На края на гората хората на Браун се разпръснали, скрили се зад дърветата и зачакали.

Целият лагер, от единия до другия край, се простирал пред тях и никой не гледал натам, където били те. На никого не идвало на ума, че белите могат да научат за тесния проток зад острова. Като решил, че моментът е настъпил, Браун извикал: „Огън!“ — и четиринайсет изстрела отекнали като един.

По думите на Тамб Итам изненадата била толкова голяма, че с изключение на онези, които паднали мъртви или ранени, дълго време никой не мръднал след първия залп. После един от тях извикал и тогава всички надали вопли на изумление и ужас. В паника се замятали назад-напред покрай брега, като стадо, което се бои от водата. Някои скочили в реката, но повечето сторили това едва след последния залп. Три пъти хората на Браун стреляли в тълпата, а самият Браун — той единствен стоял на открито място — ругаел и викал:

— Целете се по-ниско! Целете се по-ниско!

Тамб Итам разказва: още при първия залп разбрал какво се е случило. Макар да не бил ранен, той все пак паднал на земята и лежал като мъртъв, но с отворени очи. Когато отекнали първите изстрели, Даин Варис, който лежал в леглото си, скочил и изтичал на открития бряг — тъкмо навреме, за да получи куршум в челото при втория залп.

Тамб Итам видял как той широко разперил ръце и после паднал. Едва тогава го обзел голям страх, не по-рано. Белите си отишли така, както дошли — като невидими.

Така разчистил Браун сметките си със злата съдба. Забележете — дори при този страшен изблик на ярост се чувствува увереност в собственото му превъзходство, сякаш той бил човек, който настоява винаги на своето право — нещо отвлечено, — обличайки го с обвивката на обикновените си желания. Това не било груба и вероломна касапница, това било възмездие, разплата — проява на някакво непознато и ужасно качество на нашата природа, което, страхувам се, се таи у нас не тъй дълбоко, както би ни се искало да мислим.

После белите слизат от сцената, невидими за Тамб Итам, и сякаш изчезват напълно от човешките очи; и шхуната също изчезва, както изчезва откраднатото богатство. Но се носят слухове, че един месец след това белият баркас бил прибран от един товарен параход в Индийския океан. Два сбръчкани, жълти, приказващи шепнешком скелети със стъклени очи, които се намирали в лодката, признали властта на трети като тях, който заявил, че се казва Браун. Неговата шхуна, която пътувала на юг и била натоварена с яванска захар, протекла и потънала. От екипажа от шест души се спасил само той и неговите спътници. Другите двама умрели на парахода, който ги прибрал, а Браун доживя до срещата си с мен и аз мога да потвърдя, че той бе изиграл докрай своята роля.

Очевидно, като напуснали острова, те не помислили да оставят на Корнелиус неговото кану. Браун го освободил, преди да започне стрелбата, като му дал за сбогом един ритник. Тамб Итам се надигнал сред мъртвите и видял как назарянинът тича покрай брега между труповете и угасващите огньове. Той тихичко стенел. Изведнъж се хвърлил в реката, напрегнал всичките си сили и се опитал да тласне във водата една от лодките на бугите.

— После, до момента, в който ме видя — разказваше Тамб Итам, — Корнелиус стоя, загледан в тежкото кану, и се чешеше по главата.

— И какво стана с него? — попитах аз.

Тамб Итам, като ме гледаше втренчено, направи изразителен жест с дясната си ръка.

— Два пъти замахнах, туан — каза той. — Щом видя, че се приближавам, португалецът се хвърли на земята и почна силно да вика и да рита. Кудкудякаше като подплашена кокошка, докато при него дойде смъртта; тогава се успокои и лежеше, обърнал поглед към мен, а животът угасваше в очите му.

Като свършил с него, Тамб Итам никак не се бавил. Той разбирал колко е важно пръв да пристигне във форта със страшната вест. Разбира се, мнозина от отряда на Даин Варис останали живи; но едни от тях, обзети от паника, преплували на отсрещния бряг, други се скрили в гъсталака. Те не знаели кой всъщност е нанесъл удара… дали не са се явили нови бели грабители, дали не са завладели вече цялата страна. Считали се за жертви на голямо предателство, хора, обречени на гибел. Някои се прибрали чак след три дни. Но неколцина тозчас се помъчили да се върнат в Патусан и едно от канутата, които били на пост същата сутрин в реката, в момента на атаката се намирало на добра видимост от лагера. Наистина отначало хората наскачали във водата и заплували към срещуположния бряг, но после се върнали при своята лодка и силно изплашени, загребали с все сила срещу течението. Тези хора Тамб Итам изпреварил с един час.

Когато Тамб Итам, като гребял отчаяно с веслото, наближил града, жените, натрупали се по площадките пред къщите си, очаквали завръщането на малката флотилия на Даин Варис. Патусан имал празничен вид; тук-там мъжете, все още с копия или пушки в ръце, се разхождали или на групи стояли из селото. Китайските магазинчета били отворени рано, но пазарният площад бил безлюден и часовият, който все още стоял на ъгъла на форта, забелязал Тамб Итам и известил с вик на останалите. Вратите били разтворени широко. Тамб Итам скочил на брега и стремглаво се втурнал в двора. Първото лице, което срещнал, била девойката — тя тъкмо излизала от дома си.

Тамб Итам, разстроен, задъхан, с треперещи устни и изплашени очи, застанал пред нея като вцепенен и не можел да изрече нито дума. Най-сетне много бързо казал:

— Те убиха Даин Варис и още много други!

Девойката плеснала с ръце и първите й думи били:

— Затворете вратите!

Много от намиращите се в крепостта се били разотишли по домовете си, но Тамб Итам стреснал онези, които в момента охранявали крепостта отвътре. Девойката стояла в средата на двора, а около нея тичали хора.

— Дорамин! — отчаяно извикала тя, когато Тамб Итам изтичал покрай нея. Когато минал отново край нея, той извикал сякаш в отговор на немия й въпрос.

— Да. Но всичкият барут е у нас.

Тя го хванала за ръката и като посочила къщата, прошепнала разтреперана:

— Извикай го.

Тамб Итам изтичал по стълбите. Господарят му спял.

— Аз съм, господарю, Тамб Итам! — извикал той на вратата. — Донесох вест, която не може да чака.

Той видял как Джим обърнал глава върху възглавницата и отворил очи. Тогава Тамб Итам изведнъж изрекъл:

— Туан, това е ден на злото, проклет ден!

Господарят му се привдигнал на лакът, за да го изслуша — също както направил Даин Варис. И тогава Тамб Итам, като се мъчел да разказва последователно и като наричал Даин Варис „панглима“121, заговорил:

— Тогава панглима извика старшията на своите гребци и каза: „Дай на Тамб Итам нещо за ядене“…

Изведнъж господарят му спуснал крака на пода и се обърнал към него: лицето му било така изкривено, че думите на Тамб Итам заседнали в гърлото.

— Говори! — извикал Джим. — Убит ли е?

— Да бъде дълъг животът ти! — възкликнал Тамб Итам. — Това беше жестоко предателство. Той изтича навън, като чу първите изстрели, и падна…

Господарят му отишъл до прозореца и ударил с юмрук капака. В стаята бликнала светлина; и тогава с твърд глас, но като говорел много бързо, той почнал да му дава нареждания незабавно да се изпрати против шайката флотилия лодки, заповядал да се отиде при този и този човек, да се разпратят вестоносци; без да престава да говори, той седнал на леглото и се навел, за да завърже набързо обувките си; после изведнъж вдигнал глава.

— Какво стоиш? — попитал Джим; лицето му било съвсем червено. — Не губи време.

Тамб Итам не мръднал.

— Простете ми, туан, но… но… — започнал той със запъване.

— Какво? — извикал господарят му високо; видът му бил страшен, той се навел напред и с две ръце се държал за края на леглото.

— Не е безопасно за твоя слуга да се мярка сред народа — казал Тамб Итам след минутно мълчание.