Не мога да ви кажа знаеше ли Джим, че баща му се гордее толкова с него, но тонът, с който говореше за „своя татко“, целеше аз да си представя стария селски свещеник като най-прекрасния човек от всички, които винаги, от сътворението на света, са били обременени с грижи за голямото си семейство. Това, макар да не беше казано, се подразбираше и не оставяше място за съмнения, а искреността на Джим беше очарователна, тя подчертаваше, че цялата история засяга и онези, които живеят там — много далече.

— Сега вече знае за всичко от вестниците в родината — каза Джим. — Никога не ще посмея да се вестя пред бедния старец.

Не смеех да вдигна очи, докато той не добави:

— Никога не ще мога да му обясня. Не би разбрал.

Тогава го погледнах. Джим замислено пушеше, после, като почака малко, трепна и отново заговори. Изрази желание да не го смесвам със съучастниците му в… е, да го наречем така… в престъплението. Той не е от тях, той е от съвсем друго тесто. Не изразих несъгласие. Съвсем не ми се искаше в името на голата истина да го лишавам поне от малка частица спасителна милост, която можеше да му се усмихне. Не знаех доколко вярва в такава възможност. Не знаех каква игра играе — ако изобщо играеше — и подозирах, че и той не го съзнава; убеден съм, че нито един човек не може да разбере напълно собствените си уловки, за да се спаси от страшната сянка на самопознаването. Не произнесох нито дума, докато той се питаше какво да направи, когато завърши това „глупаво следствие“.

Джим очевидно споделяше презрителното мнение на Брайърли за цялата процедура, предвидена от закона. Той не знаеше къде да отиде и го каза, размишлявайки по-скоро на глас, отколкото разговаряйки с мен. Ще му отнемат свидетелството, край на кариерата му, няма пари, за да замине, никаква друга работа няма предвид. В родината може би ще успее да получи някаква служба — с други думи, трябва да се обърне към близките си за помощ, а точно това той не иска. Не му остава нищо друго, освен да постъпи някъде като обикновен матрос; може би ще успее да получи място на старши кормчия на някой параход. Той може да бъде кормчия.

— Мислите ли, че бихте могли? — попитах безжалостно аз.

Джим скочи от масата и като отиде до каменната балюстрада, се загледа в нощта. След миг се върна и застана до стола ми; младото му лице беше още помрачено от болка, породена от чувство, което бе надвил. Момъкът прекрасно разбираше, че не се съмнявам в неговата способност да управлява кораб. С леко треперещ глас ме попита защо казах това. А съм бил така „безкрайно добър“ към него. Дори не съм му се присмял, когато… тук той почна да се запъва… „когато се случи онова недоразумение… и се показах такова глупаво магаре“.

Прекъснах го и убедено заявих, че на мен недоразумението съвсем не ми се е сторило смешно. Той седна и като засърба замислено кафето си, го изпи до дъно.

— Но нито за миг не съм допускал, че онова прозвище може да ми приляга — произнесе той.

— Така ли? — попитах.

— Да — потвърди той спокойно и решително. — А вие знаете ли какво бихте направили на мое място? Знаете ли? И нали не се смятате… — тук той преглътна нещо — … не се смятате за… жалка твар?

При тези думи Джим — кълна се в честта си — ме погледна изпитателно. Очевидно това беше въпрос — въпрос bona fide32. Обаче отговор той не чакаше. Преди да успея да се опомня, момъкът заговори отново, загледан право пред себе си, сякаш четеше нещо, написано върху звездната мантия на нощта.

— Цялата работа е да бъдеш готов. А аз не бях готов… тогава. Не желая да се оправдавам, по бих искал да обясня… бих искал някой да разбере… някой… поне един човек! Например вие! Защо не вие!

Думите му прозвучаха тържествено и мъничко смешно: така става винаги, когато човек отчаяно се опитва да спаси представата си за това какъв трябва да бъде моралният му облик. Тази представа е условна — само едно от правилата на играта, не повече, но то има огромно значение, тъй като почива на неограничената власт на природните инстинкти и жестоко наказва падението.

Той почна разказа си съвсем спокойно. На борда на парахода на компанията „Дейл Лайн“, който прибрал четиримата, плаващи с лодка под меките лъчи на залязващото слънце, още от първия ден почнали да се отнасят с подозрение към спасените. Дебелият капитан разказвал някаква история, останалите трима мълчали и отпърво неговата версия била приета. Нали няма никога да подложите на кръстосан разпит хора, претърпели корабокрушение, които сте имали щастие да спасите ако не от мъчителна смърт, поне от жестоки мъчения. После, когато било вече време да се премисли казаното, на капитана и на помощниците на „Ейвъндейл“, изглежда, им хрумнало, че в цялата история има „нещо съмнително“; но своите съмнения те, разбира се, запазили за себе си. Били прибрали капитана, първия помощник и двама механици от потъналия параход „Патна“, което от тяхна страна било достатъчно. Не попитах Джим как се е чувствувал през онези десет дни на борда на „Ейвъндейл“. От начина, по който разказваше за това, мога свободно да заключа, че бе донякъде зашеметен от направеното откритие — откритие, което го засягаше лично — и несъмнено се опитваше да го обясни на единствения човек, способен да оцени огромната му важност. Трябва да разберете, че той съвсем не се мъчеше да омаловажи неговото значение. В това съм уверен; и именно тук се корени онова, което отличаваше Джим от останалите. Що се отнася до чувствата, които е изпитал, когато е слизал на брега и е чул за непредвидения завършек на историята, в която бе играл такава важна роля — за тях той нищо не ми каза и е трудно да си ги представим.

Почувствувал ли беше Джим, че почвата му се изплъзва под краката? Бих искал да зная… Но несъмнено твърде скоро му се удаде да си намери нова опора. Той бе на брега цели две седмици в Дома на моряка; в същото време там живееха още шест-седем души и от тях научавах по нещо за него. Тяхното мнение се свеждаше до това, че без да имаме предвид разните му недостатъци, той е едно унило животинче. По цял ден бил на верандата, легнал в шезлонг, и напускал убежището си само в часовете за храна или късно вечер, когато тръгвал да скита по кейовете в пълна самота, откъснат от всички, нерешителен и мълчалив като бездомен призрак.

— Струва ми се, че през всичкото това време не съм казал и две думи на някоя жива душа — забеляза момъкът и ми стана жал за него; той веднага добави: — Един от онези непременно е издрънкал нещо такова, с което не бих могъл да се примиря, а не исках да влизам в свади. Да! Тогава не исках. Бях твърде… твърде… Не ми беше до свади.

— Значи, онази преграда в трюма е издържала — бодро изрекох аз.

— Да — прошепна той, — издържа. И все пак мога да ви се закълна, че чувствувах как тя се издува напред под ръката ми.

— Чудно какъв силен напор може да издържи понякога старото желязо — забелязах.

Като се облегна назад в стола, протегнал крака и отпуснал ръце, той няколко пъти леко кимна. Трудно е да си представиш по-тъжна картина. Изведнъж Джим вдигна глава, изправи се в стола, шляпна се по бедрото.

— Ах, какъв случай е изпуснат! Боже мой! Какъв случай е изпуснат! — възкликна той и последната дума „изпуснат“ прозвуча като вик, изтръгнал се с болка.

Джим отново млъкна и се втренчи в пространството, сякаш търсеше там отчаяно изпуснатия случай да се отличи; за миг ноздрите му се разшириха, като че той вдъхваше опияняващия аромат на неизползуваната възможност. Ако мислите, че съм бил учуден или поразен, вие сте много несправедлив към мене. Ах, това беше момък, надарен с фантазия! Той ще се разкрие, той ще признае всичко. Погледът му се бе зареял в нощта и по очите му познах, че неудържимо се стреми напред, към фантастичното царство на безразсъдния героизъм. Нямаше време да съжалява за онова, което бе изгубил — той беше твърде загрижен, че не бе успял да го получи. Бе много далеч от мен, а го наблюдавах само от три стъпки разстояние. Всяка секунда все по-дълбоко навлизаше в света на неосъществими романтични мечти. Накрая Джим проникна в самата сърцевина на този свят! Странно блаженство озари лицето му, очите блеснаха на светлината на свещта, която гореше между нас; той се усмихна! Бе проникнал в самата сърцевина — в самата сърцевина. Това беше усмивка на екстаз — ние с вас, приятели мои, никога не ще се усмихваме така. Върнах го в реалността с думите: