Джим говори в такъв дух, без да млъкне, и забрави да се храни, хванал ножа и вилицата (бе ме заварил на закуска); бузите му леко почервеняха, а очите потъмняха, което у него беше признак на възбуда. Пръстенът беше нещо като препоръчително писмо („за такива неща се говори в книгите“ — одобрително добави той) и Дорамин ще направи за него всичко, каквото може. Мистър Щайн веднъж спасил живота на този човек съвсем случайно, но той, Джим, остава на особено мнение за това. Мистър Щайн е човек тъкмо за такива случаи. Дребна работа! Случайно или нарочно, но за него — за Джим — това ще бъде добра служба. Той се надява от все сърце, че чудесният дядка още не се е отправил при праотците си. Мистър Щайн не могъл със сигурност да му каже това. Не бил получавал никакви сведения повече от година. Там постоянно се биели помежду си, а реката била затворена. Дяволски неудобно, но не е беда! Той, Джим, ще намери пролука и ще се промъкне.

Момъкът ми направи впечатление, дори ме изплаши с възбудената си бъбривост. Беше разговорчив като някакво момче преди дълга ваканция, която му открива възможност за всякакви палавости, а подобно настроение у възрастен човек, и то при такива обстоятелства, изглеждаше някак ненормално, малко налудничаво и опасно. Вече бях готов да го помоля да се отнесе към работата по-сериозно, когато той изведнъж остави ножа и вилицата (почна да се храни… или по право несъзнателно да гълта храната) и зашари с пръсти около чинията си. Пръстенът! Пръстенът! Къде е, дявол да го вземе. Ах, ето го… Джим го стисна в големия си юмрук и опита един след друг всичките си джобове. Господи! Да не би да го изгуби… Той трескаво мислеше, загледан в стиснатия си юмрук. Дали да окачи пръстена на врата си… И тозчас Джим се зае с това: измъкна парче канап, което приличаше на връзка от обувка. Готово. Така е добре! Дявол знае какво би станало, ако… Тук Джим като че ли за пръв път забеляза израза на лицето ми и се поукроти. Може би аз не разбирам — каза той с наивна сериозност — какво значение придава на този подарък. За него пръстенът бил залог за дружба — хубаво е да имаш приятел! На него му било известно нещичко за това. Джим изразително ми кимна с глава и потъна в мълчание, играейки си замислено с трохите по покривката.

— Да затръшне вратата — добре казано! — възкликна младежът и като скочи, закрачи из стаята; извиването на главата му, раменете, бързите, нервни крачки ми напомняха онази вечер, когато той крачеше по същия начин и се изповядваше, обясняваше — наречете го, както искате, — живееше пред мен в сянката на собствения си малък облак и с несъзнателна прозорливост черпеше утеха от самия извор на скръбта. Това беше същото настроение и същевременно — друго: също както някой вятърничав приятел днес ви води по верен път, а само след един ден безнадеждно изгубва пътя, макар очите му да са си същите, походката същата, стремежите същите. Походката на Джим беше уверена, блуждаещите, потъмнели очи сякаш търсеха нещо в стаята. Стори ми се, че единият му крак стъпва по-тежко от другия — може би за това бяха виновни обувките: ето защо походката му беше като че ли неравна. Едната си ръка бе пъхнал дълбоко в джоба, с другата жестикулираше, размахвайки я над главата си.

— Да затръшне вратата! — извика Джим. — Очаквах го. Ще ви покажа за в бъдеще… Аз… Аз съм готов на всичко… За такъв случай съм мечтал…

Боже мой, да се измъкна от всичко! Най-после успех. Вие ще видите. Аз…

Джим безстрашно отметна глава и, да си призная, за пръв и последен път в нашето познанство неочаквано изпитах към него неприязън. За какво беше това самоизтъкване? Той крачеше из стаята, като размахваше глупаво ръка и непрекъснато опипваше пръстена под дрехите на гърдите си. Какъв смисъл имаше да тържествува човек, че е назначен за търговски агент в една страна, където няма никаква търговия? Защо да хвърля предизвикателство към цялата вселена? Не с такова настроение трябваше да се подхожда към една нова работа; такова настроение, казах аз, не му подобава… пък и на всеки друг.

Джим се спря пред мен. Действително ли мисля така? — попита той съвсем не усмирен и в усмивката му изведнъж ми се стори, че има нещо дръзко. Но нали бях с двайсет години по-възрастен от него? Младостта е дръзка: това е нейно право, нейна потребност; тя трябва да утвърди себе си, а всяко самоутвърждение в този свят на съмнения представлява предизвикателство и дързост.

Джим се оттегли в един от по-далечните ъгли, а после се върна, за да — изразявам се образно — ме разкъса. Говорех му така, защото дори аз, който бях така добър към него — дори аз помнех онова, което се бе случило с него. Защо да цитираме тук останалите… света? Какво чудно има, ако той иска да се махне… да си отиде оттук завинаги? А аз говорех за подходящо настроение!

— Работата не е там какво помня аз или какво помни светът — извиках. — Вие, вие именно го помните!

Джим не се предаваше и с жар продължи:

— Да забравя всичко… всички, всички… — Като понижи глас, той добави: — Но вас?

— Да, и мене също, ако това ви помогне — също тъй тихо отвърнах.

След тези думи ние още известно време седяхме безмълвни и унили като при пълно изтощение. После той сдържано ми съобщи, че мистър Щайн го посъветвал да почака един месец, за да си изясни ще може ли да остане там, преди да започне постройката на новата къща за него; така щели да се избягнат „излишни разходи“. Мистър Щайн понякога употребяваше такива странни изрази… „излишни разходи“ — добре казано… Да остане?… Но разбира се! Той ще остане. Само да пристигне там и готово. Ще отговори, че ще остане. Никога няма да си отиде. Няма да е трудно да остане.

— Не бъдете безразсъден — казах, разтревожен от заплашителния му тон. — Ако останете там дълго, ще почне да ви се иска да се върнете.

— Да се върна — за какво? — разсеяно попита Джим, спрял поглед върху циферблата на стенния часовник.

Като помълчах, попитах:

— Значи, никога?

— Никога — повтори той замислено, без да ме гледа; после изведнъж потрепна: — Господи! Два часът, а в четири отплавам!

Това беше истина. Бригантината на Щайн заминаваше същия следобед на запад. Джим трябваше да пътува с нея, а не бяха дадени никакви разпореждания да се отложи отплаването. Мисля, че Щайн бе забравил. Джим трескаво започна да прибира нещата си, а аз тръгнах към своя кораб, където той обеща да се отбие за малко на път за бригантината, намираща се във външния рейд. И се появи запъхтян, с малък кожен куфар в ръка. Това не му подхождаше и аз му предложих стария тенекиен сандък: смяташе се, че не пропуска вода или поне влага. Вещите си Джим прехвърли много лесно: изтръска съдържанието на куфара, както се изтръсква чувал пшеница. Забелязах три книги: две малки с тъмна подвързия и една дебела, зелена, със златни букви — съчиненията на Шекспир. Тя струваше половин крона.

— Вие четете това? — попитах.

— Да. Прекрасно повишава настроението — бързо отговори той.

Порази ме такава оценка, но нямаше време за разговор върху Шекспир. Тежък револвер и две малки кутии с патрони лежаха на малката ми масичка.

— Моля ви, вземете това — рекох. — Може би то ще ви помогне да останете там.

И още не изрекъл тези думи, разбрах какъв зловещ смисъл може да им се придаде.

— Ще ви помогне да стигнете дотам — с разкаяние се поправих.

Обаче Джим не се обезпокои от мрачното значение на думите ми; като ми поблагодари горещо, той се втурна навън и ми подхвърли през рамо:

— Сбогом!

Чух гласа му отвъд борда на кораба: той подканяше гребците си да карат по-бързо; погледнах през един от задните илюминатори и видях как лодката заобикаля кърмата. Джим седеше на наклонилия се нос и като викаше и жестикулираше, подканяше гребците си да гребат по-бързо; в ръката си държеше револвер, сякаш се целеше в техните глави. В паметта ми ще останат завинаги изплашените лица на четиримата яванци: с бясна сила те натискаха веслата и гледката скоро изчезна от очите ми. Тогава се обърнах и първото нещо, което видях, бяха двете кутии с патрони на масата. Беше забравил да ги вземе.