Бях му съобщил (всъщност това беше и целта на моето посещение) за намерението на Щайн да му подари къщата и запаса от стоки при такива условия, че сделката да бъде напълно редовна и валидна.

Отначало той почна да сумти и да подскача.

— По дяволите вашата деликатност! — извиках аз. — Това съвсем не се дължи на Щайн. Дават ви онова, което сам сте постигнали. И задръжте вашите забележки за Макнийл… когато го срещнете на оня свят. Надявам се, че няма да бъде скоро.

Той трябваше да приеме моите доводи, тъй като всичките му завоевания: доверието, славата, дружбата, любовта — го бяха направили не само господар, но и пленник. С очите на собственик гледаше той тихата вечер, реката, къщите, вечния живот на горите, гордостта на своето сърце; всъщност по-скоро те владееха него, бяха го направили своя собственост, включително и най-съкровените му мисли, пулса на кръвта му и неговото дихание.

Имаше с какво да се гордее. Аз също се гордеех — гордеех се с него, макар да не бях толкова уверен в баснословните изгоди на сделката. Това беше удивително. Не за безстрашието му мислех аз. Колко малко значение му придавах, сякаш то представляваше нещо твърде условно, за да бъде най-главното! Не, повече ме бяха поразили другите таланти, които бе проявил. Джим ми доказа, че бе преценил правилно непознатата обстановка, доказа своята интелектуална острота в тази сфера на мисълта. А неговата готовност! Изумително! И всичко това се бе проявило у него съвсем естествено, като острото обоняние на породист копой. Той не беше красноречив, но мълчанието му беше изпълнено с достойнство и голяма сериозност лъхаше от неговата негладка реч. Той все още се изчервяваше както преди. Но понякога откъсналата се дума или фраза от устата му показваха колко дълбоко, колко благоговейно се отнася към онази работа, която му беше дала увереност, че ще получи реабилитация. Ето защо момъкът, изглежда, обичаше тази страна и тези хора — обичаше ги с някакъв отчаян егоизъм, със снизходителна нежност.

— Ето къде ме държаха в плен три дни — шепнеше ми Джим (в деня на нашето посещение при раджата), когато бавно си пробивахме път през благоговейно шумната тълпа на поданиците, събрали се в двора на Тунку Аланг. — Мръсно място, нали? И ми даваха да ям само когато вдигнех шум, но и тогава получавах една паничка ориз и една печена рибка, малко по-голяма от бодливка… дявол да го вземе! Господи, как бях гладен, когато се разхождах напред-назад в тази воняща бърлога, а ей тези негодници ми тикаха канчетата си под носа! Предадох вашия знаменит револвер веднага щом ми го поискаха. Отървах се от него на драго сърце. Имах глупав вид, като се разхождах, стиснал в ръка празния револвер.

В този момент застанахме пред раджата и в присъствието на човека, при когото неотдавна е бил пленник, Джим стана невъзмутимо сериозен и любезен. О, той се държеше великолепно! Иска ми се да се смея, когато си спомня това. Джим обаче ми се стори и внушителен. Старият, непочтен Тунку Аланг не можеше да скрие страха си (той съвсем не беше герой, макар да обичаше да разказва за буйната си младост), но в същото време се отнасяше към бившия си пленник със сериозно доверие. Забележете! Доверяваха му се дори там, където трябваше най-силно да го мразят. Джим — доколкото можах да разбера от разговора — се възползува от случая, за да прочете една нотация. Няколко бедни селяни били причакани и ограбени на път за дома на Дорамин; те носели смола или пчелен восък, който искали да заменят с ориз.

— Крадецът не е никой друг, а самият Дорамин! — извика раджата. Като че ли някаква ярост се бе вселила в изтощеното му, крехко тяло. Той се гърчеше на своята рогозка, жестикулираше и подритваше, тресеше рошавата си грива — свирепо въплъщение на яростта. Хората около нас се пулеха и трепереха.

Джим заговори. Доста дълго, решителен и хладнокръвен, той развива мисълта, че не трябва да се пречи на човека честно да добива храна за себе си и за своите деца. Раджата седеше на подиума като шивач на тезгяха си, бе отпуснал длани на коленете си, ниско навел глава и втренчено, през космите на прошарената коса, които падаха на очите му, гледаше Джим. Когато Джим млъкна, настъпи дълбока тишина. Сякаш никой не дишаше, не се чуваше нито звук. Накрая старият раджа слабо въздъхна, вдигна рязко глава и бързо рече:

— Чуваш ли, мой народе! Това повече да не се повтаря.

Заповедта бе приета в дълбоко мълчание. Някакъв доста масивен човек, който очевидно се ползуваше с доверието на раджата, с умни очи, със скулесто, широко и много тъмно лице, весел и услужлив (по-късно научих, че това бил палачът), ни поднесе две чаши кафе на месингов поднос, който взе от ръцете на един слуга.

— Вие не трябва да пиете — бързо избърбори Джим.

Отначало не разбрах смисъла на думите му и само го погледнах. Той отпи голяма глътка и седна невъзмутим, държейки в лявата си ръка чинийката. В миг ме обзе силно раздразнение.

— Защо, дявол да го вземе — прошепнах аз, като му се усмихвах любезно, — ме подлагате на такъв глупав риск?

Разбира се, нямаше изход и аз изпих кафето, а Джим нищо не ми отговори и скоро след това си отидохме. Докато вървяхме през двора към нашата лодка, придружени от умния и весел палач, Джим каза, че много съжалява. Разбира се, рискът бил малък. Лично той не се страхувал от отрова. Почти никакъв риск. Уверяваше ме, че го считат в значително по-голяма степен полезен, отколкото опасен и следователно…

— Но раджата ужасно се бои от вас. Това е съвсем ясно за всеки — доказвах аз, да си призная, доста хапливо и през цялото време с безпокойство очаквах да започнат страшните гърчове. Бях много възмутен.

— Ако искам да принеса тук полза и да запазя положението си — каза Джим, сядайки до мене в лодката, — трябва да рискувам: и върша това поне веднъж в месеца. Мнозина вярват, че ще го направя — заради тях. Страхува се от мен! Точно така. По всяка вероятност той се бои от мене, защото аз не се боя от неговото кафе.

После Джим ми показа едно място в северния край на оградата, където заострените краища на няколко колове бяха счупени.

— Тук прескочих оградата на третия ден от пристигането си в Патусан. Още не са забили нови колове. Хубав скок, а?

След миг минавахме устието на една кална рекичка.

— А тук направих втория скок. Тичах и без да спирам, скочих, но не достигнах брега. Мислех — тук ще оставя костите си. Загубих си обувките, като се мъчех да се измъкна от калта. И през цялото време мислех колко ще бъде лошо, ако ме ранят с някое от техните проклети дълги копия, докато се мъча да се измъкна от калта. Помня как зле се чувствувах, когато се валях в тинята. В устата ми горчеше, сякаш бях сдъвкал нещо гнило.

Ето как стояла работата… А неговият благоприятен случай тичал край него, скачал през оградата, мъчел се да се измъкне от тинята… и все още бил загърнат с покривало. Вие разбирате — само защото той така неочаквано се бе появил, те не бяха го проболи веднага с крисовете88 си, нито го бяха хвърлили в реката. Той беше в ръцете им, но те като че бяха под властта на някакво привидение, призрак, знамение. Какво означаваше неговата поява? Как трябваше да постъпят? Не е ли твърде късно да се примирят с него? Не е ли по-добре да го убият без повече протакане? Но какво ще последва сетне? Старият негодник Аланг едва не се е побъркал от страх и колебание какво решение да вземе. Няколко пъти съвещанието се прекъсвало и съветниците презглава се хвърляли към вратите и побягвали по верандата. Казват, че един дори скочил долу от петнадесет стъпки височина и си счупил единия крак. Царственият управник на Патусан пък проявявал странни навици: във всеки горещ спор вмъквал хвалебствени тиради, а като се разпалел, почвал да размахва своя крис и скачал стремително от подиума си. Но с изключение на такива прекъсвания споровете за съдбата на Джим продължавали ден и нощ.