— Сега съм трети лейтенант на „Викторийоз“, който беше флагманският кораб на френската тихоокеанска ескадрила по онова време — рече той, като отдръпна раменете си на десетина сантиметра от стената, за да ми се представи. Кимнах леко в отговор на думите му и му съобщих, че командувам един търговски кораб, който е на котва в Рашкатърс бей49. Лейтенантът бил „забелязал“ моя кораб — хубаво параходче. И изрази мнението си безстрастно и много любезно. Стори ми се, че дори кимна, повтаряйки комплимента си, и изрече задъхано:

— Ах, да. Един малък кораб, боядисан в черно — много хубав, много хубав (sertcoquet). След малко французинът се изви бавно с цялото си тяло към стъклената врата вдясно от нас. — Тъжен град (triste ville) — забеляза той, като гледаше към улицата. Денят беше забележителен; духаше силен и студен югозападен вятър и ние виждахме как минувачите, мъже и жени, вървяха с мъка по тротоарите, а облените от слънце фасади на къщите от другата страна на улицата бяха забулени от вихрушките прах. — Слязох на брега — каза французинът, — за да се поразтъпча, но… — Не се доизказа и пак потъна в бездната на своя покой. — Моля ви, кажете ми — подхвана той после, сякаш се пробуди от сън — какво всъщност (au juste) имаше на дъното на тази история. Любопитно е. Онзи мъртъв човек например — и прочее.

— Имаше и оцелели — отвърнах аз; — и това е още по-любопитно.

— Несъмнено, несъмнено — полугласно изрече французинът, а после, като след зрял размисъл, прошепна: — Очевидно. — Аз охотно му заявих какво ме е заинтригувало най-много в тази история. Струваше ми се, че френският лейтенант има право да го знае: нали бе прекарал тридесет часа на борда на „Патна“ и се явяваше, така да се каже, приемник, бе извършил „всичко възможно“? Той ме слушаше и сега приличаше още повече на свещеник и може би поради сведения си поглед имаше вид на човек със силно съсредоточено внимание. Един-два пъти французинът повдигна вежди (но без да вдига клепачи), като че искаше да каже: „По дяволите!“ Веднъж той спокойно възкликна: „Проклятие!“ — съвсем тихо, а когато завърших, присви устни и издаде нещо като печално подсвиркване.

Ако друг на негово място постъпеше така, бих го сметнал за признак на отегчение, белег на безразличие; но той по своя окултен начин успяваше да придаде на неподвижността си нотка на дълбока отзивчивост и да създаде впечатлението, че тя го изпълва със съществени мисли, също както яйцето е пълно с хранителни вещества. Онова, което лейтенантът каза накрая, не бе нещо повече от „много интересно“, изречено учтиво и не по-силно от шепот. Преди да успея да надвия разочарованието си, той добави сякаш на себе си: „Това е то. Това е то.“ Брадичката му като че потъна още повече в гърдите, тялото му сякаш натежа повече в стола. Тъкмо се канех да го попитам какво иска да каже, когато през него мина някаква подготвителна тръпка, както някакво слабо вълнение набраздява неподвижните води още преди да почувствуваме вятъра.

— И тъй, онзи беден млад човек избягал заедно с другите — рече французинът с невъзмутимо спокойствие.

Не знам какво ме накара да се усмихна: това е единствената ми непринудена усмивка, която си спомням във връзка със случая на Джим. Ала кой знае защо тази проста констатация за случилото се прозвуча странно на френски… „C’est enfi avec les autres“50 — бе казал лейтенантът. И внезапно почнах да се възхищавам от проницателността на този човек. Той изведнъж бе схванал същността на въпроса, бе обърнал внимание на единственото нещо, което ме интересуваше. Сякаш изслушвах мнението на професионалист. С невъзмутимото спокойствие на специалист той овладя фактите и всички дилеми за него бяха детска игра.

— Ах, младост, младост — снизходително рече французинът. — В края на краищата от това никой не е умрял.

— От какво не е умрял? — попитах бързо аз.

— От това, че е изпитал страх — поясни французинът и отпи от питието си.

Забелязах, че средният, безименният и малкият пръст на ранената му ръка не можеха да се свиват и да се движат отделно един от друг, затова той вдиша чашата си съвсем несръчно.

— Човек винаги се страхува. На думи е лесно, но… — Той остави непохватно чашата. — Страхът, страхът — погледнете — винаги се таи ей тука… — И той докосна гърдите си близо до едно от пиринчените копчета, на същото място в гърдите, където Джим се бе ударил, когато изрази протест, че това нямало нищо общо със сърцето му. Предполагам, че с нещо съм проявил несъгласие, защото французинът настоя:

— Да! Да! Хората си говорят, говорят: всичко това е много хубаво; но в края на краищата никой не е по-умен от ближния си — нито пък по-храбър. Храбър! Наблюдаваме го на всяка крачка. Скитал съм (roulé ma bosse) — каза той, употребявайки този разговорен израз с невъзмутима сериозност — къде ли не; познавам много храбреци — и то прочути! Allez!51… — Французинът отпи нехайно от чашата си. — Храбреци — разбирате, нали — в нашата служба трябва да бъдат всички — занаятът го изисква (le métier veux ça). Не е ли тъй? — потърси съгласието ми той. — Eh bien!52 Всеки от тях — казвам всеки от тях, стига да е честен човек — dien enten-dh53 — ще признае, че идва момент — да, момент — и за най-добрите от нас — момент, когато зарязвате всичко (vous lâche tout). И трябва да живеете с тази истина — разбирате ли? При известна комбинация от обстоятелства страхът неизбежно настъпва. Отвратителна уплаха (un trac épouvanta die). И дори за онези, които не вярват в тази истина, също съществува страх — страх от тях самите. Точно така. Вярвайте ми. Да. Да… На моята възраст човек знае за какво говори — que diable54… — Той изричаше всичко така невъзмутимо, сякаш беше жрец на постигната мъдрост, но при последните си думи засили още повече това мое впечатление, като започна да върти бавно палците си.

— Очевидно е — parbleu! — продължи французинът. — Защото колкото и да напряга ума си човек, едно най-обикновено главоболие или стомашно разстройство (un dérangement d’estomac) достатъчно за… Вземете за пример мене — имам не едно доказателство за това в живота си. Eh bien! Аз, който ви говоря сега, веднъж…

Той пресуши чашата си и продължи да върти палци.

— Не, не; човек не умира от това — произнесе той като сентенция и когато разбрах, че няма намерение да ми разказва случката от живота си, изпитах голямо разочарование; то се подсилваше от факта, че това не беше история, за която може да се настоява да бъде разказана. И двамата седяхме мълчаливи и сякаш нищо не би могло да достави на лейтенанта по-голямо удоволствие. Дори палците му престанаха да се въртят. Изведнъж устните му се раздвижиха.

— Така е — обобщи той невъзмутимо. — Човек се ражда страхливец (L’homme est népoltron). Сериозна трудност — pardleu! Иначе всичко би било твърде лесно. Но навикът — навикът — необходимостта — разбирате ли? — очите на околните — voilá. Човек се примирява. И после примерът на другите, които не са по-добри от вас и все пак запазват самообладание.

Гласът му секна.

— Нашият млад човек — ще се съгласите с мен — не е имал нито една от споменатите подбудителни причини.

— Поне в онзи момент — забелязах аз. Той повдигна снизходително вежди:

— Не казвам това, не. Младият човек, за когото става дума, би могъл да притежава най-добър характер — най-добър характер! — повтори той с леко хриплив глас.

— Радвам се, че имате такова благосклонно отношение — рекох аз. — Той самият е хранил големи надежди и…

Французинът раздвижи крака под масата и с това прекъсна думите ми. Той повдигна тежките си клепачи. Повдигна ги, точно така. Друг израз не би могъл да опише бавното и някак замислено негово действие — и тогава напълно разбрах какво представлява той. Гледаха ме две мънички сиви кръгчета, подобни на съвсем миниатюрни стоманени гривни около гъстата чернота на зениците. Острият поглед на това масивно тяло създаваше впечатление за изключителна енергия, като острие на бойна секира.