Трябва да знаете, че Джим много скоро напусна резиденцията на Дорамин — твърде рано, ако се има предвид неговата безопасност, и разбира се, дълго преди войната. Подтикваше го чувството за дълг; каза ми, че трябва да пази интересите на Щайн. Не е ли така? С тази цел той пренебрегна всяка предпазливост, прехвърли се от другата страна на реката и се засели в дома на Корнелиус. Как последният бе успял да не загине през смутното време, не зная. Изглежда, той, като агент на Щайн, се намираше до известна степен под закрилата на Дорамин.
Така или иначе Корнелиус успя да се измъкне от всички усложнения и не се съмнявам, че поведението му, каквато и линия да е бил принуден той да избере, се е отличавало с подлост, наложила печата си върху него.
Ето неговата характерна черта: той беше подъл до дъното на душата си, както и външно; защото има хора, които външно се отличават с великодушие, благородство или доброта. Това беше същността на неговата натура, която даваше облик на всичките му постъпки, страсти и чувства; португалецът беснееше подло, усмихваше се подло и тъгуваше също подло; и любезността, и негодуванието му бяха подли. Уверен съм, че любовта му беше най-подлото му чувство — но можеше ли да си представи човек това отвратително насекомо влюбено? И ужасната му външност беше подла — един нормално противен човек в сравнение с него би изглеждал благороден. Корнелиус няма място нито на преден, нито на заден план в тази история — той просто се вмъква от задния вход в нея, загадъчен и нечист, отравяйки аромата на нейната младост и невинност.
Положението му беше във всяко отношение жалко, ала твърде е възможно той да извличаше от него и полза. Джим ми разказа, че отначало бил приет от него любезно и дружелюбно донемайкъде.
— Този човек беше като че ли луд от радост — с отвращение рече Джим. — Всяка сутрин дотичваше при мен, за да ми стисне и двете ръце, дявол да го вземе! Но аз никога не можех да разбера предварително ще имам ли закуска. Ако успявах да получа храна три пъти в два дни, смятах, че ми е потръгнало, а Корнелиус всяка седмица ме принуждаваше да подписвам чек за десет долара. По неговите думи мистър Щайн не желаел той да ме храни даром. А Корнелиус, може да се каже, почти не ме хранеше. Приписваше това на неуредиците в страната и си даваше вид, че просто си скубе косите, като по двайсет пъти на ден измолваше от мене прошка; накрая го помолих да не се безпокои. Лошо ми ставаше, като го гледах. Половината покрив на къщата му се беше съборил, навсякъде мръсотия, навсякъде стърчаха стръкчета суха трева, краищата на изпокъсаните рогозки шляпаха по стените. Той с все сила се мъчеше да докаже, че мистър Щайн му дължи пари за търговията през последните три години, но всичките му книги били изпокъсани, а някои дори се изгубили. Опита се да намекне, че това е вина на покойната му жена. Какъв отвратителен негодник! Накрая му забраних да споменава за покойната си жена — това разплакваше Джуъл. Не можех да си изясня къде се бяха дянали всичките стоки; в склада нямаше нищо освен плъхове и те се веселяха на воля сред късовете амбалажна книга и старо зебло. Всички ме уверяваха, че е заровил някъде много пари, но от него аз, естествено, нищо не можех да разбера. Жалко съществуване влачех в този проклет дом. Мъчех се да изпълня дълга си към Щайн, ала трябваше да мисля и за други неща. Когато избягах при Дорамин, старият Тунку Аланг се уплаши и ми върна всичките вещи. Това бе направено по околен път и много тайнствено чрез един китаец, който държи тук малък магазин; но щом напуснах бугите и се заселих при Корнелиус, веднага всички открито заговориха, че раджата взел решение в скоро време да ме убие. Приятна вест, нали? А аз не виждах какво може да му попречи, ако той действително е взел такова решение. Най-лошото от всичко беше друго: неволно чувствувах, че няма да принеса никаква изгода нито на Щайн, нито на себе си. О, настроението ми беше ужасно през тези шест седмици!
Глава тридесета
Джим ми каза по-нататък, че не знаел какво му помогнало да издържи, но, разбира се, ние можем да се досещаме. Той дълбоко съчувствувал на беззащитната девойка, която трябвало да разчита на милостта на този „долен страхлив негодник“. Очевидно Корнелиус се отнасял към нея ужасно, като само не я биел — за това, предполагам, не му стигала смелост. Той настоявал тя да го нарича татко.
— И с уважение… с уважение… — пищял португалецът, размахвайки пред лицето й малкото си жълто юмруче. — Аз съм човек, който се ползува с уважение, а ти каква си, кажи, каква си? Мислиш, че мога да отгледам чуждо дете и после да не видя към себе си уважение? Трябва да бъдеш доволна, че ти позволявам да ме наричаш „татко“. Е, кажи: „Да, татко… Не искаш ли?… Почакай!“
И той почвал да обсипва с обиди покойницата и девойката избягвала от стаята, стиснала глава с ръце. Корнелиус я преследвал и вътре, и вън, тичал около къщата и между бараките, натиквал я в някой ъгъл, където тя падала на колене и си запушвала ушите; тогава той спирал на известно разстояние и в продължение на половин час сквернословел към гърба й.
— Твоята майка беше вещица, хитра вещица — и ти си също такава! — изпищявал португалецът накрая и като вземал шепа пръст или кал (кал около къщата имало в изобилие), я запращал в главата й.
Но понякога девойката, изпълнена с презрение, издържала докрай и стояла пред него безмълвна, с мрачно смръщено лице, като само от време на време произнасяла една-две думи, от които мъчителят й подскачал и се гърчел като ужилен. Джим ми казваше, че тези сцени били ужасни. Всъщност странна картина за горската пустош. Ако помисли човек, безизходицата на това тежко положение ще му се стори ужасна.
Почтеният Корнелиус („инчи96 Нелиус“, както го наричаха с многозначителна гримаса малайците) бил крайно разочарован човек. Не знам какви изгоди е очаквал от женитбата си, но несъмнено свободата да краде, да злоупотребява и да присвоява в продължение на много години и по най-различни начини стоките на търговската фирма на Щайн (Щайн неуморно попълваше складовете си, когато успееше да склони капитаните си да ги доставят там), не му се струваха достатъчна награда за това, че е пожертвувал своето честно име. Джим с най-голямо удоволствие би набил Корнелиус почти до смърт; от друга страна, тези сцени били толкова тягостни и отвратителни, че му се искало да отиде някъде, където няма да чува нищо, и да пощади чувствата на момичето. Когато Корнелиус млъквал, девойката, трепереща, безмълвна, със застинало, отчаяно лице, притискала ръце до гърдите си, а Джим отивал при нея и сломен, избъбрял:
— Е чуйте… наистина… какъв смисъл има… опитайте се малко да похапнете…
Или проявявал съчувствието си малко по-иначе. Корнелиус се измъквал през вратата, почвал да се разхожда по верандата, мълчалив като риба, и крадешком хвърлял злобни, недоверчиви погледи.
— Мога да сложа край на това — казал й веднъж Джим. — Кажете само една дума.
А знаете ли какво му отвърнала тя. Казала — Джим ми съобщи това много внушително, — че имала достатъчно храброст да го убие със собствените си ръце, ако не била уверена, че самият той е дълбоко нещастен.
— Помислете само! Бедно момиче, почти дете, доведено до състояние да говори такива думи — възкликна ужасен той.
Изглеждало невъзможно да я спаси не само от този долен негодник, но дори от самата нея. И не защото така силно я съжалявал, твърдеше Джим; това било по-силно от жалост, сякаш някакъв товар тежал на съвестта му, докато тя страдала така. Да напусне къщата му се струвало подло дезертьорство. Накрая той разбрал, че не може нищо да очаква — няма да се добере нито до сметките, нито до парите, нито до каквато и да било истина, — но си останал там и довел Корнелиус ако не до безумие, то едва ли не до изблик на храброст.
Същевременно Джим чувствувал как от всички страни се надигат срещу него всевъзможни опасности. Дорамин два пъти пращал при него един верен слуга да го предупреди най-сериозно, че нищо не може да направи за него, ако той не се прехвърли отново на другия бряг на реката и не заживее както преди сред бугите. Почнали да идват най-различни хора — често в мрака на нощта, за да му разкрият заговори за отнемането на живота му. Решено било да го отровят. Щели да го съсекат на парчета в банята. Спорело се дали да го застрелят от някоя лодка по реката. Всеки от тези доносници му се представял за негов най-добър приятел. Това било достатъчно, каза ми Джим, за да лишиш навеки един човек от покой. Известна част от онова, което му съобщавали, било не само възможно, но и твърде вероятно, обаче фалшивите предупреждения породили в него само чувството, че всички, които го заобикалят, кроят в мрака смъртоносни планове. Нищо не можело да въздействува по-силно и върху най-здравата нервна система.
