Аз го настаних, както ви е известно, у Де Йонг и се радвах, че горе-долу съм му уредил живота, обаче бях убеден, че положението му става непоносимо. Той бе изгубил онази гъвкавост, която му помагаше да заема след всяко поражение независима позиция. Обаче като слязох от кораба, го видях да стои на кея; водите на рейда и морето се сливаха в едно на края на хоризонта; плавателните съдове, които стояха на котва отвъд рейда, сякаш кръжаха с неподвижни криле в небето. Джим чакаше своята лодка, която товареха в краката ни с пакети дребна стока за някакъв кораб, готов да отплава. Като си разменихме обичайните приветствия, ние мълчаливо застанахме един до друг.

— Боже! — възкликна той внезапно. — Това е убийствена работа.

Той ми се усмихна; трябва да ви кажа, че обикновено винаги му се удаваше да се усмихне. Не отговорих нищо. Прекрасно знаех, че не намеква за своите задължения; у Де Йонг не го обременяваха с работа. Освен това веднага щом Джим млъкна, аз окончателно се убедих, че работата е убийствена. И дори не го погледнах.

— Бихте ли пожелали да напуснете тези краища завинаги — попитах аз. — Да отидете в Калифорния или на Западния бряг67. Ще се опитам да направя нещо…

Джим ме прекъсна с леко презрение:

— И каква ще бъде разликата?…

Изведнъж се убедих, че е прав.

Разлика не би имало никаква — той не търсеше облекчение; смътно долових, че онова, което Джим искаше, което всъщност очакваше, не тъй лесно се поддава на определение — той може би чакаше някакъв благоприятен случай. Бях му дал немалко такива случаи, но те се свеждаха само до възможност да си изкарва хляба. А какво още можеше да се направи? Положението ми се струваше безнадеждно и си спомних думите на бедния Брайърли: „Нека се зарине на двайсет стъпки в земята и там да си остане.“ По-добре това, мислех си аз, отколкото да очаква невъзможното. Обаче дори в последното не можех да бъда уверен. Неговата лодка още не беше отплавала от кея на повече от три весла, когато вече бях взел решение да отида да се посъветвам с Щайн.

Този Щайн беше богат и уважаван търговец. „Фирмата“ му (защото тя се наричаше „Щайн и с-ие“ и включваше някакъв негов съдружник, който по думите на Щайн отговаря за работите на Молукските острови68) водеше оживена търговия с вътрешността на островите чрез доста търговски пунктове, открити и в най-отдалечените места, в които се приемаше изкупуваната продукция. Богатството и авторитетът на Щайн не бяха истинската причина, която ме караше да му искам съвет. Желаех да споделя с него своите затруднения, защото той заслужаваше повече доверие от почти всички останали, които познавах. Мека, простодушна и някак безкрайна и умна доброта озаряваше неговото дълго, голобрадо лице, набраздено с дълбоки, отвесни бръчки и бледо като на човек, който винаги е водил седящ живот, последното всъщност не беше вярно. Рядката му коса беше сресана назад и откриваше голямото му, високо чело. На двайсет години той трябва да е изглеждал почти така, както сега на шейсет. Лицето му бе лице на учен; само веждите, почти съвсем побелели, гъсти и рошави, и твърдият, проницателен поглед не бяха в хармония — ако мога да се изразя така — с неговия вид на учен. Той беше висок, но нямаше стегната фигура; навикът леко да се изгърбва и наивната усмивка му придаваха вид, като че ли винаги беше готов благосклонно да ви изслуша. Ръцете му бяха дълги, с големи, бледи длани, жестовете му бяха оскъдни, обмислени, сякаш той винаги посочваше нещо, разясняваше. Разказвам за него толкова дълго, защото този прям и снизходителен човек с външност на учен се отличаваше с неустрашим дух и физическа храброст. Такава храброст е съвсем несъзнателна и би могла да бъде наречена безразсъдство, ако не беше присъща на този човек като някаква естествена функция на организма му — както например доброто храносмилане.

Понякога се казва, че човек държи живота в собствените си ръце. Такава максима за Щайн е неприложима; през ранния период от живота си на Изток той бе играл на топка със своята съдба.

Всичко това се отнасяше до миналото, но аз знаех историята на неговия живот и произхода на неговото богатство. Той беше и естественик, ползуващ се с известност — или по-точно, учен-колекционер. Неговата специалност беше ентомологията69. Колекцията му от бръмбари — тези отвратителни малки чудовища, които изглеждаха зли дори като мъртви и неподвижни — и колекцията от пеперуди — красиви, прострели безжизнените си крила под капаците на стъклените кутии — бяха пръснали славата му на длъж и шир. Името на този търговец, търсач на приключения и съветник на един малайски султан (него той наричаше не другояче, а „моя беден Мохамед Бонзо“) стана известно на европейските учени благодарение на няколко бушела70 събрани от него насекоми; но европейските учени нямаха представа за неговия живот и характер, а това впрочем съвсем не ги интересуваше. Аз обаче го познавах добре и смятах, че е може би най-подходящият човек, пред когото мога да поговоря за затрудненията на Джим като за мои собствени.

Късно вечерта влязох в неговия кабинет, като прекосих внушителната, но празна и много слабо осветена столова. В къщата беше тихо. Водеше ме един възрастен и мрачен слуга от остров Ява с бяла куртка и жълт саронг71. Той разтвори вратата тихо, възкликна „Господарю!“ и като отстъпи настрана, тайнствено изчезна, сякаш беше призрак, който само за миг се бе въплътил в човек, за да извърши описаното по-горе действие. Щайн се обърна към мене заедно със стола си и при това движение очилата сякаш сами се вдигнаха на челото му. Той ме поздрави както обикновено спокойно и весело. Само единият ъгъл на голямата стая — ъгълът, където беше бюрото му — бе силно осветен от една лампа с абажур, цялото останало пространство тънеше в безформен мрак, който напомняше мрака на пещера. По стените, не от пода до тавана, а като тъмен пояс, широк четири стъпки, се редяха тесни полици с еднакви по форма и цвят тъмни кутии. Катакомбите на бръмбарите. Отгоре висяха малки дъсчици с надписи, отделени с неравни интервали.

Светлината падаше върху една от тях и думата Coleoptera72, написана със златни букви, проблясваше тайнствено в полумрака. Стъклените кутии на сбирката от пеперуди бяха наредени в три дълги редици на малки масички с тънки крака. Една от тези кутии бе взета от мястото й и стоеше на бюрото, осеяно с продълговати листове хартия, изписани с дребен почерк.

— Ето с каква работа ме заварвате да се занимавам — каза Щайн.

Ръката му надвисна над кутията, където в своето самотно великолепие една пеперуда бе разперила тъмнобронзовите си крила, дълги повече от седем инча; крилата бяха прорязани с великолепни бели жилки и по края си имаха разкошен бордюр от жълти точици.

— Един-единствен такъв екземпляр има във вашия Лондон и никъде другаде. Тази колекция завещавам на малкия си роден град. Частица от самия мен. Най-добрата.

Щайн се наклони напред и напрегнато започна да се вглежда, навел глава над кутията. Аз стоях зад гърба му.

— Чудесна — прошепна той и като че ли забрави за присъствието ми. Неговата история беше интересна. Той се бе родил в Бавария и през 1848 година, като двадесет и две годишен младеж, взел активно участие в революционното движение. След събитията успял да избяга и отначало намерил подслон у един беден републиканец, майстор на часовници в Триест. Оттам се добрал до Триполи със запас от евтини часовници за продажба на улицата.

Началото не било блестящо, но на Щайн му провървяло; в Триполи срещнал един холандец — пътешественик, който се е ползвал, вярвам, с известност, — не мога да си спомня името му. Това беше същият естественик, който го поканил да бъде негов помощник и го отвел на Изток. Повече от четири години те заедно и поотделно пътешествували из архипелага, събирайки насекоми и птици. После естественикът се върнал в родината си, а Щайн, който бил без родина, нямало къде да се върне; останал при един стар търговец, когото срещнал при пътешествията си във вътрешността на остров Целебес — ако може да се допусне, че Целебес изобщо има вътрешност. Този стар шотландец, единственият бял, на когото разрешили да живее по онова време в тази страна, бил привилегирован приятел на главния владетел на държавата Уаджо; тогава начело на тази държава стояла жена.