Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Той като че се учуди, когато забеляза, че проявявам признаци на нетърпение, и възкликна:

— Ах, дявол да го вземе! Разказвам ви за най-голямото начинание, което е било замислено някога, а вие…

— Имам среща с един човек — спокойно обясних.

— Какво от това? — учуди се той съвсем искрено. — Тя може да стане и по-късно.

— И без това закъснях. По-добре ми кажете какво искате от мен.

— Да купите двайсет такива хотела — измърмори под носа си Честър — с всичките обитатели… двайсет и още толкова…

Внезапно той вдигна глава.

— Трябва ми онзи млад човек.

— Не разбирам за кого става дума.

— Той за нищо не е годен, нали? — рязко попита Честър.

— Не ми е известно това — възразих аз.

— Как? Та нали сам казахте, че взима всичко много присърце? — поясни Честър. — Според мен един момък, който… Във всеки случай малко полза ще има от него; но, видите ли, сега търся човек и мога да направя предложение, което ще му подхожда. Ще му дам работа на моя остров.

И Честър многозначително кимна.

— Смятам да изпратя там четиридесет кули… дори ако ми се наложи да ги отвлека. Нали все някой трябва да се занимава с гуаното! О, решил съм да наредя всичко, както следва: дървена барака, покрив от рифеловано желязо… Знам един човек в Хобарт, които ще се съгласи да ме почака шест месеца за плащането на материала. Ще го направя, заклевам се в честта си. А след това — снабдяването с вода. Трябва да се потърси и открие някой, който да ми даде половин дузина стари железни резервоари. Да събираме в тях дъждовна вода, нали? Готов съм да дам място на онзи младеж. Ще го назнача старши надзирател на кулите. Добра идея, не е ли тъй? Какво ще кажете?

— Но нали на Уолпол цели години не капва дъжд — казах аз твърде изумен, за да се разсмея.

Честър прехапа устна и вероятно се обезпокои.

— О, дребна работа, ще измисля там нещо за тях… или ще им доставяме вода. По дяволите! Не е в това въпросът.

Не отвърнах нищо. Пред очите ми бързо се появи такава картина: Джим на голия скалист остров стои до колене в гуано, в ушите му ехтят острите крясъци на морските птици; нажеженото до бяло слънчево кълбо виси над главата му; пустинно небе и пустинен океан, трептящи, нажежени чак до самия хоризонт.

— Не бих посъветвал за това дори най-злия си враг… — подех аз.

— Какво ви прихваща? — извика Честър. — Ще му плащам добра заплата… разбира се, веднага щом тръгне. А пък неговата работа ще бъде съвсем лека — просто няма да има какво да върши. Ще се разхожда с два револвера на пояса с по шест патрона… Като носи със себе си тези два револвера, той няма да се бои от четиридесетте кули — нали ще бъде единственият въоръжен човек. Работата е значително по-добра, отколкото изглежда. Искам от вас да ми помогнете да го склоня.

— Не — извиках.

Старият Робинсън повдигна за миг унило мътните си очи. Честър ме изгледа с безкрайно презрение.

— Значи не бихте се заели да го посъветвате? — бавно изрече той.

— Разбира се, не — отговорих с негодувание, сякаш той искаше помощта ми, за да убие някого. — Освен това съм убеден, че няма да се съгласи. Много е разстроен, но доколкото ми е известно, умът му си е още на място.

— Но нали за нищо не е годен — размишляваше на глас Честър. — Тъкмо би ми допаднал. И ако вие можехте да възприемете нещата такива, каквито са, щяхте да разберете, че това за него е най-подходящата работа. Независимо от всичко… Как! Та това е единствен по рода си случай…

И Честър изведнъж се ядоса.

— Трябва ми човек. Чувате ли!…

Той тропна с крак; на лицето му се появи неприятна усмивка.

— Във всеки случай мога да гарантирам, че островът няма да потъне, а момъкът, изглежда, е чувствителен на тази тема.

— Довиждане — казах лаконично.

Честър ме погледна така, сякаш бях кръгъл глупак.

— Е, време е да вървим, капитан Робинсън! — изкрещя той изведнъж в ухото на стареца. — Чакат ни парсите, за да сключим сделката.

После хвана здраво съдружника си под ръка, обърна го кръгом и неочаквано ме изгледа през рамо.

— Исках да му направя услуга — заяви Честър с такъв вид и тон, че кръвта ми кипна.

— Не ви благодаря от негово име — отговорих аз.

— О, дяволски сте язвителен! — озъби се той. — Но и вие сте като всички останали. Витаете в облаците. Ще видим какво вие ще направите за него.

— Не зная имам ли желание изобщо да направя нещо за него.

— А, не знаете? — задави се той от злоба. Побелелите му мустаци свирепо настръхнаха, а до него знаменитият Робинсън, подпирайки се на чадъра си, стоеше с гръб към мене, търпелив и неподвижен като изморена каруцарска кранта.

— Аз не съм открил остров с гуано — казах.

— Сигурен съм, че нямаше и да го видите, дори да ви заведяха дотам за ръчица — бързо парира удара той. — Трябва първо да откриеш едно нещо, а след това да го използуваш. Да проникнеш в самата му сърцевина — ето какво е важното!

— И да накараш и другите да го видят — подсказах аз, като хвърлях поглед към прегърбения Робинсън.

Честър се нахвърли върху мене:

— Не се безпокойте, той има добри очи. Не е жалко паленце.

— О, драги, разбира се! — казах аз.

— Да вървим, капитан Робинсън — извика Честър с груба почтителност, заврял лице под шапката на стареца.

Страшният Робинсън покорно подскочи. Очакваше ги параходът призрак и богатството на онзи прекрасен остров! Те приличаха на странна двойка аргонавти. Честър крачеше, без да бърза, широкоплещест, представителен, с вид на победител, а Робинсън — дългокрак, немощен, прегърбен, се беше хванал за ръката му и отчаяно ситнеше редом с него, влачейки мършавите си крака.

Глава петнадесета

Не тръгнах веднага да търся Джим само защото действително имах определена среща, която не можех да пренебрегна. После злата съдба направи така, че в кантората на моя агент се натъкнах на един човек, току-що завърнал се от Мадагаскар и намислил някакво чудно начинание. То имаше нещо общо с говеда, патрони и принц — някой си Равонало, — но основа на всичко беше глупостта на някакъв адмирал — струва ми се, адмирал Пиер. Всичко се въртеше около това и човекът, завърнал се от Мадагаскар, не можеше да намери достатъчно убедителни думи, за да изрази увереността си в успеха. Той имаше кръгли очи, изпъкнали и блестящи като на риба, и израстъци на челото; косата му, дълга и без път, беше вчесана назад. С тържествуващ вид все повтаряше любимата си фраза:

— Минимум риск с максимум печалба — ето моя девиз. Какво ще кажете?

От този човек ме заболя главата, той ми развали закуската, но успя да изтръгне от мене всичко, каквото му трябваше. Като се отървах от него, незабавно се запътих към морето.

На кея зърнах Джим; бе се навел над парапета. Трима лодкари туземци, които спореха за някакви си пет ана60, вдигаха страшна врява край него. Не ме усети, когато го приближих, но рязко се обърна, сякаш лекото докосване на пръста ми го бе изтръгнало от вцепенението му.

— Просто зяпах… — запъна се Джим.

Не помпя какво казах — във всеки случай не ми бяха необходими много думи, за да го склоня да тръгне с мен за хотела.

Джим ме последва, податлив като малко момченце, послушно, без никакви протести, сякаш бе очаквал да дойда и да го отведа. Не биваше да се учудвам толкова на неговата отзивчивост. По цялото земно кълбо, което на едни се струва толкова голямо, а други го считат за по-малко от синапено семенце, нямаше място, където да може… как да кажа… където той да може да се уедини. Точно така! Да се уедини — да остане сам със своята самота. Джим вървеше до мен много спокоен, от време на време поглеждаше встрани, а веднъж извърна глава, за да види един сиди61, огняр, с къса куртка и жълтеникави панталони; черното лице на огняря лъщеше като буца антрацит. Съмнявам се обаче дали Джим виждаше нещо и дали съзнаваше присъствието ми, защото, ако не го побутвах наляво и не го дърпах надясно, той вероятно щеше да върви право напред в която и да е посока, докато не се изпрани пред него някаква стена или друга преграда. Отведох го в стаята си и незабавно седнах да пиша писма. Това беше единственото кътче в целия свят (ако не се смята рифът Уолпол, но той не беше толкова наблизо), където Джим можеше да остане насаме със своите мисли, напълно отделен от света. Проклетата история, както се изрази, не го направила невидим, но аз се държах така, сякаш за мене той беше невидим. Като седнах на стола, тутакси се наведох над бюрото си като някакъв средновековен писар и възприех напрегнато-неподвижна поза; само ръката ми, която стискаше перото, се плъзгаше по хартията. Не мога да кажа, че бях уплашен, но наистина се бях притаил, като че в стаята се намираше някакво опасно същество, което при първото ми движение щеше да скочи върху мен. Мебелите в стаята не бяха много — позната ви е обстановката на такива спални: нещо като легло с четири крака под мрежа за комари, два-три стола, бюрото, на което пишех, гол под. Стъклена врата водеше към горната веранда; Джим стоеше с лице към нея и преживяваше тежки минути в самотата си.

вернуться

60

Ана — индийска монета, равна на 1/16 от рупията. Б.пр.

вернуться

61

Сиди — една от народностите на Белуджистан — Северозападна Индия. Б.пр.; По-точно — Западен Пакистан — Б. NomaD.

35
{"b":"282183","o":1}