От всички страни го блъскаха хора. „Гребците на катера!“ — Момчетата изтичаха покрай него. Каботажният кораб5, който бързал да се приюти в пристанището, се сблъскал със стоящата на котва шхуна и един от инструкторите на учебния кораб видял това. Момчетата се натрупаха по перилата и край висилките на спасителните лодки. „Авария! Пред самите ни очи. Мистър Саймънс я видял.“ Блъснаха го, той залитна към бизанмачтата и се хвана за едно въже. Закотвеният стар учебен кораб трепереше с целия си корпус, навеждайки леко нос под напора на вятъра, а оскъдният такелаж с нисък бас тананикаше песента за морската младост на този кораб. „Пускай лодката!“ — Пълната с хора лодка изчезна бързо зад борда и Джим се втурна към парапета. Той чу плясък. „Освободи лодката, прибери въжетата!“ Джим се наведе над парапета. Реката до борда кипеше и се пенеше. В здрача се виждаше катерът, подчинен напълно на вятъра и вълните, които за миг го притиснаха до кораба. Откъм катера достигна слабо нечий глас: „Гребете по-силно, момчета, ако искате да спасите някого! Гребете по-силно!“ Изведнъж, като издигна високо носа си — веслата бяха вдигнати — катерът прескочи една вълна и се изтръгна от властта на вятъра и вълните.

Джим почувствува, че някой го хвана здраво за рамото.

— Късно е вече, момче!

Капитанът на учебния кораб искаше да възпре Джим, който сякаш се готвеше да скочи зад борда, и юношата, съзнавайки мъчително поражението си, вдигна към него очи. Капитанът съчувствено се усмихна.

— Следващият път ще ти провърви. Това ще те научи да бъдеш по-чевръст.

Силен вик на възторг приветствува катера. Наполовина залят от вода, той се върна, танцувайки върху вълните, а на дъното му се люшкаха във водата двама изтощени мъже. Страшният шум на вятъра и вълните се стори на Джим нещо, на което не бива да се обръща внимание — ето защо той изпита двойно по-голямо съжаление, че се е изплашил от безсилната им заплаха. Сега той знаеше как трябва да се отнася към нея и смяташе, че не бива да обръща внимание на яростния вятър. Той ще съумее да срещне и по-сериозна опасност. По-добре от когото и да е друг. От страха му не остана и следа. Въпреки това тази вечер Джим стоеше умислено настрана, а носовият гребец на катера — едно момче с лице на момиче и големи сиви очи — беше героят на долната палуба. Обградиха го всички, разпитваха го с любопитство. Той разказваше:

— Зърнах главата му над вълните и метнах моята канджа6 във водата. Куката захвана панталоните му и аз едва не паднах през борда; мислех, че ще падна, но старият Саймънс остави румпела и ме сграбчи за краката — лодката без малко да се напълни цялата с вода. Старият Саймънс е добър човек. Нищо, че непрекъснато ни мърмори. Той през цялото време руга, докато ме държеше за крака, но с това само искаше да ми даде да разбера, че не бива да изпускам канджата. Старият Саймънс е много избухлив, нали? Не, аз хванах не онзи малкия, русия, а другия — големия, с брадата. Когато го измъкнахме, той простена: „Ох, кракът ми! Кракът ми!“ — и отърколи очи. — Помислете си само — такъв мъжага, а припада като някое момиче. Нима някой от вас, приятели, би припаднал заради някаква си драскотина от канджата? Куката му влязла в крака ей толкова само. — Той показа канджата, донесена за тази цел долу, и предизвика сензация. — Не, разбира се! Кракът му не можеше да задържи куката, панталоните я държаха. А кръв течеше доста, вярно е.

Джим реши, че това е самохвалство, достойно за съжаление. Бурята породи толкова фалшив героизъм, колкото фалшива беше и самата заплаха на вятъра. Джим се сърдеше на дивия бунт на земята и небето, който го бе заварил неподготвен и бе несправедливо потиснал благородната му готовност да срещне опасността. Но той донякъде беше и доволен, че не отиде с катера, тъй като постигна повече, като остана на борда. Познанията му станаха по-богати, отколкото на тези, които бяха участвували в акцията. Ако всички изгубят мъжеството си, той единствен — в това беше уверен — ще съумее да се справи с мнимата заплаха на вятъра и вълните. Той знаеше какво представлява всъщност тя. Нему — безпристрастния наблюдател — тя изглеждаше достойна за презрение. Той не изпитваше ни най-малко вълнение и потресаващото събитие завърши с това, че отделил се незабелязано от шумната тълпа на момчетата, Джим тържествуваше, убеден отново в своята жажда за приключения и в своето безспорно мъжество.

След двегодишно обучение Джим отиде на плаване и животът сред морето, който така ярко си представяше, се оказа странно лишен от приключения. Джим направи много рейсове. Опозна магията на монотонното съществуване между небето и водата; налагаше му се да търпи упреците на хората, строгостта на морето и прозаично суровия ежедневен труд за късчето хляб. За него единствена награда бе безграничната любов към работата. Тази награда се изплъзна на Джим. Но да се върне той не можеше, тъй като няма нищо по-примамливо, по-разочароващо и по-поробващо от живота сред морето. Освен това той имаше добри перспективи за бъдещето. Беше благовъзпитан, уравновесен, послушен и знаеше безупречно задълженията си; скоро, още съвсем млад, той беше назначен за старши помощник-капитан на един прекрасен кораб, без да е успял да се сблъска с онези изпитания на морето, които показват колко струва даден човек, от какъв материал е направен и какъв е всъщност неговият нрав; тези изпитания разкриват силата на духа и истинските мотиви на неговите изисквания не само към другите, а и към самия него.

Само веднъж през всичкото това време Джим едва-едва видя отново истинската ярост на морето. А тази ярост се проявява не толкова често, колкото си мислят хората. Има много нюанси в опасностите при приключенията и бурите и само от време на време ликът на събитията се покрива с мрачното було на зловещия умисъл: излиза наяве нещо неуловимо и в ума и сърцето на човека се заражда мисълта, че това оплитане на събития или яростта на стихиите се надига с недобра цел, със сила, която не се поддава на контрол, с необуздана жестокост, която иска да изтръгне от човека надеждата и да всели в него страх, мъчителна умора и стремеж към покой… да смачка, да унищожи, да изличи всичко, което той е видял, познавал, обичал, мразил; всичко, което е безценно и необходимо: слънцето, спомените, бъдещето — надига се с жестокост, намислила да помете целия скъпоценен за нас свят, леко и безжалостно да отнеме живота на човека.

Върху Джим падна една корабна греда и той излезе от строя в началото на същата седмица, за която капитанът шотландец по-късно казваше: „Стари приятелю! Смятам за чудо, че корабът издържа!“ Много дни Джим лежа по гръб зашеметен, сломен, пострадал, изгубил надежда, сякаш озовал се сред бездната на безпокойството. Не го интересуваше какъв ще бъде краят и в минутите на просветление той преценяваше наново своето равнодушие. Опасността, когато не я съзираш, се отличава с несъвършенство и смътност. Страхът става по-слаб, въображението, нестимулирано от нищо — враг на хората, баща на всички ужаси, — тъне в тъпа умора. Джим виждаше само безпорядъка в своята люшкаща се кабина. Той лежеше в нея като зазидан, в някаква странна пустота, и тайно се радваше, че не може да ходи по палубата. Но от време на време непреодолимият пристъп на болка стискаше в клещи тялото му, от това той се задъхваше и гърчеше под одеялата и тогава смътната животинска жажда за живот, съпътствуваща физическата болка, предизвикваше у него отчаяно желание да се спаси на всяка цена. После бурята минаваше и Джим не си спомняше повече за нея.

Ала той все още куцаше и, когато корабът пристигна в едно източно пристанище, младежът трябваше да постъпи в болница. Оздравяваше бавно и корабът замина без него.

Освен Джим в отделението за бели имаше още двама пациенти: един ковчежник на канонерка, който си бе счупил крака при падане в люка на кораба, и един железопътен доставчик от съседната провинция, болен от някаква тайнствена тропическа болест. Доставчикът считаше доктора за магаре и тайно злоупотребяваше с патентованото лекарство, което му донасяше контрабанда неговият неуморим и предан слуга тамил7. Болните си разказваха случки от живота, играеха малко на карти или се излежаваха цял ден в креслата по пижами, прозяваха се и не си разменяха нито дума. Болницата беше на един хълм и лекият ветрец, който долиташе през прозорците, винаги широко разтворени, донасяше в стаята с голи стени мекия аромат на небето, носталгичния мирис на пръст, чаровното дихание на източните морета. Тези аромати говореха сякаш за вечен покой, за безкрайни мечти. Всеки ден Джим гледаше към градинските гъсталаци, покривите на къщите, короните на палмите, които растяха по брега, гледаше към рейда — тази магистрала към Изток, — към рейда, осеян с гирлянди от островчета, облени от празнични слънчеви лъчи, и корабите в него, малки като играчки, към неговото пищно оживление, напомнящо езически празник, а винаги ясното източно небе и усмихващото се тихо източно море се простираха надлъж и шир до самия хоризонт.