— Impossible de comprendre-vous concevez43 — каза той някак небрежно и в същото време замислено.

Лесно можех да си представя колко трудно им е било да разберат. На канонерката никой не знаел английски дотолкова, че да проумее историята, разказана от серанга. Около двамата офицери се вдигнал доста шум.

— Наобиколиха ни много хора. Край мъртвеца (autour de ce mort) имаше тълпа — разказваше той. — Трябваше да се заемем с най-неотложното. Хората започваха да се вълнуват… Parbleu!44 Такава тълпа… Разбирате ли! — възкликна той с философска снизходителност. Що се отнася до преградата, той казал на командира, че най-сигурното нещо е изобщо да не я докосват — твърде ненадеждна изглеждала. Те бързо (en toute hâte) донесли две въжета и взели „Патна“ на буксир — при това напред с кърмата. Като се вземат под внимание обстоятелствата, това не било толкова глупаво, защото кормилото се намирало твърде високо над водата, за да могат да го използуват за управление, а тази маневра намалявала натиска върху преградата, която изисквала, както се изрази той, крайно внимателно отношение (exigeait les plus grands managements)

Аз неволно помислих, че новият ми познат е имал може би съществен глас в решението как да постъпят с „Патна“. Макар немного предприемчив, той правеше впечатление на човек, на когото може да се разчита; при това беше истински моряк. Но сега, седнал пред мен със сключени на корема дебели пръсти, той приличаше на един от онези селски свещеници, които спокойно смъркат тютюн и слушат внимателно какво им разказват селяните за грехове, страдания и разкаяния, а простодушният израз на лицата им скрива като завеса тайната на болката и отчаянието. Той би следвало да носи вехто черно расо, закопчано чак до брадата, а не мундир с пагони и бронзови копчета. Широките му гърди ритмично се повдигаха и спускаха, докато ми разказваше, че това е било дяволска работа, и аз като моряк (en votre qualité de marin) мога лесно да си го представя. Като завърши фразата, той се понаведе с цялото си тяло към мен и издувайки напред устни, с леко съскане изпусна въздух.

— За щастие морето беше гладко като тази маса и вятърът не беше по-силен от този тук… — продължи той.

В същия момент забелязах, че там действително бе непоносимо задушно и много топло. Лицето ми пламтеше, сякаш бях още млад и можех да се смущавам и изчервявам.

— Naturellement45 те се отправили към най-близкото английско пристанище, където снели от себе си отговорността. Dieu merci46.

Французинът изду малко своите плоски бузи.

— Защото, забележете (notez bien), през всичкото време, докато ги влачехме на буксир, двама матроси стояха с брадви до въжетата, за да ги отсекат, в случай че корабът…

Той запримига силно с ленивите си клепачи, пояснявайки смисъла на тези думи.

— Какво искате? Прави се това, което е възможно (on fait ce qu’on peut) — и за миг той успя да изрази покорност на масивното си, неподвижно лице. — Двама матроси… трийсет часа стояха там. Двама! — повтори той, повдигна малко дясната си ръка и показа два пръста.

Това беше наистина първият жест, който лейтенантът направи в мое присъствие. Той ми даде възможност да „забележа“ дълбокия белег на ръката му — несъмнено следа от куршум от пушка; а после — сякаш зрението ми благодарение на това откритие бе се изострило — видях белег и от някаква стара рана, която започваше едва-едва забележимо под сляпото око и се скриваше под късите побелели коси на главата — драскотина, нанесена с копие или сабя. Той отново сключи ръце върху корема си.

— Прекарах на борда на тази, тази… паметта ми изменя (s’en va). А! „Патна“! C’est bien ça47, „Патна“. Мерси. Интересно как човек забравя всичко. Прекарах на борда на този кораб трийсет часа…

— Вие! — възкликнах аз.

Загледан както преди в ръцете си, той леко изду устни, но този път не изсъска.

— Считахме за нужно — каза френският лейтенант, повдигайки безстрастно вежди — един от офицерите да остане на борда да наблюдава (pour ouvrir l’oeil…) — той унило въздъхна — и да съобщава чрез сигнали на буксиращия кораб — разбирате ли? Такова беше и моето мнение. Приготвихме лодките си за спускане, а на другия кораб аз също взех мерки… Enfin48! Направихме всичко възможно. Положението беше трудно. Трийсет часа. Дадоха ми нещо да хапна. Що се отнася до вино — със свещ да го търсиш, нямаше да откриеш никъде нито капка.

По някакъв странен начин, без ни най-малко да изменя инертната си поза и спокойното изражение на лицето си, той успя да изрази своето дълбоко възмущение.

— Аз, знаете ли, когато се касае до ядене и не мога да получа чаша вино… не ме бива за нищо.

Изплаших се да не би французинът да се разпростре върху тази тема, тъй като, макар да не се помръдна и да не потрепна, беше ясно, че този спомен силно го раздразни. Но той, изглежда, тутакси забрави за това. Предали кораба на „пристанищните власти“, както се изрази. Поразило го спокойствието, с което бил приет корабът. Можело да се помисли, че такива забавни находки (drôle de trouvaille) имали едва ли не всеки ден. „Странен народ сте вие“ — забеляза лейтенантът, облегнал гръб на стената; видът му говореше, че бе напълно безчувствен като някакъв чувал с брашно.

По онова време в пристанището случайно се намирали един военен кораб и един индийски параход и той не скри възхищението си от това, с каква бързина лодките на двата кораба освободили „Патна“ от нейните пътници. Апатичният му вид наистина не скриваше нищо: капитанът притежаваше онази тайнствена, почти вълшебна способност да постига силен ефект, използувайки неуловими средства — способност, която е последната дума на изкуството.

— Двайсет и пет минути… гледах на часовник… двайсет и пет, не повече…

Французинът разтвори пръстите си, после отново ги сплете, без да сваля ръце от корема си, и този жест беше много по-внушителен, отколкото ако изумено беше издигнал ръце към небето.

— Всички тези хора (tout ce monde) бяха свалени на брега… с техните дребни вързопчета… никой не остана на борда освен отред морска пехота (marin d’Etat) и онзи интересен труп (cet intéressant cadavre). За двайсет и пет минути…

Навел очи и склонил глава леко встрани, той сякаш усещаше тази енергичност. Без излишни думи лейтенантът ми даде да разбера, че одобрението му е извънредно ценно, а после отново застина в предишната си поза и ми съобщи, че спазвайки нареждането колкото може по-скоро да се върнат в Тулон, те напуснали пристанището след два часа…

— … така че (de sorte que) много подробности от този епизод в живота ми (dans cet épisode de ma vie) останаха неизяснени.

Като произнесе тези думи и без да промени позата си, той, така да се каже, потъна в пасивно мълчание. Аз също пазех мълчание; внезапно, но не съвсем рязко, сякаш бе настъпил моментът спокойният му и дрезгав глас да наруши неговата неподвижност, той изрече: „Господи! Как лети времето!“ Не би могло да има нищо по-обикновено от тази реплика: но нейното изричане съвпадна за мене с момент на прозрение. Странно е, че вървим в живота с полузатворени очи, с глухи уши, с приспани мисли. Може би тъкмо така трябва да бъде, може би тъкмо тази сънливост прави живота за неизброимото мнозинство толкова поносим и желан. Все пак съществуват макар и малцина от нас, които не са познали никога един от тези редки моменти на пробуждане, в които ние виждаме, чуваме, разбираме толкова много — всичко — в един-единствен миг, преди да изпаднем отново в нашата приятна сънливост. Когато французинът проговори, аз вдигнах очи и го видях сякаш за пръв път. Видях брадичката му, отпусната на гърдите, нескопосните гънки на мундира му, сключените му ръце, неподвижната му поза, която странно намекваше за неговото фактическо отсъствие. Бе минало време наистина: и то беше го надвило и отминало напред. Беше го оставило безпомощен, само с няколко бедни подаръка: желязносивата коса, тежката умора на загорялото лице, двата белега, двойката потъмнели пагони. Това бе един от онези стабилни, надеждни хора, които представляват суровия материал на големите репутации, една от онези незначителни личности, които биват погребвани без барабани и тромпети под пиедесталите на монументалните успехи.