнах аз, заразен от неговото вълнение.

— Беше… беше грандиозно! Грандиозно! — силно възкликна Джим, като разтвори широко ръце.

Този неочакван жест ме изплаши, сякаш видях как младежът открива тайните на своето сърце на сиянието на слънцето, на намръщените гори, на стоманеното море. Долу Патусан почиваше сред лъкатушните брегове на сякаш задрямалата река.

— Грандиозно! — каза Джим за трети път, обръщайки се с шепот към самия себе си.

Грандиозно! Действително е било грандиозно — успех, който увенчал неговите думи, завоюваната земя, върху която стъпвал, сляпото доверие на хората, вярата в самия себе си, изтръгната от огъня, изключителното му постижение. Всичко това, както ви предупреждавах, се смалява в моя разказ. Не мога да ви предам с думи впечатлението за пълната му самота. Зная, разбира се, че там той е бил сам, откъснат от себеподобните, но скритите в него сили са го накарали да влезе в такъв тесен допир с окръжаващия го живот, че самотата му изглеждаше само следствие от неговото могъщество. Самотата също подчертаваше величието му. Нямаше никого наоколо, с когото да мога да го сравня, сякаш Джим бе един от онези необикновени хора, за които може да се съди само по величието на тяхната слава; а славата му, помнете, гърмеше на много мили разстояние. Вие би трябвало да гребете, да придвижвате лодката с канджи или да изминете дълъг, изморителен път, промъквайки се през джунглите, за да избягате от нейния глас. Този глас не беше тръбният глас на онази порочна богиня, която познаваме всички — не беше дързък и безсрамен. Той бе украсен с тишината и мрака на страната без минало, където думата на Джим беше единствената истина на всеки изминаващ ден. В него имаше нещо от онова мълчание, което ви е придружавало в неизследваните дълбини; той непрекъснато е звучал край вас, всепроникващ и настойчив — откъсвал се е от устата на шепнещите хора, изпълнени с учудване и тайна.

Като претърпял поражение, шериф Али побягнал, без да спре, из страната, а когато жалките, изплашени жители почнали да изпълзяват от джунглите и да се връщат в полуизгнилите си домове, Джим се посъветвал с Даин Варис и назначил старейшините. Така той станал фактически управник на страната. Що се отнася до стария Тунку Аланг, неговите страхове отпърво нямали граници. Казват, че като научил за успешния щурм на хълма, той се проснал по очи на бамбуковия под в парадната си зала и прекарал в тая поза цялата нощ и целия ден, издавайки тихи стонове, толкова страшни, че никой не се осмелявал да пристъпи към проснатото му тяло по-близо от дължината на едно копие. Тунку Аланг вече се виждал позорно изгонен от Патусан; виждал как се скита, изоставен от всички, с изпокъсани дрехи, без опиум, без жени и привърженици — лесна плячка за първия случайно срещнат човек, който би пожелал да го убие. След шериф Али ще дойде и неговият ред, а кой може да издържи атака, която се ръководи от такъв дявол? И всъщност той дължеше живота си и авторитета, който все още имаше по време на моето посещение, изключително на чувството за справедливост на Джим. Бугите горяха от желание да си разчистят отдавнашните сметки с него, а безстрашният стар Дорамин мечтаеше да види сина си да управлява Патусан. По време на една от нашите срещи той нарочно ми намекна за тази своя тайна амбиция. Странно, с какво достойнство и предпазливост той засегна този въпрос.

Отначало Дорамин заяви, че в дните на своята младост е разчитал на силата си, но сега се бил състарил и изморил… Като гледа внушителната му фигура и надменните малки очички, които хвърляха на всички страни зорки, изпитателни погледи, човек неволно го сравнява с някакъв хитър, стар слон; бавно се повдигаха и отпускаха широките му гърди — мощно и равномерно като диханието на спокойно море. Той твърдеше, че безгранично се доверява на мъдростта на туан Джим. Ах, само да може да постигне обещанието! Една дума би била достатъчна!… Неговото мълчание, тихият бумтеж на гласа му напомняха последните усилия на стихваща буря.

Опитах се да отклоня въпроса. Това беше трудно, тъй като не можеше да има съмнение, че властта е в ръцете на Джим; изглежда, в неговото ново обкръжение нямаше нищо, което той да не може да задържи или даде. Но, повтарям, то беше нищо в сравнение с мисълта, която ми дойде в главата, докато слушах внимателно: помислих, че Джим се е доближил съвсем до възможността най-сетне да постигне съдбата си.

Дорамин бе загрижен за бъдещето на страната и ме порази обратът, който той придаде на разговора. Страната остава там, където й е съдено да бъде, но белите хора — каза той — идват при нас и като постоят малко, си отиват. Отиват си и хората, изоставени от тях, не знаят кога да очакват тяхното завръщане. Белите си заминават за своята страна, при своя народ и така ще постъпи и този бял човек.

Не зная какво ме накара да възкликна енергично: „Не, не!“ Разбрах своята непредпазливост, когато Дорамин обърна към мене лицето си, набраздено от дълбоки бръчки и неподвижно като огромна кафява маска, и замислено каза, че за него това е добра вест, а после пожела да узнае защо.

Дребната му, добродушна, подобна на магьосница жена седеше от другата ми страна подгънала под себе си крака; главата й беше покрита. Тя гледаше през огромния отвор на стената. Видях само кичура бели коси, изпъкващата скула, лекото дъвчещо движение на острата брадичка. Без да откъсва очи от ширналите се гори, простиращи се до самите хълмове, тя ме попита с жаловит глас защо той, толкова млад, е напуснал своя дом, отишъл е толкова далеч, преминавайки през толкова опасности? Нима няма семейство, няма близки в родината си? Няма ли стара майка, която винаги да си спомня лицето му?…

Тези въпроси ме свариха съвсем неподготвен. Измърморих нещо под носа си и поклатих глава. По-късно разбрах, че съм имал твърде жалък вид, когато съм се мъчел да се измъкна от трудното положение. От онзи миг обаче старият накхода стана мълчалив. Страхувам се, че той не беше много доволен и несъмнено бях му дал храна за размишления. Странно, но вечерта на същия ден (това беше последният ми ден в Патусан) аз още веднъж се сблъсках с този въпрос: неизбежното в съдбата на Джим „защо?“, на което няма отговор.

И тъй, преминавам към историята на неговата любов. Изглежда, си мислите, че можете лесно да си представите тази история и сами. Слушали сме толкова подобни истории и мнозина от нас изобщо не ги наричат любовни. Повечето от тях считаме за игра на случайността — изблик на страст или може би само младежко увлечение, което в края на краищата е обречено на забрава, дори да е преминало през истинска нежност и съжаляване. Такъв възглед е обикновено правилен и навярно работата стои така и в нашия случай… Впрочем не зная. Да се разкаже тази история съвсем не е лесно, както може да изглежда — ако се подходи към нея от обикновена гледна точка. Очевидно тя прилича на всички истории от такъв род; обаче виждам на заден план меланхоличната фигура на жена — призрак на жестоката мъдрост; жена, погребана в самотен гроб. Тя гледа сериозно, безпомощно; на устата и лежи печат. Гробът, на който се натъкнах по време на утринната ми разходка, представляваше безформена кафява могилка с хубав бордюр от късове бял корал в основата и заградена с кръгла ограда от разцепени фиданки, чиято кора не е обелена. Гирлянда от листа и цветя обвиваше горния край на забитите колчета и цветята бяха свежи.