— Никой дори не е помислял да ви оскърбява — рекох.

Той гледаше жалкото животно, което седеше неподвижно, сякаш бе статуя, с наострени уши и източена муцуна, обърната към вратата; изведнъж, подобно на автомат, то щракна със зъби, опитвайки се да лапне една прелитаща муха.

Погледнах момъка. Руменината на хубавото му, почерняло от слънцето лице внезапно потъмня и заля челото до самите корени на къдравата му коса. Ушите почервеняха и дори ясните сини очи станаха по-тъмни от прилива на кръв в главата. Устните леко се разтвориха, сякаш той ей сега щеше да се разплаче. Разбрах, че не е в състояние да изрече нито една дума, потиснат от своето унижение. И разочарование — кой знае? Може би се стремеше към това сбиване, което искаше да ми натрапи за своето равновесие за свое успокоение? Кой знае какво облекчение чакаше от това сбиване? Беше толкова наивен, че можеше да очаква каквото си иска; но в дадения случай се бе издал съвсем напразно. Беше искрен със самия себе си — да не говорим пък за мен, — подтикван от безумната надежда да получи по такъв начин някакво ефектно опровержение, но звездите бяха иронично неблагосклонни към него. Той издаде нечленоразделен звук като човек, полузашеметен от удар по главата. Жалко беше да го гледаш.

Настигнах го отново далече от вратите. Дори трябваше да потичам, но когато запъхтян се изравних с него и го попитах за бягството, той рече: „Никога!“ — и тутакси зае отбранителна позиция. Обясних, че съвсем не съм искал да кажа, че бяга от мене.

— От никого… от никого на света — заяви Джим упорито.

Въздържах се и не му казах за едно-единствено изключение от това правило — изключение, приемливо за най-храбрите от нас. Мислех, че той сам твърде скоро ще разбере това. Момъкът търпеливо ме гледаше, докато измислях какво да му кажа, но в този момент нищо не ми идваше на ума и той отново закрачи напред. Аз не изоставах от него и не желаейки да го изпусна, бързо заговорих, че не би ми се искало да го оставя с лъжливото впечатление за моето… моето… Запънах се. Глупостта на тази фраза ме изплаши, докато се опитвах да я завърша, но могъществото на фразите няма нищо общо с техния смисъл или с логиката на тяхната конструкция. Моето идиотско бъбрене, изглежда, му хареса. Той го прекъсна, като каза с вежливо спокойствие, което свидетелствуваше за безкрайното му самообладание или пък за удивителната лабилност на настроението му:

— Изцяло моя грешка…

Много се учудих на този израз, намекващ за някакъв незначителен случай. Нима Джим не бе разбрал неговото позорно значение?

— Трябва да ми простите — продължи той и мрачно добави: — Всички тези хора, които ме гледаха с втренчени очи в съда, ми се струваха такива глупаци, че… че би могло да бъде и така, както предполагах.

Думите му ме изумиха. Той ми се представи в нова светлина. Погледнах го с любопитство и срещнах очите му, които изразяваха непроницаемост и пълна липса на смущение.

— С подобни неща не мога да се примиря — каза Джим съвсем просто — и не искам. В съда е друго; там трябва да търпя това — и ще го изтърпя.

Не мога да кажа, че го разбрах. Онова, което ми разкриваше от себе си, приличаше на проблясъци светлина през пролуките на гъста мъгла, където виждаш да прозират ярки и убягващи подробности, но те не дават пълна представа за местността. Те подхранват любопитството на човека, без да го удовлетворяват; да се ориентираш по тях не бива. Изобщо Джим бе в състояние да те подведе. Ето до каква мисъл дойдох, когато се разделихме късно вечерта. Бях отседнал за няколко дни в хотел „Малабар“ и младежът прие настойчивата ми покана да вечеряме там заедно.

Идващият от Англия пощенски кораб бе пристигнал същия следобед и в голямата столова на хотела повече от половината маси бяха заети от хора, снабдени с околосветски билети на стойност сто лири. Тук имаше съпружески двойки, които явно бяха вече свикнали със семейния живот и бяха си омръзнали посред пътешествието; имаше малки и големи компании, както и самотници. Пътниците обядваха важно или шумно пируваха, но всички мислеха, разговаряха, шегуваха се или се мръщеха досущ както вършеха това у дома си; към новите впечатления те не бяха по-възприемчиви от своя багаж горе, в хотела. Отсега нататък, също като багажа си, щяха да бъдат снабдени с етикет за доказателство, че са били в тези страни. Ще си спомнят с умиление за това свое отличие и ще пазят залепените на куфарите етикети като документално доказателство, като единствена неизличима следа от пътуване с образователна цел. Тъмноликите прислужници безшумно се движеха по обширния излъскан под; от време на време отекваше смях на девойка, наивен и празен като самата нея, или когато внезапно стихнеше тракането на чиниите, се дочуваха думи, произнесени маниерно бавно от някой остроумец, който украсяваше пред ухилените си сътрапезници последния забавен скандал на кораба. Две странствуващи стари моми с пикантни облекла жлъчно коментираха пътната такса, като си шушкаха с бледите си устни; ексцентрични, с дървени лица, те приличаха на разкошно облечени бостански плашила. Няколко глътки вино поразтвориха сърцето на Джим и му развързаха езика. Апетитът му беше добър, това също забелязах. Изглежда, той бе погребал някъде епизода, който сложи началото на нашето познанство, сякаш то бе нещо, за което никога повече нямаше да стане дума. През цялото време виждах пред себе си тези сини момчешки очи, които гледаха право в мен, това младо лице, силни рамене, открито бронзово чело с бяла ивица по корените на гъстите руси коси; видът му будеше в мен искрена симпатия — това открито лице, непресторената усмивка, юношеската сериозност. Той беше порядъчен човек — един от нас. Говореше трезво, с някаква сдържана откровеност и с онова спокойствие, което може да се постигне с мъжествено самообладание или дързост, безчувственост, безгранична наивност или огромна самоизмама. Кой знае? Съдейки по тона на разговора, човек можеше да си помисли, че говорим за някое трето лице, за футболен мач, за времето миналата година. Мисълта ми се губеше в море от догадки, но ето че разговорът тръгна в нова насока и аз успях, без да оскърбявам Джим, да отбележа, че следствието, общо взето, е за него доста мъчително. Той ме хвана за ръката — тя лежеше на покривката до чинията — и впи в мен очи. Уплаших се.

— Това трябва да е ужасно неприятно — измърморих, смутен от такава безмълвна проява на чувства.

— Истински ад! — възкликна той със сподавен глас.

Това, че ми хвана ръката, и последните му думи накараха двама от пътниците с контешки вид, които седяха на съседната маса, да се откъснат с тревога от замразения си пудинг. Аз станах и минахме в предния коридор, където ни чакаха кафе и пури.

На осмоъгълни масички под стъклени глобуси горяха свещи; около тях имаше удобни плетени столове; масичките бяха отделени една от друга с много растения с твърди листа; между двойките колони, върху които падаше червеникавият отблясък на светлината от високите прозорци, нощта, блестяща и мрачна, се спускаше като великолепна завеса. Светлините на корабите мигаха в далечината като залязващи звезди, а хълмовете на отвъдната страна на рейда приличаха на кръгли и черни буреносни облаци, надвиснали в небето.

— Не можех да избягам — поде Джим. — Капитанът избяга — така и трябваше да направи. А аз не можех и не исках… Всички те се измъкнаха по един или друг начин, но за мен това не подхожда.

Слушах с напрегнато внимание, без да смея да помръдна в стола си, исках да разбера — ала и до ден-днешен не разбрах, мога само да предполагам. Беше доверчив и в същото време сдържан, сякаш убеждението в някаква вътрешна невинност пречеше на истината да се откъсне от устата му. Преди всичко заяви с такъв тон, сякаш признаваше безсилието си да прескочи стена, висока двадесет стъпки, че никога няма да може да се върне вкъщи; неговата изповед събуди в паметта ми думите на Брайърли: „Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че синът му е моряк.“