Често съм слушал Щайн да разказва как този приятел, чиято половина от тялото била леко парализирана, го представил в двора на владетелката, а скоро след това нов удар го довършил. Той бил набит човек с патриархална бяла брада и внушителна фигура. Влязъл в залата на съвета, където се били събрали всички раджи, пангерани и старейшини, а кралицата — дебела и сбръчкана жена (по думите на Щайн, с много свободен език) — се била облегнала на високо ложе под балдахин. Старецът, подпирайки се на бастуна си, влачел единия си крак. Като хванал Щайн за ръка, той го завел до самото ложе.
— Гледай, кралице, и вие, раджи, това е моят син — възвестил той гръмогласно. — Аз търгувах с вашите бащи, а когато умра, той ще търгува с вас и вашите синове.
Благодарение на тази проста формалност Щайн наследил привилегированото положение на шотландеца, целия му запас от стоки и дома-крепост на брега на единствената плавателна река в страната. Наскоро старата кралица с много свободния език умряла и страната почнала да се вълнува, тъй като се появили многобройни претенденти за престола. Щайн се присъединил към по-младия син — същия този, когото той трийсет години по-късно наричаше „моя беден Мохамед Бонзо“. Бонзо и той извършили безброй подвизи; и двамата били търсачи на приключения; цял месец само с шепа привърженици те издържали обсада в дома на шотландеца против многобройна армия. Изглежда, туземците и досега говорят за тази война.
Същевременно всеки път, когато му се явявал такъв случай, Щайн не пропускал да улови някоя пеперуда или бръмбар. След осем години война, преговори, нездрави примирия, внезапни въстания, помирения, предателства и прочие, когато изглеждало, че мирът най-сетне се е установил, неговият „беден Мохамед Бонзо“ бил убит пред вратата на собствената си кралска резиденция, както слизал от коня си в прекрасно настроение след един успешен лов на елени. Това събитие направило положението на Щайн крайно несигурно. Може би той все пак щял да остане в тази страна, но след известно време починала и сестрата на Мохамед — „моята скъпа жена принцеса“, както тържествено я наричаше той. От нея Щайн имал дъщеря — майката и детето умрели с три дни разлика от някаква заразна треска.
Щайн напуснал страната, където не можел повече да остане след такава тежка загуба. Така завършил първият, авантюристичният период от неговото съществуване. По-нататъшният му живот бил толкова различен от предишния, че ако не била искрената скръб, която никога не го напускала, този странен период по-скоро щял да прилича на сън.
Той имал малко пари; почнал всичко отново и с течение на времето натрупал значително състояние. Отпърво много пътешествувал из островите, но ето че старостта дошла неусетно и напоследък Щайн рядко напускаше просторния си дом, който се намираше на три мили от града. До къщата имаше голяма градина, заобиколена от конюшни, кантори и бамбукови къщурки за слугите и подчинените, каквито се намираха в изобилие. Всяка сутрин Щайн отиваше с кабриолета до кантората си в града, където негови служители бяха бели и китайци. Притежаваше малка флотилия от шхуни и туземни плавателни съдове; той водеше търговия в широки мащаби с всичко, което произвеждаха островите. Щайн не беше мизантроп, но живееше уединено, сред своите книги и колекции — класифицираше и подреждаше екземпляри, водеше кореспонденция с европейски ентомолози, съставяше описателен каталог на богатствата си.
Такава бе историята на човека, при когото аз, без да храня някаква определена надежда, отидох да се посъветвам за случая на Джим. Струваше ми се, че ще бъде облекчение дори само да чуя онова, което той можеше да ми каже. Бях много обезпокоен, но се отнесох с уважение към напрегнатата, почти страстна съсредоточеност, с която Щайн гледаше пеперудата: вероятно в бронзовото сияние на тези леки крила, в белите линии, във великолепните петна той виждаше нещо друго — образа на нещо тленно и презиращо разрушението, както тези нежни и безжизнени тъкани, великолепни и недокоснати от смъртта.
— Чудесна — повтори той, вдигайки към мене очи. — Погледнете! Красота… но това е нищо… обърнете внимание на точността, на хармонията. Тази пеперуда е толкова нежно създание! И в същото време толкова силна! И съвършена! Такава е Природата — равновесие на колосални сили. Всяка звезда е също тъй съвършена… всяко стръкче тревица… и могъщият Космос в своето безупречно равновесие създава — ей тази пеперуда. Това е чудо, шедьовър на Природата — този велик художник.
— Никога не съм чувал такива думи от един ентомолог — весело забелязах аз. — Шедьовър! А какво ще кажете за човека?
— Човекът е удивително създание, но той съвсем не е шедьовър — отговори Щайн, загледан в стъклената кутия. — Може би художникът му е бил малко побъркан. А? Как мислите? Понякога ми се струва, че човекът се е явил там, където не е нужен, където няма за него място; иначе защо иска да има цялата земя? Защо да се лута тук и там, да вдига голям шум за себе си, да говори за звездите, да безпокои тревичките?…
— Да лови пеперуди — добавих.
Той се усмихна, отпусна се назад в стола си и протегна крака.
— Седнете — каза той. — Аз сам улових този рядък екземпляр в едно чудесно утро. И изпитах голямо вълнение. Вие не знаете какво значи за колекционера да се сдобие с такъв рядък екземпляр. Не можете да знаете.
Аз се усмихнах, настанил се удобно в един люлеещ се стол. Струваше ми се, че естественикът гледа някъде далеч, отвъд стената, в която бе устремил поглед. Разказваше как една нощ при него се явил вестоносец от „бедния Мохамед“, който го викал в своята „резиденция“, както я нарече Щайн, намираща се на девет-десет мили от дома му; пътят за там минавал по една конска пътека, която прорязвала разработена равнина, изпъстрена тук-таме с малки горички. Рано сутринта той потеглил от укрепения си дом, като преди това прегърнал и целунал малката Ема и оставил за заместник „принцесата“, своята жена. Разказа ми как тя го изпратила чак до пътната врата; вървяла, сложила ръка на шията на коня; била облечена с бяла куртка, със златни фуркети в косата, а през лявото й рамо имало кафяв кожен ремък с револвер.
— Тя ми говори, както говорят всички жени — каза Щайн, — молеше ме да бъда предпазлив и да се върна преди мръкнало, притесняваше се, че трябва да пътувам сам. Имаше война и да се пътува бе опасно; моите хора слагаха на къщата капаци, които куршумите да не могат да пробият, и зареждаха пушките си, а тя ме молеше да не се боя за нея — щяла да успее да защити дома до моето завръщане от всеки неприятел. Посмях се от радост. Приятно ми беше да я гледам такава смела, млада и силна. Тогава аз също бях млад. На вратата тя хвана ръката ми, стисна я и тръгна назад. Спрях коня и почаках да щракнат резетата на вратата. По онова време в околността върлуваше със своята банда един мой голям враг — човек от знатен род, страшен негодник. Изминах с коня в лек галоп четири-пет мили; през нощта бе паднал дъжд, но сега мъглата се бе разпръснала и ликът на земята беше ясен; тя се простираше пред мен усмихната, свежа и невинна като малко дете. Изведнъж отекна залп — стори ми се, че прозвучаха най-малко двайсет изстрела. Пропищяха куршуми и шапката ми падна на тила. Това беше, разбирате ли, малка хитрост. Те бяха принудили моя беден Мохамед да ме повика, а сетне ми бяха устроили засада. За миг разбрах това и си помислих: „Трябва и аз да постъпя хитро.“ Понито ми запръхтя, подскочи и спря, а аз бавно изпълзях напред, заровил глава в гривата му. Понито тръгна ходом, а аз с едно око зърнах над врата му слабо облаче дим пред бамбуковата горичка вляво от мен. „Аха, приятели мои — помислих си, — защо побързахте да стреляте? Вашата работа още не е gelunden73. О не!“ С дясната си ръка тихичко измъкнах револвера. В края на краищата тези негодници бяха само седмина. Те излязоха от тревата и като запретнаха полите на саронгите си, затичаха към мен, размахали над главите си копия. Тичаха и крещяха, че трябва да хванат коня, тъй като аз съм мъртъв. Изчаках да дойдат колкото оттук до вратата и гръмнах три пъти — и трите куршума попаднаха в целта. Още веднъж гръмнах, прицелих се в гърба на един човек, но не улучих; той беше вече доста далеч. Тогава седнах на седлото — бях съвсем сам, ясният лик на земята ми се усмихваше, а край мен се търкаляха труповете на трима от нападателите. Един от тях лежеше свит на кълбо като куче; друг се беше проснал по гръб, с ръка върху очите, сякаш се пазеше от слънцето; а третият съвсем бавно сви крака си, после конвулсивно го изпъна отново. Като седях на коня, го наблюдавах много внимателно, но той повече не помръдна — bleib ganz ruhig — застина неподвижен. И докато се вглеждах в лицето му, за да открия някакви признаци на живот, една лека сянка пробяга по челото му. Това беше сянката на тази пеперуда. Погледнете формата на крилото. Тези пеперуди летят високо и стремително разсичат въздуха. Вдигнах очи и я видях как се отдалечаваше от мене. Помислих си — възможно ли е това? И после се скри от погледа ми. Слязох от седлото и съвсем бавно тръгнах напред, като водех след себе си коня и стисках в ръка револвера. Хвърлях бързи погледи надясно, наляво, нагоре, надолу, навсякъде! Най-сетне я открих — бе кацнала на една купчина пръст на около десет стъпки от мен. Сърцето ми се разтуптя. Пуснах коня и като държах в едната си ръка револвера, с другата смъкнах от главата си меката филцова шапка. Хоп! Хванах я! Когато се изправих на крака, треперех от вълнение като лист. А когато разтворих тези великолепни крила и видях с какъв рядък екземпляр се бях сдобил, главата ми се замая и краката ми се подкосиха, та трябваше да приседна на земята. Събирайки колекция за един професор, аз страстно желаех да имам такъв екземпляр. Предприемах дълги пътешествия и се подлагах на големи лишения; мечтаех за такава пеперуда и в сънищата си; и ето че сега най-неочаквано я държах в ръката си — тя беше моя! Както се изразяват поетите (той каза „боетите“):
