— Ако не бяхте напуснали кораба. Това ли искате да кажете?

Той се обърна към мен и в погледа му пролича почуда и болка; лицето изразяваше смайване, уплаха, страдание, сякаш беше паднал от някоя звезда. Нито вие, нито аз бихме гледали някого така. Той силно трепна, като че студен пръст бе докоснал сърцето му. После въздъхна.

Не бях настроен състрадателно. Джим ме предизвикваше с противоречивите си признания.

— Жалко, че не сте го знаели по-рано! — казах аз с недобро намерение. Но вероломната стрела падна, без да причини вреда — падна до краката му, недостигнала целта, а той не помисли да я вдигне от земята. Може би дори не я виждаше. Изтегнал се в стола, той рече:

— Дявол да го вземе! Казвам ви, тя се издуваше. Огледах с фенера цялата дължина на ъгловото желязо там долу и ето че едно парче ръжда, голямо колкото дланта ми, падна само от преградата. — Той прокара ръка по челото си. — Преградата трепереше и подскачаше като жива, когато я гледах.

— И тогава се почувствувахте зле — забелязах мимоходом.

— Нима предполагате — каза той, — че съм мислил за себе си, когато зад гърба ми са спели дълбоко ето и шейсет души — в носовата част на туиндека33? А на кърмата бяха още повече… хората бяха три пъти повече, отколкото можеше да се поберат в лодките дори ако имаше време да ги спуснем. Чаках желязната преграда да се пробие пред очите ми и поток вода да залее тях — спящите… Какво трябваше да направя, какво?

Лесно можех да си представя как е стоял в мрака, а светлината на фенера е падала върху малка част от преградата, която е издържала напора на целия океан, и е чувал дишането на спящите хора. Видях как е гледал желязната стена, изплашен от падащата ръжда, угнетен от мисълта за неизбежната смърт.

Това било, както разбрах, тогава, когато неговият капитан го е изпратил повторно на носа, навярно за да го отстрани от мостика. Джим ми каза, че първият му порив бил да извика и като разбуди всички тези хора, изведнъж да ги хвърли в ужас, но мисълта за неговата безпомощност така го зашеметила, че нямал сили да издаде никакъв звук. Ето какво, изглежда, трябва да се разбира под думите „езикът ми е залепнал за гърлото“.

„Устата ми беше засъхнала“ — така пестеливо описа Джим това състояние. Безмълвно се измъкнал през люк номер едно. Някакъв уиндсейл34, смъкнал се надолу, го докоснал случайно по лицето и от лекото съприкосновение с него той едва не паднал от стълбата на люка.

Джим призна, че краката му се разтреперили, когато излязъл на предната палуба и погледнал друга голяма група спящи пътници. Точно тогава спрели машините и почнали да изпускат парата. От този глух тътнеж нощта забръмчала като басова струна. Корабът треперел в ритъм с бръмченето.

Тук-таме някоя глава се повдигала от рогозката, смътно се очертавала фигурата на надигащ се и присядащ човек, който сънено се ослушвал за миг и после отново лягал сред множеството сандъци, парни скрипци, вентилатори. Джим знаел: всички тези хора били недостатъчно просветени, за да разберат значението на странния шум. Железният кораб, хората с бели лица, всички предмети, всички звуци — всичко на борда изглеждало на тази невежа, благочестива тълпа еднакво странно и толкова сигурно, колкото и непонятно. Хрумнало му, че това обстоятелство може да се нарече щастливо. Такава мисъл е била наистина ужасна.

Не забравяйте: той вярвал (както би вярвал всеки на негово място), че корабът всеки момент може да почне да потъва; издулата се, проядена от ръждата преграда, която възпирала океана, можела фатално да рухне — внезапно като минирана дига — и да пусне потока вода. Той стоял неподвижно, загледан в тези проснати тела — обречен човек, който знае съдбата си и наблюдава тихата група мъртъвци. „Те бяха мъртви! Нищо не можеше да ги спаси. В лодките едва ли биха се побрали половината, но за това нямаше време. Нямаше време! Нямаше!“ Безсмислено изглеждало той да разтвори устни, да помръдне ръката си или крака. Преди да успее да извика три думи или да направи три крачки, вече ще се мята в морето, което ще се покрие с пяна от отчаяните усилия на потъващите хора, ще се огласи от вопли за помощ. Помощ не можеше да има. Джим прекрасно си представил какво точно ще стане; той преживял това, застанал неподвижно до люка с фенер в ръка — преживял всичко, включително и най-последната мъчителна подробност.

Мисля, че той преживяваше всичко повторно, когато ми описваше нещата, за които не е могъл да говори в съда.

— Аз видях ясно — така, както виждам сега вас, — че не мога да направя нищо. Животът като че бе напуснал тялото ми. Помислих си, че най-добре ще бъде да стоя на мястото си и да чакам. Не допусках, че ми остават още много секунди…

Изведнъж парата престанала да излиза. Шумът по думите на Джим тревожел, но тази внезапна тишина му се сторила непоносимо гнетяща.

— Мислех, че ще се задуша, преди да се удавя — каза той. После добави, че не е мислел за своето спасение. В неговия мозък изплувала, изчезвала и отново изплувала една-единствена ясна мисъл: осемстотин души и седем лодки… осемстотин души и седем лодки.

— Сякаш някакъв глас ми нашепваше — развълнувано изрече той: — „осемстотин души и седем лодки“… и „няма време“! Помислете само!

Той се наведе към мен над масичката, а аз се опитах да избягна погледа му.

— Вие мислите, че съм се боял от смъртта? — попита Джим с много напрегнат и тих глас. Удари с длан по масата и от този удар подскочиха кафените чашки. — Готов съм да се закълна, че не се боях — не… Кълна се в бога, не! — Той се изправи и скръсти ръце; брадичката му се отпусна върху гърдите.

През високите прозорци до нас едва-едва достигаше тракането на чиниите. Зачуха се силни гласове и в коридора се появиха няколко души в най-прекрасно настроение. Те си разменяха шеги, спомняйки си как са яздили магарета в Кайро. Един блед, боязлив, стъпващ леко на дългите си крака младеж разговаряше с някакъв червендалест и надут околосветски пътешественик, който осмиваше неговите покупки, направени на пазара.

— Не, кажете ми, мислите ли, че съм се заблудил? — осведоми се Джим много сериозно и решително.

Компанията, като ни отмина, насяда тутакси по столовете; заблещукаха запалени кибритени клечки, които осветяваха за миг лица, лишени от изразителност, и мътният блясък на белите нагръдници; бръмченето на разговарящите хора, оживили се по време на вечерята, ми се струваше глупаво и безкрайно далечно.

— Няколко души от екипажа спяха върху люк номер едно, на две крачки от мене — отново заговори Джим.

Забележете, че на този кораб нощна вахта са имали само кормчиите и предните наблюдатели, останалите от екипажа спели — будели само онези, които трябвало да сменят дежурните. Джим почувствувал изкушение да хване за рамото най-близкия ласкар и да го разтърси, но не го направил. Нещо възпряло ръката му. Той не се страхувал; о, не, просто не можел — ето истинската причина. Може би не се страхувал от смъртта, но, казвам ви, плашела го паниката. Проклетото му въображение рисувало ужасно зрелище; паника, тъпчене на хора в суматохата, сърцераздирателни писъци, наводнени лодки — всички най-страшни картини от катастрофа на море, за каквито е чувал. Може би вече се бил примирил със смъртта, но аз предполагах, че е искал да умре, без да види кошмарните сцени — да умре спокойно като в транс. Известна готовност да умреш се наблюдава доста често, но рядко ще срещнете човек с непробиваема броня от стоманена решителност, който да води безнадеждна борба до последната минута — стремежът към покой се засилва все повече, колкото отслабва надеждата, и накрая сломява желанието за живот. Кой от нас не е наблюдавал такова явление? Може би сами сте изпитали нещо подобно на това чувство — крайна умора, стремеж към покой, убеденост, че са напразни всички усилия. Това е добре известно на онези, които се борят с безразсъдните сили: корабокрушенците, плаващи в лодките, пътешествениците, заблудили се в пустинята, хората, сражаващи се със силите на природата или с тъпото зверство на тълпата.