— Да избягам? Това е немислимо — рече Джим и поклати глава.

— Правя ви предложение, за което нито моля, нито чакам някаква благодарност от вас — отговорих. — Ще върнете парите, когато ви е удобно и…

— Вие сте страшно добър — измърмори той, без да вдига очи.

Аз внимателно се вглеждах в него: изглежда, бъдещето му се струваше ужасно несигурно, но Джим не се колебаеше, като че ли всъщност със сърцето му всичко беше в ред. Ядосах се — не за първи път през онази нощ.

— Струва ми се — рекох, — че цялата тази злощастна история е достатъчно неприятна за човек като вас…

— Да, да… — прошепна момъкът, забил поглед в пода.

В това имаше нещо сърцераздирателно. Светлината падаше върху него отдолу и аз виждах мъха на бузата му, горещата кръв, която оцветяваше гладката кожа на лицето. Ако искате — вярвайте, но това беше неимоверно сърцераздирателно. Станах груб.

— Да — казах. — И разрешете ми да ви призная, че не съм в състояние да разбера каква изгода очаквате да получите от тези ваши старания да лижете калта.

— Изгода! — прошепна той и наруши мълчанието си.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликнах ядосан.

— Опитвах се да ви обясня в какво се състои работата — заговори бавно Джим, сякаш размишляваше за нещо, на което нямаше отговор. — Но в края на краищата това е моя грижа.

Отворих уста, за да възразя, и изведнъж установих, че бях изгубил всичката си самоувереност; той също сякаш се бе отказал от мене, защото замърмори като човек, който размишлява полугласно:

— Избягаха… избягаха по болниците… Нито един от тях не се реши на това изпитание… Те!…

Джим направи лек пренебрежителен жест.

— Но аз трябва да го издържа и не бива да се измъквам, иначе… Аз няма да се измъкна.

Той млъкна. Имаше такъв вид, като че го преследваха призраци. На лицето му се бяха изписали чувства — презрение, отчаяние, решителност, — изписваха се там едно след друго като отразени в магическо огледало пълзящи неземни образи. Той живееше, заобиколен от измамни привидения, от безпощадни сенки.

— О, глупости, драги мой! — подех аз.

Джим направи нетърпеливо движение.

— Вие, изглежда, не разбирате — рече той рязко; после ме погледна, без да мигне: — Скочих от кораба, но сега няма да избягам.

— Не исках да ви обидя — казах аз и глупаво добавих: — Случвало се е и по-добри от вас да счетат за нужно да избягат.

Той силно почервеня, а аз в смущението си едва не се задавих от собствения си език.

— Може и да е така — рече младежът накрая. — Аз не съм достатъчно добър; и не мога да си позволя това. Обречен съм да се боря докрай и както виждате, сега се боря.

Станах от стола си и почувствувах, че целият съм се схванал. Мълчанието действуваше угнетително и като исках да му сложа край, а не можех да измисля нищо по-добро, забелязах с небрежен тон:

— Никак не предполагах, че е толкова късно…

— Осмелявам се да добавя, че доста дълго ви занимавах с това — отвърна Джим енергично; той започна да се оглежда за шапката си. — И право да си кажа, на мен също ми стига.

Да, Джим бе отказал да приеме това единствено по рода си предложение. Той отблъсна ръката за помощ; сега беше готов да си отиде, а отвъд балюстрадата цареше неподвижна нощ, която сякаш го дебнеше, като че ли той беше някаква набелязана жертва. Чух го да казва:

— А, ето я!

Бе намерил шапката си. Няколко секунди мълчахме.

— Какво ще правите, след като… след като… — попитах съвсем тихо.

— Ами сигурно ще отида по дяволите — мрачно избъбри той.

Разсъдъкът ми се възвърна и счетох за нужно да не приемам отговора му сериозно.

— Моля ви, запомнете — казах, — че много би ми се искало още веднъж да ви видя, преди да заминете.

— Не знам какво може да ви попречи. Тази проклета история няма да ме направи невидим — рече Джим горчиво, — няма такава опасност.

А после, в момента на раздялата, той почна да се запъва, да жестикулира нерешително, явно да се колебае. Нека бог му прости това… и на мен! Той бе втълпил във фантазьорската си глава, че аз може би няма да искам да му стисна ръката. Беше толкова ужасно, че просто не знаех какво да му кажа. Изглежда, изведнъж съм му извикал, както бихте извикали на човек, който пред очите ви ще падне в някаква дълбока пропаст от скалата, по която върви. Помня повишените ни гласове, печалната усмивка на лицето му, силното стискаме на ръката ми, нервния смях. Свещта засъска и изгоря; нашата среща най-после завърши; в тъмнината до ушите ми достигна изпъшкване.

Джим си тръгна. Нощта го погълна. Той беше ужасно несръчен. Ужасно. Чувах как пясъкът скърца под бързите му стъпки. Той тичаше. Наистина тичаше, макар да нямаше къде да отиде. А не беше навършил още двайсет и четири години.

Спах малко, после закусих набързо и след известно колебание се отказах от ранното си сутрешно посещение на моя кораб. Това беше наистина достойна за укор постъпка, защото макар първият ми помощник да беше прекрасен човек във всяко отношение, той беше жертва на такива черни предположения, че ако не получеше писмо от жена си в очакваното време, щеше съвсем да обезумее от гняв и ревност, да изпусне контрола над работата, да се скара с всички матроси и дори да си поплаче в кабината или пък така да се разбеснее, че да предизвика бунт на кораба. Това винаги ми се е струвало необяснимо: бяха женени от тринайсет години; веднъж я бях зърнал за малко и, честно казано, не можех да си представя човек като мъжа й да се самозабрави дотолкова, че да извърши грях заради такава непривлекателна личност. Не зная дали не бях направил грешка, като се въздържах да изложа този свой възглед пред бедния Селвин: той си създаваше достатъчно адски мъки, от които страдах косвено и аз, но несъмнено някаква фалшива деликатност ме възпря да го направя. Съпружеските отношения на моряците са интересна тема и бих могъл да ви дам някои примери… Обаче сега не му е мястото, нито времето за това, а и ние се занимаваме с Джим, който е неженен. Ако неговата чувствителна съвест или гордост, ако всичките му екстравагантни призраци и сурови сенки — катастрофални спътници на неговата младост — не му позволяваха да бяга от гилотината, то аз, който, разбира се, нямах такива спътници, непреодолимо исках да отида и видя как главата му ще се търколи от ешафода.

Упътих се към съда. Не очаквах силни впечатления или ценни сведения, не мислех, че ще бъда заинтересуван или дори уплашен — и въпреки това, докато човек е жив, страхът може от време на време да му служи за спасително наказание. Но не очаквах, че и аз ще бъда в такова угнетено състояние. Горчивината от наказанието на Джим сякаш бе напоила хладния, застоял въздух в съда. Истинският смисъл на престъплението се заключаваше в нарушението на онази вяра, с която живее човешкото общество. И от тази гледна точка той не беше долен предател, но екзекуцията му беше тайна. Нямаше висок ешафод, нямаше аленочервен плат (Дали имаха такъв плат на Тауър Хил56? Би трябвало да имат!), нямаше обзето от благоговеен страх множество, ужасено от вината му и трогнато до сълзи от съдбата му — с една дума, нямаше нито сянка на мрачно възмездие. Вървях към съда, слънцето грееше ярко и сипеше блясък — прекалено силен, за да може да подействува успокоително, — а улиците бяха изпълнени с хаотичната пъстроцветност на повреден калейдоскоп: жълто, зелено, синьо, ослепително бяло; мургаво, разголено рамо; кола с червено чергило, впрегната с един вол; рота туземци пехотинци, които маршируваха по улицата — мургави глави и тела, прашни обувки с връзки; туземен полицай в тъмен и тесен мундир, препасан с лакиран колан; той ме погледна със скръбните си ориенталски очи, сякаш неговата преселваща се от едно тяло в друго душа безкрайно страдаше от непредвиденото… как се казваше това?… аватар — въплъщение. Под сянката на едно самотно дърво в двора на съда селяните, извикани по делото за нападението, седяха в живописна група, която напомняше хромолитографията на лагера в книгата за пътешествията из Ориента. Липсваха само неизбежните кълба дим на преден план и товарните животни, които пасат по-настрана. Отзад, надвиснала над дървото, се издигаше жълта стена, която отразяваше слънчевата светлина. В съдебната зала цареше полумрак, тя изглеждаше по-просторна.