— Трябва да се върна колкото се може по-скоро — пояснил той.

Два часа преди съмване предните постове известили на намиращите се зад оградата, че белите разбойници слизат към своята лодка. Веднага всички въоръжени хора в Патусан заели очаквателно положение, макар по бреговете на реката да било както преди тихо и ако не били пушещите пламъци на огньовете, селото щяло да изглежда потънало в сън като в мирно време. Тежка мъгла надвиснала ниско над водата и в призрачното й сиво сияние не се виждало нищо. Когато баркасът на Браун изплавал от рекичката в широката река, Джим стоял на ниския нос пред оградата на раджата, на същото място, където стъпил за първи път на патусанска земя. В сивотата се показала една движеща се сянка — самотна, много голяма и все пак трудно различима. От нея се чувал тих шепот. Браун, който седял на кормилото, чул как Джим казал спокойно:

— Пътят е свободен. Най-добре се доверете на течението, докато се разсее мъглата. Тя скоро ще се разпръсне.

— Да, скоро ще виждаме ясно — отговорил Браун Трийсет-четирийсет души, които стояли с готови за стрелба мускети пред оградата, затаили дъх. Този буги, когото видях на верандата на Щайн, собственик на морския плавателен съд, бил сред тях, после ми разказа, че щом баркасът се изравнил с ниския нос, изведнъж надвиснал като планина.

— Ако смятате, че има смисъл да изчаквате един ден в морето — извикал Джим, — ще се помъча да ви изпратя нещо за ядене — теле, сладки картофи… каквото мога.

Сянката продължила да се движи напред.

— Да, изпратете! — достигнал от мъглата глух глас.

Никой от внимателните слушатели не разбрал смисъла на тези думи, а после Браун и хората му отминали с лодката си и се скрили безшумно като призраци.

Така Браун, невидим в мъглата, напуска Патусан, седнал до Корнелиус на кърмата на баркаса.

— Може би ще получите теле — рекъл Корнелиус. — О, да! Теле. И батати. Ще получите това, щом той каза. Той винаги говори истината. Открадна всичко, каквото имах. Предполагам, че предпочитате теле пред това да ограбите много къщи.

— Бих ви посъветвал да си затваряте устата — иначе някой ще ви хвърли през борда в тази проклета мъгла — рекъл Браун.

Баркасът сякаш не се движел; нищо не се виждало — дори водата до бордовете; само воден прах, който се стичал на капки, течал по брадите и лицата. „Беше страшно, каза ми Браун. Всеки имаше чувството, че плава сам в лодката, преследван от едва доловимите въздишки на бърборещи призраци.“

— Ще ме изхвърлите, така ли? Но аз знам къде се намирам — мрачно избъбрил Корнелиус. — Аз съм прекарал тук много години.

— И все пак нищо не можете да видите в такава мъгла — рекъл Браун, като се отпуснал назад и въртял наляво-надясно румпела, който бил вече безполезен.

— Не, мога! — озъбил се Корнелиус.

— Много приятно — казал Браун. — Значи, трябва да ви се вярва, че слепешката можете да намерите прохода, за който говорехте?

Корнелиус отговорил утвърдително.

— Вие като че сте много уморени, за да гребете? — попитал той след кратко мълчание.

— Не, дявол да го вземе! — извикал изведнъж Браун. — Вземайте веслата!

Разнесло се силно тропане сред мъглата, което след малко се сменило с равномерно поскърцване на невидими весла в невидими ключове. С изключение на това нищо друго не се променило и ако не бил лекият плясък на мокрите весла, можело според Браун да се помисли, че те летят на въздушен балон, обгърнати от облак. Корнелиус вече не отворил уста и само свадливо заповядал на някой да изгребе водата от неговото кану, което вървяло на буксир зад баркаса. Лека-полека мъглата почнала да избледнява и напред просветляло. Изведнъж един голям клон, покрит с листа, надвиснал над главата му и краищата на вейките, от които се стичали капки, се извили покрай бордовете. Корнелиус, без да проговори нито дума, се заел с румпела.

Мисля, че те не са говорили повече. Баркасът влязъл в тесния страничен проток и продължил напред, опирайки с веслата в ронливите брегове; било тъмно. Сякаш огромни черни криле се разперили над мъглата, която изпълвала цялото пространство до върховете на дърветата. Клоните над главите им ронели едри капки през мъглата. Корнелиус избърборил нещо и Браун заповядал на хората си да заредят пушките.

— Давам ви възможност да си разчистите сметките с тях, преди да се махнем оттук, чувате ли, жалки изроди! — обърнал се той към шайката. — Отваряйте си зъркелите, кучета, да не изпуснете случая.

В отговор се разнесло тихо ръмжене. Корнелиус проявявал нервност, обезпокоен за състоянието на своето кану.

В това време Тамб Итам пристигнал на местоназначението си. Мъглата малко го забавила, но той гребял упорито, все край южния бряг. Лека-полека дневната светлина си пробила път. Бреговете на реката приличали на тъмни, неясни ивици, в които можело да се различат мътните очертания на някакви колони и сенки, хвърляни от преплетените високо клони. Над водата още лежала гъста мъгла, но часовите гледали зорко — когато Тамб Итам приближил лагера, от бялата пара изникнали две човешки фигури и силно извикали към него. Той им отговорил и скоро до него доплавало едно кану, след което разменил новини с гребците. Всичко вървяло добре. Бедата отминавала. После хората в кануто пуснали неговата лодка-еднодръвка, която държали за борда, и тозчас се изгубили от очи. Тамб Итам продължил пътя си и до ушите му достигнали някакви тихи гласове; в разсейващата се мъгла той видял пламъците на многобройни малки огньове върху една пясъчна ивица, зад която се издигали високите тънки стъбла на дърветата и храстите. Тук също имало стражеви пост и на Тамб Итам отново му извикали. Той изрекъл високо името си, още два пъти гребнал с веслото и кануто му се врязало в брега. Това бил голям лагер. Хората клечали на отделни групи и с глух шепот водели сутрешните си разговори. Множество тънки нишки дим се виели бавно в бялата мъгла. Малки колиби, издигнати над земята, били построени за вождовете. Мускетите били поставени на пирамиди, а дългите копия, забодени в пясъка, стърчали край огньовете.

Тамб Итам, като си придал важен вид, поискал да го заведат при Даин Варис. Приятелят на белия му господар лежал на легло от бамбук; леглото се намирало в нещо като колиба от пръчки, покрита с рогозки. Даин Варис не спял; пред колибата му, подобна на грубо скован ковчег, горял ярък огън. Единственият син на накхода Дорамин любезно отговорил на приветствието му. Тамб Итам най-напред връчил на Даин Варис пръстена, който потвърждавал думите на пратеника. Даин Варис, опрял се на лакът, му заповядал да говори и да съобщи всички новини.

Като започнал с обичайната формула: „Вестите са добри!“, Тамб Итам предал думите на Джим. На белите хора, които си тръгвали със съгласието на всички вождове, трябвало да се осигури свободен път надолу по реката. В отговор на един-два въпроса Тамб Итам разказал за всичко, което станало на последното съвещание. Даин Варис внимателно го изслушал докрай, като си играел с пръстена, който после сложил на показалеца на дясната си ръка. Когато Тамб Итам млъкнал, Даин Варис го освободил да се нахрани и да си почине. Незабавно била дадена заповед за завръщане в Патусан след пладне. После Даин Варис отново легнал и лежал с отворени очи, а слугите приготвяли храната му до огъня; там седял и Тамб Итам и разговарял с хората, които горели от желание да научат последните новини от Патусан. Слънцето поглъщало лека-полека мъглата. Часовите зорко следели реката, където всеки миг трябвало да се покаже баркасът на белите.

Тъкмо тогава Браун отмъстил на света, който в продължение на двайсет години презрително и безразсъдно разбойничество все го лишавал от успеха на обикновения пират. Това било акт, жесток и хладнокръвен, и той го утешаваше на смъртното легло като спомен за дръзко предизвикателство. Браун тихо свалил хората си на другия край на острова и ги повел към лагера на бугите. След кратко и безшумно сбиване Корнелиус, който се опитал да избяга по време на слизането на брега, се подчинил и почнал да показва пътя, като вървял там, където храсталакът бил най-рядък. Браун държал ръцете му на гърба, стискайки и двете му костеливи китки в големия си юмрук, и със силни тласъци го бутал напред. Корнелиус мълчал като риба, жалък, но верен на целта си, която му се мяркала смътно напред.