Никога не бях виждал Джим толкова сериозен, сдържан, непроницаем, внушителен. Сред тези тъмнолики хора фигурата му на здравеняк, с бял костюм и блестящи светли къдрици, сякаш привличаше слънчевите лъчи, които се процеждаха през цепнатините на затворените капаци на тази мрачна зала със стени от рогозки и тръстиков покрив. Той правеше впечатление на същество от съвсем друга порода. Ако не бяха видели как бе доплавал с кану, можеха да помислят, че е паднал при тях от небето. Обаче той бе пристигнал с една разнебитена лодка еднодръвка и през целия път бе седял (неподвижно, със здраво стиснати колене, страхувайки се да не преобърне лодката) на тенекиения сандък, който му бях дал аз, а на коленете си бе държал револвер морски тип, подарен му от мене при раздялата. Този револвер по волята на провидението или благодарение на някаква налудничава идея, която напълно му подхождаше, а може би и по силата на несъзнателна прозорливост той бе решил да остави незареден. Ето така Джим пътувал срещу течението на река Патусан. Не бихте могли да си представите пристигане по-различно и по-опасно, по-необикновено и случайно, а той пристигнал и съвсем сам. Странно, всички негови постъпки носеха някакъв фатален характер на бягство, на импулсивно, несъзнателно дезертьорство — скок в неизвестността.

Тъкмо случайността на всичко това оказва върху мен особено силно въздействие. Нито Щайн, нито ние имахме ясна представа какво се намира от другата страна, когато ние, изразявайки се метафорично, го хванахме и прехвърлихме без каквито и да е церемонии през стената. В онзи момент исках само да завърша неговото изчезване. Характерно е, че Щайн се ръководеше от сантиментален мотив. Струваше му се, че плаща (предполагам, с добро) свой стар дълг, за който не бе забравил. Действително през целия си живот той особено дружелюбно се отнасяше към хората, пристигащи от Британските острови. Наистина покойният му благодетел беше шотландец и дори се наричаше Александър Макнийл, а родното село на Джим се намираше доста по̀ на юг от река Туийд; но на разстояние шест или седем хиляди мили Великобритания, макар и да не става по-малка, някак се свива в далечината дори за своите чеда и такива подробности изгубват всякакво значение. Намеренията на Щайн бяха толкова великодушни, че аз го помолих най-настоятелно да ги скрива известно време. Чувствувах, че никакви съображения за лична изгода не бива да влияят на Джим; не биваше дори да го подлагаме на риска на такова влияние. Налагаше се да имаме работа с друг вид реалност. Джим се нуждаеше от убежище и трябваше да му бъде предложено убежище, купено с цената на опасност — нищо повече.

За всичко останало бях с него съвсем откровен и (както ми се струваше тогава) дори преувеличих опасността на начинанието. В действителност обаче аз я бях подценил: първият ден на Джим в Патусан едва не станал последен — и щеше да бъде наистина последен, ако Джим не беше така безразсъден или така суров към себе си и бе благоволил да зареди револвера. Когато му излагах невероятния ни план за неговото уединение, помня как упоритата му и тъжна покорност постепенно отстъпваше място на учудването, любопитството, възторга и момчешката възбуда. За такъв случай мечтаеше той. Не можеше да разбере с какво е заслужил това мое… Да го обесят, ако разбира на какво дължи тази… А на Щайн, онзи Щайн, търговецът, който… но, разбира се, на мене той трябва… Прекъснах го. Той говореше несвързано, а благодарността му ми причиняваше неизразима болка. Казах му, че ако е задължен някому, този някой е старият шотландец, за когото никога не е чувал; този шотландец умрял преди много години и след него останал само споменът за гръмовния му глас и грубоватата му честност. Следователно няма на кого да благодари. Щайн дава на младия човек помощ, каквато сам е получил на младини, а аз всичко на всичко споменах само неговото име. Тогава Джим се изчерви и като въртеше в ръката си някаква хартийка, стеснително забеляза, че винаги съм имал доверие в него.

Съгласих се с него и след кратка пауза изразих пожелание да му се удаде да последва моя пример.

— Вие мислите, че не се доверявам на себе си? — със смущение попита Джим, а после измърмори, че човек трябва първо да се прояви. При тези думи лицето му просия и той заяви решително, че няма да имам възможност да се разкайвам за доверието, което… което.

— Не се заблуждавайте — прекъснах го аз. — Не е по силите ви да ме накарате да се разкайвам за нещо.

У мене не можеше да има съжаление; дори и да имаше, това си беше моя лична работа; от друга страна, бих искал да му внуша, че този замисъл, този експеримент — е дело на неговите ръце; той и само той ще носи отговорността.

— Как! Но това е същото, което аз… — запъна се той.

Помолих го да не става глупав, защото видът му беше по-недоумяващ от всякога. Джим бе на път да направи живота си непоносим…

— Така ли мислите? — попита той развълнувано, а след миг доверчиво прибави: — Но нали аз все пак вървях напред? Нима не е така?

Не бях в състояние да му се сърдя. Неволно се усмихнах и му казах, че в отдавнашни времена хората, които са вървели напред по същия начин като него, са ставали отшелници в пустинята.

— По дяволите отшелниците! — възкликна разпалено Джим. Разбира се, против пустинята той не възразяваше.

— Драго ми е да чуя това — казах. Нали тъкмо в пустинята отиваше. Осмелих се да му обещая, че там животът няма да му се стори скучен.

— Да, да — потвърди дълбокомислено той.

Нали бе изразил желание, неумолимо продължавах аз, да се оттегли и да затръшне вратата след себе си.

— Нима? — прекъсна ме Джим мрачно и това настроение го бе обзело от глава до пети като сянка на някакъв минаващ облак. В края на краищата той умееше да бъде удивително изразителен. Удивително! — Нима? — повтори той горчиво. — Не можете да кажете, че съм вдигал заради това прекалено много шум. Аз мога да търпя… само че, дявол да го вземе, вие ми показвате вратата…

— Отлично. Тръгвайте натам — отсякох. Можех да му дам тържествено обещание, че вратата зад него ще се затвори здраво. За неговата съдба, каквато и да беше тя, никой нямаше да знае, тъй като тази страна, въпреки че преживяваше период на гниене, се считаше недостатъчно узряла за намеса в нейните работи. Щом се озовеше там, той сякаш веднага щеше да престане да съществува за външния свят.

Ще му се наложи да стои само на собствените си крака и освен това ще трябва отначало да намери опора за тях.

— Ще престана да съществувам. Точно така! — прошепна Джим сякаш на себе си. Очите му, приковани в моята уста, блестяха.

Ако той е разбрал всички условия, заключих аз, трябва да скочи в първата попаднала му гари и да замине при Щайн, за да получи последните инструкции. И той изхвръкна от стаята, преди да бях завършил думите си.

Джим се върна чак на следния ден сутринта бяха го поканили на вечеря и да пренощува там. Той никога не бил срещал такъв чудесен човек като мистър Щайн. В джоба му имаше писмо до Корнелиус (до този същия, който ще бъде уволнен — поясни той и за миг се замисли). После с възторг ми показа един сребърен пръстен — такива пръстени носят туземците, — изтънял от времето и запазил слаби следи от гравиране.

Това било неговата препоръка до стария Дорамин — един от най-влиятелните хора там, важна личност; Дорамин бил приятел на мистър Щайн в страната, където немецът бе имал толкова приключения. Мистър Щайн го нарекъл „боен другар“. Добре звучи — боен другар! Нали? И не е ли истина, че мистър Щайн учудващо добре говори английски? Казал, че научил английски на остров Целебес. Ужасно забавно, нали? Той говори с акцент — гъгниво — забелязал ли съм това? Този същият Дорамин му дал пръстена. Като се разделили за последен път, те си разменили подаръци. Нещо като обет за вечна дружба. На Джим се харесало това, а на мен харесва ли ми? Трябвало много бързо да избягат от страната, когато Мохамед… Мохамед… как му беше презимето… бил убит. На мен сигурно ми е известна тази история. Гнусно предателство, нали?